Най-женската болест

25 August 2020
Росен Янков

Още патриарх Евтимий е намирал кльощавото за красиво

Изумително е колко много кльощави жени среща човек лятно време. И по улиците, и в заведенията, и на плажа. Те са още момичета, но кожата им вече е залепнала за костите и се чудиш как ходят на своите щеки. Най-кльощавите обаче си стоят вкъщи. Те вече не могат да ходят, но искат да отслабнат още и още. Болни са от анорексия, миришат на ацетон и им предстои да умрат. 

Анорексията е психоза

Болните спират да ядат, губят тегло и това води до други увреждания. Най-малко 40 000 души у нас са застрашени от нея, обяви преди време фондацията „Природа и здраве за България“. Лекарската тайна покрива реалния брой на болните, но се смята, че са около 15 000 на възраст от 14 до 22 години. Но за размера на явлението може да се съди косвено по това, че над 70% от ученичките у нас контролират теглото си, а между 12 и 33% от тях го правят с прием на диуретици, разслабителни и като повръщат нарочно. Но даже застрашените да са само 40 000, е редно да се обяви епидемия.

„Те не са лигли и глезли – те са нежни и чувствителни, талантливи и интелигентни. Те се бунтуват срещу консуматорското общество, фалша в отношенията, липсата на любов. Не-случайно расте броят на момчетата, някои от които станаха по-нежни от момичетата“, посочват от фондацията.

Болният много често не отива или родителят не го води при психиатър, който ще го регистрира. Тръгват по доктори да лекуват пораженията от слабеенето. А водещ трябва да е психиатърът, тъй като проблемът тръгва от мозъка. Цялото лечение, ако болният е в тежко състояние, струва 10 000 лв., а в чужбина – 25 000 евро на месец. У нас психиатърът взема 50 лв. на сесия, а трябват поне 2 сесии месечно. Пият се и лекарства за около 50 лв. Ако разстройството се хване рано, за лечение стигат и 2-3 месеца. Иначе се оздравява за около година.

Първото описание

на болестта е от 1945 г.,

когато д-р Лудвиг Бинсвангер нарича симптомите на пациентката си Елен Уест „от психиатрична гледна точка съвсем нови“. През 1973 г., според пионера в лечението на анорексията д-р Хилде Брух, болестта все още е „твърде рядка“. Епидемията от анорексия избухва през 80-те.

Малко преди това идеалът за жена Мерилин Монро, наричана „въплъщение на женствеността“, бе сменен от хилавата манекенка Туиги. Оттогава този нов идеал шества по модните подиуми и превзема умовете на девойките, за да се стигне дотам на конференция през май в София една студентка да нарече Мерилин Монро „крава“.

Явно се е утвърдил нов критерий какъв размер бедра, гърди и талия са привлекателни. Явно в понятието „женственост“ се влага различен смисъл и той поражда образи, асоциации и фантазми, които за 30 години са се сменили изцяло. Това стана на фона на борбата със затлъстяването, при бързата популярност на всяка нова диета за отслабване и при все по-голямо и масово вторачване във вида, качеството и количеството на поеманата храна.

Голямата промяна настъпва с навлизането в медийната епоха, в която всеки има телевизор и стереотипът за женственост се набива в очите на всички. Това хомогенизира културно аудиторията и макар идеалът за слаба женска фигура да тръгва от висшите класи („Жената никога не може да стане прекалено богата, както и прекалено слаба.“), той се просмуква в цялото общество. Стига се дотам, че при една анкета в САЩ през 1984 г., когато за заплахата от ядрена война се говореше истерично, от 500 запитани „От какво ви е страх най-много на този свят?“ 190 отговарят „Да не надебелея.”

Корените на манията

по слабата женска фигура

са много по-дълбоки.

