Поръчаха ми да сваля Тодор Живков*

22 May 2021
Тома Томов
Тодор Живков с новоназначения посланик на СССР Виктор Шарапов
Тодор Живков с новоназначения посланик на СССР Виктор Шарапов

Спомени на Валентин Терехов, учен и дипломат, близък приятел на Андрей Луканов

На мен ми “провървя”. Бях в Унгария 1956, Чехословакия 1968, България - 1989 година. Работих във водещи икономически институти. Бях дипломат. Писах речи на Брежнев и книга на Косигин. Целия си съзнателен живот съчинявах разни бумаги: научни отчети, статии, доклади, докладни записки, информационно-аналитически материали, шифротелеграми и т. н., и т. н... Господи, какво ли не писах! Но абсолютно, без да си кривя душата: аз никога не писах доноси.
...Настъпва старостта. Дойде време “да събирам камъните” - записки, дреболии - така и ще ги назова. Татко, спомням си, малко преди смъртта си, си описа живота, а мама го препечата. Излязоха 70 страници. И все пак пиша с надеждата, че някога някой (може би внуците?) ще прочетат моите “дреболии”. Не от интерес към мен самия, аз съм един от многото... Просто от любопитство към нашия живот, към поколението ни, което практически изживя живота си в ерата на “развития социализъм”, в страната на “кривите огледала”. Не че искам да ни съжалявате - ах, горките ние - “в тъга, печал и вечен страх”. Напротив, препускахме на пълни обороти весело и даже безстрашно. Но никога не забравяхме за оня, да пукне дано, чекист, който с автомат се грижеше за нашето спокойствие. Хронология няма да съблюдавам. Ще пиша както на мен ми се поиска, каквото ми е настроението. И така - с Бога напред. (24 март 1992 г.) 

  Валентин Терехов

Валентин Терехов

Става дума за България, времето, което описвам - края на 1982-ра - края на 1989 г.

И така, в началото на ноември 1982 г., семейството ми тръгна към България. Мястото на новата ми служба - съветското посолство. Длъжност - съветник по науката и техниката. Последните две седмици до отпътуването - нескончаеми изпращания, гюрултия. И като че на шега Михаил Семьонович Панкин, мой стар приятел, между другото каза:
– Главната ти задача в България е да свалиш Живков и да направиш генерален секретар на ЦК на БКП Андрюшка Луканов!
– Слушам! Ще с’старая! - бодро отвърнах аз.

На двамата и през ум не ни минаваше доколко този майтап ще се окаже пророчески.

Андрей Луканов бе зам.-председател на Министерския съвет на България и кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. Панкин познаваше Андрей от съвместната им работа в международните икономически организации в Женева през 1964 г. Той ме запозна с Луканов в 1980 г. През лятото на 1981 г. Андрей от името на българското правителство ни покани на Черно море, на почивка. Така че, идвайки в София, имах там вече верен другар и, което е по-важно, съмишленик. А след известно време и приятел. Знаех, че по това време всички членове на ръководството на България доста прецизно “се наблюдаваха” от съответните служби - грижеха се за тяхната безопасност (!), проследяваха всичките им запознанства и срещи, контролираха всяка тяхна стъпка, слухтяха телефоните им и т.н. Ето защо отначало, когато семействата ни се срещаха, вземахме предпазни мерки. Ако те например ни идваха на гости (а ние живеехме на територията на посолството), то трябваше да прикриваме Андрей от милиционерите, които охраняваха сградата. След известно време Андрей отишъл при Живков и му разказал, че в посолството е дошъл на работа старият му приятел Терехов. Казал му е вероятно и това, че аз мога да бъда източник на полезна информация. Живков “благословил” нашите срещи. Можехме вече да се срещаме съвършено открито.

Добре си спомням едно от първите официални посещения на Луканови у нас. Тогава посланик ни беше Никита Павлович Толубеев. В посолството имаше ред: ако каниш чужденци - пишеш молба за организиране на приятелска вечеря. Това означаваше, че ти се полагат две бутилки водка, две бутилки вино, черен хайвер, още нещо - вече не си спомням какво, и по шест лева на човек. Ние решихме да поканим Андрей и Лили Луканови и техните съседи, с които вече се бяхме запознали - Хайтови. Николай Хайтов е един от най-известните български писатели, а жена му Жени е преводачка.

И ето - пиша аз съответната молба до Толубеев. А той отгоре резолюира: “Домакинът - дайте съответно нормата. Но без писателя!”
И действително - за какво са ни писатели! Показах хартийката на Луканов и Хайтов. След това дълго се “гъбаркахме” - мине не мине, напомняхме на Хайтов: “Само без писателя!” Толубеев свято спазваше реда. Следващият посланик отмени “нормата”. Запази представителните пиене и ядене за себе си. Но това - между другото.

