Актьорът Ивайло Христов: Избягах на вируса, не се разболях

Синовете ми се прибраха от чужбина, няма да ме наследят професионално

Кой е той

Актьорът Ивайло Христов е явление в българската култура. Роден е на 10 декември 1955 г. в София. Въпреки че има голямо бъдеще като ватерполист, той завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ. Играе 5 сезона в Сливен и е поканен в трупата на Военния театър. Талантът му блести с пълна сила на сцената, скоро го открива и киното. Актьорът прави силни роли и в театъра, и на снимачната площадка. Застава от другата страна на камерата и създава 5 игрални филма, които са отрупани с награди и признание в целия свят. Професорът от НАТФИЗ има пореден клас студенти, които го обожават. Христов е женен, има две деца.

- Проф. Христов, изпращате силна година по отношение на работата - филмът ви "Страх" стана българското предложение за "Оскар", направихте и интересен за зрителите моноспектакъл на Йорданка Стефанова в Сатирата, учениците също ви обичат...?

- Ооо, да. Благодарен съм на годината, която изпратих. Имаше хубави неща и съм с надежда следващата година да е по-добра, най-вече да сме здрави. Изкарах и Коледа, сега и Нова година в семейна среда сред приятели, на морето сме, разхождаме се и се наслаждаваме на красивите гледки, тишината и спокойствието.

- Притеснява ли ви ситуацията с омикрон?

- Разбира се, че ме притеснява. В края на януари с моите ученици, които са първи курс, ще трябва да почнем с тях първите им етюди и ако вирусът ни затвори, няма да е лесно пак да повторим и тази година пандемията. Иначе аз някак си досега успях да му избягам на вируса, не съм се разболявал. Живот и здраве, скоро ще се и ваксинирам.

- Във Военния театър сте от 1986 г., след пет сезона в Сливенския театър, това са 34 години работа, чувствали ли сте понякога умора?

- Когато обичаш нещо, не може да се каже, че се уморяваш от него. Аз съм късметлия, че съм работил с най-добрите артисти на България - заслужили, народни...

- Продължавате да играете и в "Секс, наркотици и рокендрол". Дълголетна е тази пиеса, на какво се дължи това?

- Ами тя тази метафора за секса, наркотиците и рокендрола е в сила още от 60-те години на ХХ век. Продължава да е съвременна и в момента. Рокендролът е отпратка към свободата и свободата - към рокендрола. Иначе на първо място важен е текстът на Богосян. Темите, с които се занимава авторът, са вечни и благодарение на тях театралната зала е пълна. И ако в началото бяха предимно млади хора, днес публиката възрастово е много пъстра. Явно това са неща, които продължават да вълнуват хората.

- Само текстът ли е важен един спектакъл да е успешен?

- Първото е текстът. Добрият текст. Оттам нататък има куп други компоненти, за да стане сносно едно представление, но пък съм виждал и такива случаи - текстът е добър, а добър спектакъл няма. Така че за сценичния успех трябва и доза късмет. Ако рече и Господ да помогне, става още по-добре.

- Филмът ви "Страх", който бе българското предложение за "Оскар", спечели "Златна роза" във Варна, разкажете за него?

- Филмът имаше прожекция и на "Аполония". Разказва се за жена, учителка и вдовица, подслонява беглец от Африка и това предизвиква много вълнения в цялото село, в което живее. Филмът разглежда много теми. За мен е важно човек да се справи със страха, който е вътре в него. Но също със страха и от другия, от различния от него. Но във филма не става въпрос само и единствено за тази емигрантска вълна, разбира се, а по-скоро да пребориш страха, да застанеш пред хората и да изразиш своето мнение, което е различно от това на повечето хора, и да го защитиш.

- Имате пет филма като режисьор, без един всички са с награди. Това радва ли ви?

- Разбира се, че ме радва. "Емигранти", "Каръци" и "Страх" са със "Златна роза", "Каръци" има и "Златен свети Георгий" от Москва и още десетина други награди, а пък "Страх" в Талин взе голямата награда. Все пак съм на възраст, в която оценявам доброто отношение към мен, но никога не съм се възгордявал. Получавал съм доста награди в живота си, слава на Бога, имам и медал с "Левски" по водна топка. (Смее се.)

- Били сте асистент на проф. Стефан Данаилов, любим сте на студентите, вярно ли е, че който се докосне до вас, става звезда?

- Ха-ха, не знаех, дано да е така. Много отдавна се познавахме с Ламбо. Един ден той ме попита дали искам да му стана асистент. Реших да опитам, макар че точно тогава играех почти всяка вечер. Радвам се, че тогава класът излезе много талантлив - Валери Йорданов, Асен Блатечки, Стефания Колева, Башар Рахал, много, много са. Благодарен съм на Стефан, че беше човекът, който ме дръпна към преподаването. То много ме зарежда.

- Понеже се знае, че ще режисирате филма за Стефан Данаилов, който ще се излъчи догодина на неговата годишнина, докъде сте с този проект?

- Имахме такива намерения, но не може да се каже още кога ще започне началото на снимките, тъй като времената са пандемични. Но въпреки това мисля, че режисьор ще си е племенницата на Ламбо - Роси Обрешкова. Иначе събираме различни истории на хора, които са живели, общували със Стефан Данаилов. Предстои да се занимаем и с финансирането.

- Чудесно режисирахте и Йорданка Стефанова в моноспектакъла й "Хроника на едно убийство" в Сатиричния театър. Отдавна ли се познавате с нея?

- Ооо, много отдавна. Не за първи път работим с нея, ние сме състуденти, след това пет години сме работили и в Сливенския театър, познаваме се добре. Преди няколко години в Сатиричния театър съм правил и друга пиеса, тогава тя бе по Дарио Фо и ни се получиха също много добре нещата. В пиесата "Хроника на едно убийство" по Ерик-Еманюел Шмид става дума за една жена, която обича един мъж. Преминава през много перипетии, среща много персонажи, въпреки това е сама на сцената и играе няколко персонажа. Блестяща е Йорданка Стефанова.

- За тази година какво планирате?

- През февруари ще започна постановка в МГТ "Зад канала" и други планове имам, но не ми се говори предварително за тях.

- Синовете ви тръгнаха ли по вашия път?

- Не, занимават се с други неща. И двамата работят в София - единият е в "Амазон", а другият - в застрахователна компания. Учиха в чужбина, но сега са тук.

- Чудесно. Ако трябва да характеризирате идеалния зрител, кой е той за вас?

- Човекът, който ходи много на театър. Аз така съм бил винаги - доставяше ми огромно удоволствие да гледам актьорите. От тях съм се учил и на занаят. Тогава имахме великолепна, гениална школа. Та ето така си представям идеалния зрител - един човек, който отива на театър заради самия театър, заради едната среща с изкуството и се радва на това. Дано и през следващата година имаме много зрители в салоните. Пожелавам го на себе си, както и на моите колеги.