Макар че човешкото тяло е извънкултурна константа, то постоянно е в менгемето, както пише Мишел Фуко, на всевъзможни културни репресии, насочени срещу спонтанните му нужди и инстинкти. Всъщност, твърди Фуко, „естествено“ тяло няма. Както всичко човешко около нас то също е формирано от културата. Фуко дава пример с превръщането на секса от семеен в медицински въпрос и с изтикването му през XIX век в зоната на телесния здрач, където той попада под надзора на лекари и психиатри. Самото изповядване на сексуални тайни пред тях еротизира акта на психоаналитичната беседа и създава нови сексуални тайни, т.е. променя начина, по който човек усеща тялото си. Аналогично чувството за глад при анорексиците се въобразява като опасно проявление на някаква тъмна част от техния „аз“.

Фуко придава на тази концепция завършен вид, но нейното начало е още от Платон. В диалога „Федон“ той пръв очертава дуализма между човека и неговото тяло, наричайки тялото „привързано“, „залепено“ и „приковано“ към него. Според Платон това тяло ограничава личността, то е „клетка“, от която духът, волята и разумът се мъчат да избягат. Тялото е „тежко, тромаво“ и тегли човека надолу. От него и от страстите му идват всички дрязги, вражди и войни.

Свети Августин стига още по-далече, като многократно нарича тялото враг и „дом на низките плътски желания“, който пречи на разума и замъглява мисълта. Накрая Декарт създава солидна метафизична база на разделението между тяло и дух и дава инструкции как тялото да бъде подчинено, като крайната цел е човекът да заживее независимо от него. Това ще рече духът да управлява тялото, а то да се подчинява и да му служи. Човекът да се освободи от телесните съблазни и най-важното – да убие телесните щения.

Защо тъкмо жените?

Въпросът е защо тъкмо жените в много по-голяма степен и с по-голямо усърдие малтретират телата си чрез диети и глад? И защо анорексията е женска болест? Отговорът на биологично равнище е очевиден – защото жената Е храна (когато кърми). Тя сякаш е създадена да храни другите. Това й определя социалната роля да приготвя и да раздава храната, а не да я консумира. И наистина – в миналото, а и днес в много страни жените готвят и сервират, а мъжете ядат. Сегрегацията на половете се вижда в живописните платна на гуляи, сватби, народни веселия и дворцови пирове. Жените или поднасят ястия, или гледат от балкона как мъжете се тъпчат на отрупаната маса. В класическата живопис няма картина, която да изобразява жена, поглъщаща храна, освен ако контекстът не е гротесков или диаболичен.

Жените по традиция имат контрол над храната, като тя е и единственият ресурс в тяхна власт. Бащи, съпрузи, чичовци и братя се разпореждат с всички останали ресурси на дома. Това, от една страна, поражда тревога у мъжа, че чрез добавки в храната жената може да го отрови, да го омагьоса или да го лиши от мъжката сила. От друга страна, именно чрез храненето и раздаването на храна на бедните жените реално се разпореждат с ресурса, който е в тяхна власт. Това обяснява защо тъкмо жените се занимават с благотворителност.

Но жената не само контролира храната. Чрез нея тя държи под контрол и себе си. По също толкова очевидни биологични причини (менструация, бременност и пр.) жената е с постоянно заострени сетива за сигналите на тялото си. За разлика от екстровертния мъж тя живее полуобърната навътре към себе си. Сигналите за глад и жажда са най-важни за нея, тъй като чрез контрол върху тях жената експлицитно контролира и сексуалността си.

Култ към глада

Християнската догма и религиозните практики се наслагват върху тези различия между половете по отношение на храната и ги изострят още повече. От св. Йероним насетне богослови и проповедници предупреждават жените да внимават с яденето, тъй като храната възбужда щенията. А в Библията е казано, че „плътта всякога страда от оскъдица“ и иска още и още. Жената е изначално по-податлива на тази съблазън, тъй като носи „проклятието на Ева“. С този израз се обозначава менструацията, но и склонността на жената да бъде изкушавана и да изкушава другите с храна. 