По това време начело на България, както е известно, бе Тодор Живков. Безспорно - забележителна личност: природно умен (наистина не особено образован, а по-точно - необразован), селски хитрец и коварен, твърд и даже жесток. Често безпощаден. Абсолютно безпринципен.  Кланяше се само на един Бог - личната и семейната власт. За да я опази и съхрани, беше готов на всичко, включително и на престъпления. Нашият човек в България! В душата си, разбира се, той беше антисъветчик, въпреки че най-високо от всички крещеше за любов и дружба с КПСС и СССР. Беше забележителен демагог и добър бизнесмен. Два примера: доставяхме ежегодно на България 13 млн. тона нефт, половината от който той веднага препродаваше (по световни цени, разбира се). През 1978 г., по време на посещението си в България, Брежнев се трогна от настойчивите молби на Живков и нареди да се дават на България ежегодно и безвъзмездно (!) 400 милиона валутни рубли. Уж за “изравняване” цените на селскостопанската продукция. И давахме! Включително до 1983 г., докато Андропов не прекрати това безобразие.

Живков държеше в ръцете си всички и всичко. На него нищо не му струваше да разфасова Политбюро, ЦК, правителството, местните власти... Кръстих го “човекоядецът - вегетарианец”, тъй като след като изхвърляше хората от играта, той ги унищожаваше морално, но не и физически. Въобще, прав бе Андрей, когато наричаше Живков “гангстерът”, “кръстникът”.  Тодор Живков

Тодор Живков

Едноличната власт на Живков се опираше на партията и на нейното “острие” - службите за сигурност, които буквално пронизваха всички структури на обществото. А за всеки случай край София стоеше дивизия на службите, окомплектована с главорези, въоръжена до зъби даже с танкове. Случи ми се да гостувам в тази дивизия. Това, което видях, ме зашемети. Андрей казваше, че ако нещо се случи, по заповед на Живков тези хора, без да им мигне окото, ще затрият половин София.

Грях ми на душата, но ще кажа някои не особено приятни неща за българите. Може би поради печалния исторически опит, забелязах у тях доносничество, невярност, предателство. Въпреки че като цяло те са един нормален, добър народ, те са твърде законопослушни и недостатъчно обществено инициативни. И още нещо - у тях твърде е развита любовта към Русия. Има и русофоби, но те са рядкост. “Във висшите български” кръгове доносничеството като историческо наследство бе толкова усилено от подлостта на обществения слой, че се изразяваше понякога в уродливи форми.

Както и у нас, около Живков винаги се навърташе една групичка “полухора”, от чиито услуги той се ползваше и разместваше като колода омазнени карти. Ех, какви момчета бяха! И почти всеки се стремеше да е по-плътно до Живков - на каквато и да е цена. Каквато и да е! Неведнъж гледах как тези “момчета” си подливаха вода един на друг. Гледаш - приятели неразделни, и смъртта не може да ги раздели, а се топят. Безкористно. От душа. Лично мен това всеки път много ме разстройваше. Често “носеха” в посолството и на нас - съветските дипломати. Вероятно се надяваха, че ще им го зачетем като точка.

По това време Живков имаше под ръка храненици от типа на Милко Балев, Гриша Филипов, Огнян Дойнов, Пенчо Кубадински, Григор Стоичков и др. Те безусловно поддържаха всичките му полуграмотни авантюри - солиден блок в ръководството, който пресичаше всички опити (а и имаше ли такива?) за промени. “Преторианската гвардия” на Живков. Това не бе монолитна група. Отвътре долиташе непрекъснато ръмжене - всички те се бореха помежду си за “място под слънцето” или по-точно около “слънцето”.

Имаше в Политбюро и “център”, групиран около Станко Тодоров - безспорен авторитет. Бе заемал високи постове, но от втората половина на 70-те години Живков постепенно го избутваше на второстепенни роли. 100-процентов Живков - ако подушеше в някой макар и в най-малка степен съперник, този някой бе обречен. Така стана и със Станко Тодоров. В края на краищата Живков го довърши, като се възползва от това, че жената на Тодоров взе участие в Русенския комитет, и го принуди да напусне Политбюро.

Около Тодоров гравитираха Добри Джуров, Чудомир Александров (него Живков също изгони от Политбюро по смехотворен повод), Димитър Станишев, Стоян Михайлов. Накрая имаше и “ляво” крило - Петър Младенов и Андрей Луканов. Те бяха опозиция на Живков. Но си давах сметка, че тази опозиция, както и позициите на “центристите”, бяха просто “шило в торба”. Вътрешно и мълчаливо бяха несъгласни, бунт на колене. На ум го псуваха, а на глас му говореха: “Вие сте гениален, др. Живков!”. А в душите им - буря!

