Футболът ни има две беди - стадионите и безхаберниците

Има един лаф, за чието авторство се водят много спорове: Русия има само две беди - пътищата и глупаците. Приписват го на Гогол, Вяземски, Карамзин, Салтиков-Щедрин, че и даже на самия император Николай I, но май е измислен от съветския сатирик Михаил Задорнов през 1982 г., за да си няма неприятности с комунистическата цензура.

Подобна е ситуацията с българския футбол. Само трябва да сменим пътища със стадиони и глупаци с безхаберници.
Разбира се, главната мъка е националният отбор. По време на социализма той се класира пет пъти на световно, като се има предвид, че при четири от тях финалистите бяха едва 16, а през 1986 г. - 24.

След промените имаме още две участия. Едното е еманацията на футболната ни гордост. През 1994 г. в САЩ Пеневата чета отстрани действащия световен шампион Германия и се класира за полуфинал, ставайки четвърта на планетата и хвърляйки в екстаз цял един народ. Е, следващото във Франция четири години по-късно беше пълен провал, но пък то ни е последното. През новия век с класиранията на мондиалите сме пълно капо.

Някои обясняват това със социалистическата система на организация на спорта като цяло и на футбола в частност. Да, ама не, както казваше един телевизионен водещ. Последният ни голям успех на национално ниво е класирането за Евро 2004 с "трите коня, които дърпат каляската" (цитат на Бербатов). Но и тримата - той, Стилиян Петров и Мартин Петров, станаха футболисти именно след промените, при това в едни, меко казано, мутренски години. Шансът им беше, че успяха да излязат много млади на Запад и попаднаха в читави отбори.

Както се казваше в един култов съветски филм от 80-те, смятан за символ на "перестройката" на Михаил Горбачов - "Покаяние" на Тенгиз Абуладзе, какъв е този път, ако не води към храма. Храмовете на футбола са стадионите, а у нас за поне 60 години не е построен нито един чисто нов стадион.

УЕФА разрешава на националите да играят на "Васил Левски" по милост, "Христо Ботев" в Пловдив не може да зафункционира като хората, а арената в Разград се правеше на парче - трибуна по трибуна. Което не пречи обаче на "Лудогорец" да се класира почти всяка година в групите на някой евротурнир, с което донякъде измива лицето на клубовете ни.

Разбира се, вторият проблем на българския футбол е като във вица за седемте самураи, дето един ги пита защо са трима, а те му отговарят, че няма хора. Почти няма такива и в организацията на българския футбол, защото читавите твърде бързо разбират, че не могат да виреят в подобна среда, и се преориентират.

А на феновете остава само да се уповават, че народ, който играе тото "5 от 35", а му излиза 41, не може да бъде унищожен. Както и футболът му.