Затова житийната книжнина от Средновековието изобилства с примери за светци, които прославят Бога с подвизи, и за светици, които го правят с глад. Въпреки съмнителната им достоверност от житията може поне да се направи извод как мъжете и жените по онова време са се отнасяли към храната в пряк и в символичен смисъл.

Доналд Уейнстейн и Рудолф Бел са съставили списък на всички светци, канонизирани между 1000 и 1700 г. в западната църква. Авторите пресмятат, че макар жените в този списък да са само 18%, те са 30% от крайните аскети и 56% от извършилите чудотворни изцеления. В техните жития се говори много за храна, за отказа от нея, за раздаването й и пр. От друга страна, мъжете аскети в списъка са предимно отшелници. Така че

гладуването като модел

на поведение за

достигане до святост

в оная епоха е било по-типично за жените. (Единственият средновековен жанр, в който мъжете ядат много, е сатирата на монашеския живот с внушението, че монасите са по-лакоми. Но това може да се дължи на факта, че мъжките манастири са били повече и по-богати от женските, така че монасите са имали повече възможности да си устройват пиршества, отколкото монахините.)

От края на Античността до XV век за поне 30 жени светици се знае, че са отказвали всякаква храна освен причастието. При мъжете има само един такъв случай – стълпникът Николай от Флюе. Като светци двата пола са еднакво способни чудодейно да умножават храната и да я раздават на бедните. Но виденията за приемане на причастие и чудесата с хранене са изключително женски. Коравият къшей хляб например се превръща в мед или в месо само в женската уста. Има и случай неосветена храна да бъде повърната от жена или тя да откаже да я приеме от ръката на свещеника. Общо 55 светци са имали видения, че приемат причастието направо от ръката на Исус Христос. От тях 45 са жени.

Освен това виденията и чудесата с храната се случват на едни и същи жени и често са придружени с физически промени в телата им – уголемяване на части от тях, поява на рани като Христовите (стигми), отделяне на течности (сладки, лековити, а много често и хранителни като мана и мляко). От похвалните слова няма и 10% да са за жени. Но ако в тях специално се описват гладуване и прием на причастие, 50% са за жени.

Случаят Людвина

От цялата група жития най-фрапиращото е на Людвина от холандския град Шийдам, умряла през 1433 г. на 53 години. То е в два варианта, писани от нейни изповедници, но съдържа и свидетелства от местни жители, че в продължение на 3 месеца Людвина не е яла нищо и не е спала нито за миг и че от процепи в кожата й се е разнасяло благоухание.

Като дете на Людвина е заръчано да занесе храна на братята си в училище. Но тя се шмугнала в черквата, за да се моли на Дева Мария. Майката й се скарала, че се тутка и клинчи от къщната работа (в случая, както и в много други случаи – да храни мъжете). По-нататък Людвина с тревога установила, че се разхубавява. Когато започнали да уговарят сватбата й, тя се молела на Бога да загрози и да деформира тялото й, за да я провали. На 15 г. я сполетяла болест, от която Людвина отслабнала много и не можела да стане от леглото дълго време. Седмици по-късно паднала с кънки на леда и с изключение на лявата ръка се парализирала цялата. Била трескава и повръщала безспир. Вкочанила се и от тялото й падали големи парчета плът. От устата, ушите и носа й течала кръв. Спряла да яде.

Отказът от храна е

описан с много детайли.

Отначало Людвина изяждала по резен ябълка на ден, а поглъщането на намокрен хляб й причинявало болка. После преминала на половин фурма и на чаша подсладено вино, но разредено с вода от реката, когато тя е солена заради прилива – по 1/2 литър на седмица. Щом спряла всякаква твърда храна, престанала и да спи. После спряла да приема и течности. Макар според житиеписците това пълно въздържание да е признак на святост, нейни съграждани подозирали, че е обладана от дявола и се преструва. Тя отвръщала, че щом не е грях да се яде, няма нищо осъдително и в това да не се яде. Увещавала и други да спрат да ядат и успяла с някой си Герхард от Кьолн. Той станал отшелник, заживял на дърво и хранейки се само с мана, се явил бързо пред Бога. Людвина се молела и нейният 12-годишен племенник да бъде поразен от болест, за да усети божията милост. И не е чудно, че скоро след тази молба болестта на племеника влязла през устата му. Той отпил глътка много сладка бира от кана, поставена до постелята на Людвина.