Живков ги беше наплашил до смърт и затова го мразеха още повече. С една дума това разположение на силите в Политбюро, за което пиша, не беше повече от една условност. Така да се каже - състояние на духа. Живков, макар и по различен начин, се отнасяше с голямо подозрение към двойката Младенов - Луканов. Андрей той просто мразеше, а с Петър постоянно плетеше игрички. В критичните моменти посолството ни помагаше и на Андрей, и на Петър.

Спомням си такъв случай: 1986 година. ХII конгрес на БКП. Разбрахме, че Живков възнамерява да освободи Андрей от Политбюро. Огнян Дойнов, почти сигурно съгласувайки с Живков, а може би и по негово указание, подшушва на Андрей: “Няма какво да се прави, Андрей, дойде твоят ред. Разбира се, може и да те оставят, но за това ще трябва да направиш нещо специално. Например направи някакво антисъветско изявление. Това ще се оцени” (!). “Провокация - казваше Андрей. - Ще ме изхвърлят, а и отгоре на всичко с клеймо “антисъветчик”. Такава една “мила” атмосфера, характерна за българското ръководство. Николай Рижков (премиерът на СССР) бе на конгреса. В НДК му бе отделена стая за почивка, където не пускаха никого. Рижков настойчиво поиска среща с Луканов. Тя се състоя, естествено - подслушвана и възможно даже заснета. В хода на разговора Рижков неколкократно подчертава, че съветското ръководство свързва перспективите на сътрудничеството ни пряко с личността на Луканов. Това се оказа достатъчно. Живков не посмя да изгони Андрей.   Николай Рижков

Николай Рижков

Помагахме и на Петър в неговите “антиживковски игри”. През 1987 г. той заминаваше за Москва, когато към мен се обърна Андрей и помоли да организирам конфиденциална среща на Петър Младенов с Рижков. Петър трябваше да информира съветското ръководство (!) за ситуацията в българското Политбюро. Тази молба аз не можех да предам в Москва даже и чрез посланика Греков - известен “живковист”. Наложи се да използвам други канали за връзка. Срещата бе проведена, информацията предадена. В общи линии и на Андрей, и на Петър чрез посолството или чрез другите наши структури винаги се оказваше всевъзможна подкрепа. Особено явна тя стана след 1985 г. Горбачов по всяка вероятност правилно се бе ориентирал към прогресивните хора в социалистическите страни. Тайно, разбира се.

Официално дори в края на 1988 г. той се прегръщаше с Хонекер, награждаваше с орден “Ленин” Чаушеску. Постепенно всички наши разговори с Андрей започнаха да се свеждат до критика на диктаторските режими. Но преди всичко българския.

Андрей правилно разбра, че чрез мен той може да предава съответната информация на съветското ръководство: с Живков и живковщината трябва да свършваме - и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ставаше все по-ясно, че Живков се превръща в спирачка на общественото развитие, че в страната расте недоволството от неговата политика, заплашваща със социален взрив. Каквото и да си говорим за посолството, такъв вид информация, която при това се съпровождаше с дълбок анализ, бе просто подарък.

Трудно е да се каже колко шифротелеграми съм написал въз основа на тази информация.

Започналата у нас перестройка бе срещната от Живков на нож. Живков сериозно се скара с интелигенцията. Антиживковските настроения нарастваха като лавина. Зачестиха срещите ми с Андрей. Обикновено ние се срещахме късно вечер, разхождайки се по тъмните алеи на огромния парк (Парка на свободата - б. а.). Разговаряхме тихо. Налагаше ми се да тренирам своята памет - като се прибирах вкъщи, сядах и записвах основните въпроси, които обсъждахме.

Превъртах в главата си детайлите, подробностите. Сутринта записвах на лист хартия - трябваше максимално да пресовам информацията. Обемът на една шифротелеграма е максимум 5-7 страници, написани на ръка. Шифровките винаги се пишат само на ръка. Ето защо трябваше да мисля над всяко изречение, да пиша ясно и в същото време стегнато. С две думи - шифровката, това е един от най-интересните жанрове с уникален стил и особености. По време на срещите ни с Андрей, естествено, ние не само заговорничехме. Нашите разговори имаха дълбоко приятелски характер. При това Андрей е с десет години по-млад от мен.

Няколко думи за Андрей: безусловно забележителна личност. Родителите му са революционери, двамата му дядовци са сред основателите на БКП. Бащата - “испанец” - интернационалист, бил е началник-щаб на ген. Мате Залка. Когато Залка загива, Карло Луканов го следва във втората кола и случайно остава жив. Семейството са емигранти в Съветския съюз, където се ражда и Андрей. Чувството за революционната наследственост у него е развита извънредно. Семейството на Андрей Луканов

Семейството на Андрей Луканов
Прекрасно образован, свободно владее английски, френски и испански, да не говорим за руския, който говори като роден език.
Уникален ум.

От една страна, феноменална памет, от друга, може да обработва постъпващата информация с огромна скорост. Понякога ми се струваше, че в главата му има компютър. И често в разговорите ни той отпрашваше някъде напред, а аз се давех в праха отзад. Андрей се е занимавал с международни икономически отношения, работил е в Швейцария, бил е в Куба. Със своя общителен, отворен характер той бе спечелил в много страни на света широки делови и приятелски връзки. Към него с голямо уважение се отнасяха Йозеф Щраус, Ли Пен, турският премиер Тургут Юзал го считаше за свой приятел. А да не говорим у нас - обичаха го всички наши министър-председатели, заместниците им, министрите. Освен на “Андрей” иначе към него никой не се обръщаше. До последните дни, в които пиша тези редове, Андрей остава желан гост в Москва. С две думи - действително забележителен човек. А за времето, което описвам, на България бе нужен именно такъв.

Обикновено в нашите разговори търсехме изходи от създалата се ситуация. Но докато обективно приемахме прехода към пазарна икономика, демократизация на обществото и пр., все пак стояхме на позицията на социализма. Струваше ни се, че все пак можем да го “пооправим”. Но постепенно не ни останаха никакви илюзии. Андрей търсеше практически изход. Той упорито мислеше как да се отстрани Живков. Считаше, че отстраняването му ще може да доведе до коренни промени в България. И когато аз му говорех, че за това не са съзрели още условията, че болшинството от ръководството е настроено явно проживковски, че ЦК е наплашен и доведен от Живков до ролята на статист, то Андрей ме затрупваше с контрааргументи. Той предполагаше, че ако в операцията вземе участие съветското ръководство, успехът ще бъде осигурен. Никой няма да тръгне в България против решение на КПСС. И имаше резон, разбира се, макар и да ми приличаше на авантюра.

Ако в крайна сметка трябваше някого първи да отстраним, това все пак бе Чаушеску. Но ако не се решавахме да извършим това в Румъния, то как бихме могли да се надяваме на съгласие на съветското ръководство за антиживковска операция. И въпреки това Андрей ме убеди. Бе разработен такъв план: да се покани Живков в Москва, а в същото време някой от съветското ръководство да проведе в София пленум на ЦК на БКП, който ще вземе решение за оставката на Живков. Ние не изключвахме вариант с физическото отстраняване на Живков! Този план трябваше да доложим в Москва. Но как да го направим? Чрез посланик Греков? Той не само не би тръгнал с нас, но и не е изключено, че веднага би информирал за всичко Живков. Решихме да се обърнем за помощ към КГБ.

По това време официален представител на КГБ в България бе ген.-майор Владилен Николаевич Фьодоров. При това не бе само той, а разполагаше с доста голям щат от съветници - все генерали. Човек на години вече, преминал дългия път на дипломатическата работа (естествено, специфична), безусловно - умен и опитен, но твърде предпазлив. Ето защо ние имахме определени съмнения - ще рискува ли да предаде в Москва нашите предложения? Но Фьодоров замина в отпуск, а го заместваше полк. Одинцов Албер Анатолиевич. Познавах го още от Югославия 1972-1978 г. Там той бе нашият резидент на КГБ “под покрива” на посолството. Алик (така го наричахме) бе интелигентен, в рамките на допустимото предпазлив, но в същото време мужик на риска. Той бе мой приятел. Андрей също добре го познаваше.

Решихме да го посветим в нашия заговор. По това време заедно с Андрей бяхме в отпуска. Аз с жена ми близо до Варна, а той в Созопол. Отидохме при тях и решихме да се върнем с колите си заедно. Андрей подготви маршрута, организира срещите, всичко... Вечерта пристигнахме в Пловдив и решихме да пренощуваме в къщата на Министерството на външната търговия. Оттам позвънихме на Алик в София и го извикахме при нас. В Пловдив “заговорът” бе окончателно уточнен. На следващия ден Одинцов трябваше да съобщи нашите предложения в Москва.

Заточиха се дни на очакване. Какво ще ни отговори Москва? След пет дни - отговорът: “След като внимателно разгледахме вашите предложения, считаме ги за преждевременни. Продължавайте работата.” С други думи - кукиш! Сега, като мисля, иначе и не би могло да бъде. 1988-а - в съветското Политбюро битка на живот и смърт, в страната - хаос, а ние - вижте и България! За кой дявол и на кого са му нужни излишни грижи. При това с неопределен изход и със сигурност с международен скандал. Така завърши първият ни опит да извършим в България дворцов преврат.