Както при много други светици, тялото на Людвина е заключено за външен прием, но обилно секретира различни субстанции, при това лековити и благоуханни. Сакат мъж от Англия помолил да му прати водата, с която се е измила, и излекувал с нея болния си крак. А в автентичен документ на общината в Шийдам се казва, че от тялото на Людвина паднали парчета кожа, кости и дори част от червата й, които нейните родители сложили във ваза и от които се разнасял сладостен мирис. Но понеже тръгнал слух, Людвина настояла пред майка си да ги погребе.

Веднъж преди Коледа вдовицата Катерина, която се грижела за Людвина, получила видение, че гръдта на Людвина ще се налее с мляко също като гърдите на Дева Мария в нощта на Рождество. Скоро след като узнала за това видение, Людвина на свой ред получила видение как от гърдите на Дева Мария и на цял сонм други светици по небето се изливало мляко. После Людвина потъркала гръдта си и млякото бликнало. Катерина пила три пъти от него „и се засити за много дни напред“. Другият, опитал същата благодат, когато това се случило повторно, е бил самият изповедник на Людвина.

Към това се прибавят и многобройни случаи, в които Людвина раздава храна. Веднъж тя изпраща на бедно семейство цял свински бут. Друг път дава вино на измъчван от жажда епилептик, както и пари да си купи бира. Логично, когато една нощ ангел казва на Людвина, че й остава малко, тя започва да се причестява веднъж на 2 дни и съответно да й се привижда как Христос сам й дава причастие. 

Подобно на Людвина светиците, които не ядат „нищо“ или „почти нищо“ за дълги периоди от живота си, са Ида от Ловрен, Катерина от Генуа, Елизавета Унгарска и Маргарита Унгарска, Колет от Карби и Катерина от Сиена. Други пък като Анджела от Фолино, Маргарита от Кортона и Беатрис от Орнасьо в даден момент са неспособни да дъвчат, което в наши дни би се описало като „симптом на истерия“.

Православният глад

В православната агиография също са описани подвизите на десетки гладуващи жени. Тук за тях се казва, че те са избрали Исус за свой жених и бързат да минат през живота, за да Му пристанат. Те се пазят за Него чрез девство. Антиохия, столицата на тогавашния Изток с 500 000 жители, е била град на вакханалии и оргии, на нагъл разврат и разкош. Но там по времето на Йоан Златоуст вече има сонмове чисти девици. В Аравийската планина, надупчена от пещери, според известие на Паладий има 20 метоха. В Анкира Галатийска имало „2000 и повече деви“. А в град Оксиринх, сега затрупан от пясъци, живеели до 20 000 монахини.

Но православното житие има други особености и от Х в. насам (реформата на Симеон Метафраст) фабулата му старателно се осакатява за сметка на идеализацията. Житията губят много от фактологията си, сдобиват се с устойчива сюжетна схема от традиционни ситуации и чрез привнесено красноречие се доближават до ораторската проза. Друга важна отлика за почитаните у нас светици е, че техните жития са запазени в късни преписи (след ХIII в.), когато е в сила Метафрастовата редакция, но влияние оказват и исихазмът и паламитството. То въвежда принципа, че човекът е единство на дух-душа-тяло и обект на спасение са не само душите, но и телата, човеците в тяхната цялост като телесна видимост и идеални проекции. Всичко това лишава описанията на женската, а и на мъжката аскеза от конкретност и ги изпълва с шаблонни изрази за въздържание, лишения и глад.

Така например за светицата Аполинария се казва само, че живяла скрита в тръстиките на едно езеро и че рояците комари, постът, страданията и упорството й да запази чистотата си

„превърнали 

нежното й тяло 

в суха кожа“.