Сега прекрасно разбирам какви идиоти сме били ние тогава. Умни бунаци! Препрочитам написаното и се стъписвам. Суверенна държава, законно избран председател на Държавния съвет, т.е. президент – Живков. И ето, ние – един българин и някакви чужденци - забъркваме шантава авантюра. Опитваме се да вкараме в нея велика държава! И почти се получава! А мен и Алик нито ни отзовават незабавно, нито ни наказват, а даже и като че ли одобряват действията ни. Господи, ако за всичко това спокойно си помислиш, то трудно можеш да намериш думи, които адекватно да охарактеризират престъпната всепозволеност в мислите и делата наши! И още по-ужасната аморалност на нашата велика държава (а по-точно нейните най-отговорни водачи), които гласно и по принцип ни поддържат. Невероятно! Но това сега така си го мисля. А тогава?

Тогава ние “продължихме да работим”. Преди всичко подложихме на преценка стратегията. Решихме да започнем със сериозна подготовка на обстановката. Дълбоко да разорем почвата и едва тогава да чакаме семената да покълнат. Живковият режим се проваляше и може би това в известна степен оправдаваше нашата дейност.

И тук здравата ни провървя. В София дойде нов съветски посланик - Виктор Василиев Шарапов, и започна нова епоха в нашия живот и работа. Много бързо ние се сприятелихме - Андрей, Виктор и аз. Случват се, макар и рядко, такива неща в живота. Виктор, преминал голяма жизнена школа - 12 години помощник на Андропов, помощник на Черненко, а след това и на Горбачов, в много неща споделяше нашите възгледи за живота, за обстановката у нас - в Съветския съюз, за ситуацията в България. Станахме единомишленици.  Посланик Виктор Шарапов

Посланик Виктор Шарапов

И тримата обичахме сауната. Ето защо си създадохме “банен кооператив”, а за председател избрахме Виктор.

“Присидател” - така го наричахме. Кооперативът се събираше в сауната на посланика, която се превърна и в наш щаб. Срещите ни продължаваха до късно през нощта. 

И тримата бяхме страстни гъбари. Ето защо разходките за гъби станаха удобна форма да се срещаме и говорим далеч от София. А гъби в България - колкото искаш. Ето с едно такова отиване за гъби аз пристъпвам по същество и към основния си разказ. Всичко дотук бе само ескизи към него.

Андрей има на около 60-ина км от София в Рила малка вила. Островръх фински дом с камина и малка сауна. Всичко е миниатюрно. С този имот между другото е свързан и един доста смешен епизод. Някой донесъл на Живков, че Луканов си строи шикарна вила. Живков попитал Андрей: “Абе, казват, че си строиш дворец?”, “Ами, елате и вижте” - отговорил Андрей. Живков взел, че дошъл и едва не му предложил и пари на заем, че да си построи сериозна къща.
Началото на септември 1989 г. Андрей ни покани семейно на вилата - Шарапов, Младенови и мен с Наталия.

Докато жените готвеха, ние четиримата - Андрей, Петър, Виктор и аз, излязохме за гъби. Тогава се състоя и главният разговор - бе прието решение да се пристъпи към активни действия.

Да започнем с подготовка на членовете на висшето ръководство на страната, с вербуване на съюзници и съратници. Договорихме се да действаме предпазливо, но енергично. Всички разбирахме, че времето идва, че идва краят. А лавината действително се движеше - предстояха румънските събития, започваше се в Чехословакия, назряваха събития в ГДР. Събуждаше се цяла Източна Европа. Настъпваше времето за освобождение от комунистическите диктатори, както и от самия комунизъм. Само България оставаше по-спокойна. Но на всички вече беше ясно, че това е спокойствие пред буря, че е нужен само някакъв тласък, и то ще бъде взривено. И този импулс българското общество го получи.

Детонаторът взриви Петър Младенов. На 24 октомври 1989 г. той се обърна с писмо към ръководството на партията.

“Това е нож в стомаха на Живков”, коментираше Андрей. - Опитай се да го извадиш и умираш на място.” 

По-нататък събитията започнаха да се развиват с калейдоскопична бързина: до края на Тодор Живков, ръководил България над три десетилетия, оставаха всичко на всичко 16 дни. На 24-ти вечерта Младенов го молят да отиде в ЦК и да си прибере заявлението - “никой не го е чел, струва ли си да се правят скандали?” Петър се отказва и иска да се даде ход на бумагата. Следващия ден Живков му звъни, извинява му се за ругатните, моли да не му се сърди” - “какво ли не става в работата?”, но този път Петър е непреклонен. Петър Младенов

Петър Младенов

Скандалът започва да набира обороти. Нанесената на Живков рана започва да води до явно сериозни усложнения. Същия ден се срещат Петър и Андрей. И двамата разбират, че трябва бързо да информират за случилото се Москва. Но как да го направят? Като че ли напук Шарапов е в Москва, аз - също. Други доверителни канали за връзки с Москва те нямат. Остава наистина още една, доста рискована според тях възможност. На 25-и вечерта в Москва трябва да пристигне Луканов - на заседание на Изпълкома на СИВ, където той представлява България. Но как да се вземе писмото от Петър. Андрей все още няма копие. Те считат, че буквално всяка тяхна крачка се следи. Тогава Андрей прави следния ход. След работа “случайно” се отбива за две минути при Петър Младенов, взима писмото и уж си отива вкъщи. Но по пътя рязко сменя маршрута и се понася към летището. Самолетът - и в Москва. Късно вечерта на 25-и, а по-точно вече 26-и, съвършено неочаквано при мен зазвъня телефонът.

Андрей: - Къде е Виктор? Мога ли да му позвъня?

Аз: - Позвъни след пет минути.

Веднага се свързах с Шарапов, слава Богу, той беше вкъщи. Андрей ме помоли да бъда в 8.30 сутринта при него в СИВ. Обзет от най-различни догадки и предположения, едвам дочаках утринта. Отидох при Андрей. Той ме бута в неговата стая за почивка, пъхва в ръцете ми някаква хартия:

– Чети бързо, имаш всичко 20 минути. След половин час се срещам в града с Виктор.

Това бе писмото на Петър. За 20 минути аз не само го прочетох, но и законспектирах, превеждайки го от български. Същия ден, в 4 часа следобед, отлетях за София, като се договорих с Андрей, че ще предупредя за писмото и за ситуацията генерал Фьодоров (представителя на КГБ в България). Като кацнах в София, веднага се свързах с Фьодоров и отидох при него на вилата. Излязохме да се разходим в гората. Питам го:

– Знаете ли нещо за писмото на Младенов?

– Не, не знам. А какво е това?

Такива ми ти работи... Подробно информирах Фьодоров. А в Москва работите се развиват по следния начин. Някъде към 11 часа на 26 октомври, в някаква градинка, прокрадвайки се и оглеждайки се (!), се срещат Луканов и Шарапов. Андрей предава писмото на Петър и моли незабавно да бъде информиран Горбачов. След което се разделят. След два дни Луканов се връща в София, Шарапов остава в Москва да чака прием при Горбачов.

Същият ден, на 26 октомври, 89-а, както се изясни по-късно, Живков няколко пъти събира и дълго се съвещава само с членовете на Политбюро. Обсъжда се един въпрос - как по-тихо да приемат оставката на Петър. Стигат до извода, че единственият приемлив мотив може да бъде “болест на Младенов”. Живков явно не желае скандал. Към Младенов се отправят парламентьори - Димитър Стоянов, по това време втори човек в Политбюро, и Пенчо Кубадински. Парламентьорите отново убеждават Петър да си оттегли писмото. Отново отказ. На 27 октомври се е състояла среща Живков - Младенов. В продължение на 30 минути Живков уговаря Петър да си оттегли писмото - той не се съгласява.

За да се отвлече някак си вниманието от Младенов (а информации за неговото писмо започнали да се появяват), Политбюро взема решение да публикува материалите за предстоящия пленум на ЦК на БКП. На този пленум, който е трябвало да се състои на 10 ноември, се предполагало да се обсъдят въпроси за подготовката за ХIV конгрес на партията, а също и проект за нова конституция. Буквално след два-три дни Живков приема в Държавния съвет посланиците от група страни (протокол) и изведнъж на приема се оказва Петър Младенов! В края на краищата той се уплашва. И макар че не си оттегля писмото, сваля искането си за оставка. И някъде в първите дни на ноември отлита като министър на външните работи на България на визита в Китай.
Центърът на събитията се премества в Москва. След като се запознава с писмото на Младенов, Горбачов казва на Шарапов:

– Нека не бързаме с изводите, а ти охлади малко. Поуспокой се. Ще те повикам.

И след няколко дни го повиква. По това време пламва ГДР. Хонекер подава оставка. На кормилото застава Егон Кренц. На 1 ноември Горбачов и Кренц се срещат в Москва.

След това съветският лидер връчва на Шарапов стенограмата от беседата му с Кренц: “Отиди и разкажи всичко това на Живков. Действай според обстановката” - благославя Горбачов.