За св. Анастасия пък става ясно, че след 17-годишен монашески подвиг при смъртта й „не личеше, че е жена: гърдите й бяха изсъхнали като листа“.

В българската житиеписна традиция най-далече във възхвалата на женския, а и на мъжкия глад стига патриарх Евтимий, чийто паметник в София е любимо място за срещи на днешните подрастващи. За Иван Рилски например той пише, че ял само „тревно биле, що земята ражда за животните“. После Господ заповядал „земята край него да народи сланутък (див нахут) за прехраната му“. За св. Петка пише, че в пустинята тя „изтощаваше тялото си с пост и бдение, извършваше злострадални подвизи и лежеше ничком“. И преподобната Параскева „не изтърпя да щади дълго себе си, но се умъртви всецяло и докрай“. Тя подражавала във всичко на боговидеца Илия (който се хранел с мана) и „вкусваше само пустинна трева, а и нея – оскъдно и рядко, повече – привечер“. И преди смъртта й „кожата залепна за костите й“.

Филотея Темнишка според житието й от Евтимий най-много се доближава до аскезата на западните светици. Първо тя убеждава своя жених Константин да не консумират брака си, пазейки чистота и девство. После се отделя от него, раздава цялото им имущество и заживява в пустинята. Там Филотея получава лечителска дарба и я прилага успешно в много случаи, от които са описани два – спрямо жена с болни гърди и спрямо сакат мъж. Накрая, предусещайки кончината си, тя спира изобщо да яде за 4 дни и умира.

Оформяне на

модерната жена

Във всички тези случаи очевидно е налице някакво хранително разстройство. В наши дни то би се описало с медицински термини, но в Средните векове се е разглеждало теологически. В епохата след това въздържането от храна при жените добива морално измерение. Апетитът им се разглежда като барометър на тяхната сексуалност и проявите му издават слаб самоконтрол, дори липса на задръжки. Затова за аристократите, а после и за буржоазията става модно жената да бъде слаба, изпита, бледа и с болнав вид. А и медицината е на такова равнище, че приема за обичайно тялото да се изтощава чрез кръвопускане и глад при всякакви неразположения. Анемията например засяга всички девойки, но не получава медицинско обяснение и дори не се смята за болест. А диспепсията, която неизменно я съпровожда при анорексиците, изобщо не тревожи лекарите. Обратното, запекът се приема за черта на идеалната женственост, а куркането на червата, изпускането на газове и дефекацията се смятат за крайно неприлични. Много жени се хвалят, че имат „повик само веднъж седмично“. И това е нормално, защото женското храносмилане има свои особености. Според едно описание от XIX в., когато медицината започва да си служи с механични метафори, мъжкият стомах е машина за трошене на кварц и се нуждае от сухи и корави храни. Ако обаче жената яде такива храни, ще съсипе стомаха си. Той изисква мека, лека и течна храна.

Майките забраняват на дъщерите си да ядат шоколад, топъл хляб с масло, картофи и подправки и да пият кафе, чай и разбира се, алкохол. Но за викторианската жена няма по-неморална храна от месото, тъй като то засилва менструацията, прави темперамента невротичен и предизвиква нимфомания. Ето защо за полово съзряващите девойки то е табу. 

Когато семейството престава да яде от обща паница и ястията се поднасят в отделни чинии и в определен ред, готвенето започва да изглежда като черна работа. Въпрос на себеуважение за жената е да се оттегли от кухнята и да остави на слугите грижите за храната. Това още повече я дистанцира от нея. Освен че символизира лакомията, храната причинява и грозота. „Вулгарно е да си пълниш чинията, защото храната оформя тялото ти и ще деградираш физически“, съветва трактатът „Стъпки към правилния живот“ от английски автор от XVII век. В него за младите жени се казва, че ако ядат много, кожата им ще стане дебела и твърда, ще им избият петна и ще имат спукани капиляри на носа. Лакомията притъпява и остротата на зрението, от нея устните надебеляват, губят червенината си и се напукват.