На 2 ноември Шарапов се връща в София и на 3-ти иска да бъде приет от Живков. Срещата продължава час и половина. Шарапов казва, че по поръчение на Горбачов трябва да запознае Живков за неговата беседа с Кренц. Отначало Живков се опитал нещо да записва, след това абсолютно шашнат само слушал. И изведнъж пита: “А вие можете ли да ми дадете всичко това в писмен вид?”

– Разбира се - отвръща Шарапов. - Сега ще се върна в посолството, ще го напечатам и ще ви го изпратя.

След това Живков казал, че той сам отдавна мислел да се оттегли. Преди една година даже заявил за това в Политбюро, но “другарите даже не искаха и да чуят за това”. И все пак той би подал оставка, но: “Лоша работа, няма на кого да оставя страната и партията. Не виждам достоен приемник” (!!!).

Между другото не мога да не разкажа по този повод една история, която лично чух от Живков. През 1978 г. Брежнев е бил за последен път в България. Бил е абсолютно болен и в повечето време - невменяем. Една вечер, когато Живков останал насаме с Черненко, му казал:

– Костя, какво правите? Леонид Илич е сериозно болен, защо го мъчите? Вие сте велика държава, на вас ви е нужен млад, енергичен лидер. Та нали ви гледа целият свят? Нека Леонид Илич остане президент, почетен председател на КПСС, а с всички оперативни работи трябва да се занимава някой друг, по-млад.

– Черненко – продължи Живков, - веднага отишъл и казал всичко на Брежнев. И Леонид Илич на закуската ми каза:

– Костя всичко ми разказа. Абсолютно си прав, Тодоре! И аз отдавна да съм си отишъл, но няма на кого да предам работата, няма подходяща кандидатура.  Тодор Живков и Леонид Брежнев в братска прегръдка

Тодор Живков и Леонид Брежнев в братска прегръдка

Но в разговора с Живков, за който ви разказвам, Шарапов задълбава в главното: той веднага „обнадеждил Живков”, че незабавно ще предаде неговите думи и мисли за оставка на съветското ръководство. 4-ти или 5-и ноември Шарапов отново се среща с Живков и “хваща бика за рогата”:

– Съветското ръководство с голямо разбиране се отнася към вашето решение да подадете оставка и ме помоли да ви предам, че вие постъпвате мъдро. Оторизиран съм също да ви изкажа голямата благодарност за дългогодишното ползотворно сътрудничество, за вашите чувства на любов и дружба към СССР, към КПСС.

И т.н. в същия дух. Живков бил ошашавен. Той изведнъж разбрал, че това не са игрички, а жестоката реалност, че машината е задвижена. Обърква се. Ясно е, че думите на посланик Шарапов представляват ръководството на КПСС.

Живков започва с това, че за съжаление няма човек, който да може да му стане приемник, започва да прехвърля на глас възможни кандидатури, давайки убийствени характеристики на съратниците си:
“Георги Атанасов (премиерът) - не става, скапа икономиката, апаратът няма да го приеме. И въобще, ние бяхме решили да го сменим с Петко Данчев (роднина на Живков, направил главозамайваща кариера от директор на завод до вицепремиер и кандидат-член на Политбюро).
Луканов - и дума не може да става. За нищо на света! Младенов - малко му е опитът, болен, пияница. Може би отново да върнем в Политбюро Лилов? Аз се наемам да го върна в Политбюро.  Александър Лилов (вляво) и Андрей Луканов

Александър Лилов (вляво) и Андрей Луканов

Димитър Стоянов (вторият човек). Верен приятел на СССР. Но неговата кандидатура може да срещне съпротива (има си хас! Именно той като министър на вътрешните работи проведе кампанията против турците, за което Живков между другото и го взе в Политбюро). Обаче аз бих го подкрепил. Ще му подберем добър състав на Политбюро и МС и можем да разчитаме на успех (т.е. Живков е готвел нова голяма кадрова чистка в ръководството).

Стоян Овчаров (министър на икономиката и планирането, зам.-премиер, кандидат-член на Политбюро). Не става. Именно той, а не Атанасов е виновен за скапването на икономиката. Три пъти проваля плана, пробутва фалшиви данни за икономическото развитие.
А може би някой от областните секретари? Дайте ми сами кандидатурата, нека я определи Горбачов! Кажете за кого сте и аз ще го подкрепя. Готов съм да изпълня всичко, което каже Горбачов. Но аз съм за Лилов. Умолявам ви да разберете обстановката, аз не съм заслужил такава съдба.”

Всичко, което написах, е малко или повече стенограмата на думите на Живков. Всъщност той е говорел сякаш че бълнува, скачайки безпорядъчно от едно на друго. На тази среща се повдига и още един въпрос. Набелязаният за 10 ноември пленум трябвало да обсъди подготовката за ХIV конгрес на БКП и проекта за нова конституция. Живков настоява, че ето - дайте сега да проведем пленума, да обсъдим набелязаните въпроси, да направим кадровите промени в Политбюро и МС, а после - след десетина дни - още един пленум за неговата оставка.