Чревоугодничките се сдобиват с бездуховно и някак „животинско изражение на лицата“, което вади на показ първичните им инстинкти. Мадам Фон Щайн е такава жена. За нея се казва, че Гьоте я разлюбил заради навика й да яде наденички и да пие кафе, което развалило хубостта й. Фани Прайс, героинята на Джейн Остин от „Менсфийлд парк“, изпада в ужас, че нейният ухажор ще обядва със семейството й, тъй като „ще види всичките им недостатъци“, сред които е по-лошата кухня, но и „унизителния навик на сестра й да яде без задръжки“.

Така логично се стига до

повелята „жената да не

бъде виждана да яде“,

която се приписва на лорд Байрон. (Целият му израз е: „Жената не бива да бъде виждана да яде или да пие, освен ако не е омар с шампанско, единствените подчертано женски деликатеси.”) Съответно въпрос на добри обноски става жените да казват, че почти не ядат, но да го правят тайно. Уилям Текери има такива героини: „На масата нашата малка фея изяждаше по 6 зърна ориз. Но когато останеше сама, бе така чевръста с ножа и вилицата, че поглъщаше голяма порция овнешки котлети – едно двуличие, характерно и за другите млади дами.“

За мис Дженкинс Текери пише, че „когато беше ред да се поднесат портокали, се разиграваше една и съща любопитна церемония. Тя не желаеше да ги разрязва, защото сокът им изтичаше незнайно къде и единственият начин да им се наслади бе да ги смуче (тя използваше по-благоприлична дума), но пък това навяваше неловка асоциация с кърменето. Така че след десерта мис Дженкинс и мис Мати ставаха, мълчаливо си вземаха по един портокал и се оттегляха в стаите си да го смучат насаме“.

Викторианският идеал е духът да тържествува над тялото и поради това вкусът и обонянието се смятат за низши сетива, а зрението и слухът – за висши, защото се използват с естетически цели. Съответно културни фигури, чийто дух е триумфирал над плътта, стават обект на подражание. Джордж Байрон, смятан за най-романтичния поет, става женският идол на XIX век. Макар да не одобряват любовните му афери, всички са възхитени от борбата му с тялото, за да го подчини на ума. Байрон гладувал, за да поддържа ума си бистър. Дни наред карал на бисквити и вода и не докосвал нищо от животински произход. Казвал, че месото го ужасява, защото символизира летаргията, скуката и глупостта. Мислел, че като се нахрани, талантът му го напуска. В очите на милиони жени Байрон е бил въплъщение на светата троица на романтизма – оскъдна храна, кльощаво тяло и изтънчен ум.

Така в началото на ХХ в.

мършавото тяло вече

символизира не само

превъзходство на разсъдъка,

но и множество добродетели.

При жените то е знак и за социалния им статус. В „Теория на безделниците“ Торстен Веблен отбелязва, че старият възглед за вида на жената като огледало на богатството на мъжа се е преобърнал. В миналото богатите мъже са имали едри, яки жени, но сега слабата и крехка жена се смята за красива тъкмо защото всякакви производствени (и възпроизводствени) функции, изглежда, са й чужди. Тя става желан символ на дистанцирането от селяните и работническата класа и в тялото й се кодират социални послания чрез стягането му (с корсет) и чрез потискане на апетита. Така изведнъж става обидно да наречеш жената здрава. Когато Алиса Вавасюр, изтънчена, но обедняла героиня на Антъни Тролъп, се връща от разходка в имението Палисър с домакинята лейди Гленора, един от гостите подмята, че лейди Гленора се е простудила от нощната влага, а Алиса не е. „Тя осъзна, че я мислят за здравенячка, но реши да отмине това с мълчание. Здравеняци бяха орачите и доячките, така че обидата бе доста сериозна“, пише Тролъп.

Ето така се създава културният контекст за епидемията от анорексия.

Ключови думи

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.

Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/