Живков разчита, че като се оттегли от генералното секретарство, ще може да остави за себе си поста на председател на Държавния съвет, в което ще му помогне подбраното от него ново ръководство. Естествено, проживковско ръководство, което той ще може да си манипулира, както и преди. Но Шарапов е неумолим като смъртта.

“Два пленума е нелогично - е категоричен той. - Да планираш бъдещето на първия пленум и да подадеш оставка на втория, ще доведе до суматоха в страната и хаос в партията. Пленум, но един! Формално да се разгледат набелязаните въпроси и веднага да се постави на дневен ред кадровият проблем - за оставката и избора на нов генсек.” Шарапов настоява и Живков се съгласява (той прекрасно разбира, че си има работа с КПСС, която е винаги голям майстор на “аргументацията” и ако трябва, ще подкрепи “аргументацията” с всякакви средства).

Действията на Шарапов по партийно-дипломатическите скандали бяха върхът на айсберга. А под него групата за завземане на властта разгърна просто трескава активност. Започнаха да се обработват членовете на българското ръководство. Занимавахме се с тези работи и ние с Виктор. Разбира се, моите възможности в това отношение бяха несравнимо по-малки от възможностите на приятелите ми, но все пак...
Един от моите “подопечни” бе Стоян Овчаров, много влиятелен по това време човек. По същество именно той в качеството си на министър на икономиката и планирането командваше цялото стопанство, разработваше и провеждаше реформата. Мнозина го обвиняваха във фалшифициране на данните за икономическото развитие и той действително правеше това, но под прякото указание на самия Живков, който стовари вината за това на Овчаровата глава.  Стоян Овчаров

Стоян Овчаров

 Познавах и аз Стоян, нали бях съветник по науката и техниката. Не по-малко от един път месечно ние се срещахме и разменяхме информация и мисли по разни въпроси. И макар че той беше 15 години по-млад от мен, даже се сприятелихме. Той бе добре образован, познаваше руската литература, с гъвкав ум и добро чувство за хумор. Беше и критикар на системата. И ето, на 7-и или 8-и звъня на Стоян и го моля спешно да ме приеме. Пристигам. 

– Знаеш ли - казвам му, - че на 9-и имате политбюро, а на 10-и пленум?

– Разбира се, знам.

– А знаеш ли какъв ще е главният въпрос?

– Конгресът, конституцията.

– Не - казвам. - Главното е, че ще снемате Живков и ще избирате нов генерален секретар.

– ?!?!

– Да, бе - казвам. - Да не вярваш. Ти, Стояне, трябва да вземеш правилна позиция. Искаш ли да узнаеш какво е говорил тези дни за тебе Живков?

– ?!?!

– На, прочети.

Аз преди това бях напечатал на едно листче това, което бе казал за него Живков.

– И имай предвид - му казвам, - че тебе Живков е решил да те маха и да те бърка в едни лайна.

Стоян всичко разбра. Освен това той ми каза, че неотдавна изпратил на Горбачов писмо, в което откровено написал, че при Живков България върви към провал. Не зная така ли е, или не, но на пленума Стоян се държа правилно и правилно гласува. Между другото реформата, която бе разработена под ръководството на Стоян, е доста разумна. Те просто преписаха законодателната система за регулиране на икономическата система във ФРГ, като я адаптираха към българските условия. За съжаление вече нямаше време да я внедряват.

Но аз се увлякох в подробности. По същество: през всичките тези дни вървяха интензивни преговори с Москва. И чрез шифровки, и по специалната връзка. Разговаряхме основно с А. Н. Яковлев. Първият му въпрос към Шарапов бе:

– Ти гарантираш ли успех? Имай предвид, че за всичко отговаряш с главата си. Разбираш ли това?

Бях там, когато се провеждаше разговорът, всичко се чуваше много добре. Виктор ме погледна и бодро отвърна:

– Разбирам, всичко ще бъде както трябва.

След това Москва поиска от нас предложения за кандидатурата - кого посолството предлага за поста генерален секретар?
Ние предложихме две кандидатури - Младенов или Луканов. Яковлев отиде при Горбачов и след 30 минути ни отвърна:

– И двете кандидатури са приемливи, да решават сами.
Това беше късно през нощта. Рано сутринта позвъних на Андрей, помолих го срочно да дойде при мен, като си измислих някаква много важна причина. След 15 минути Андрей беше на входа на посолството. Влязохме вътре. И тук настъпи моят “звезден час”.

– Андрюша - казах му. - Помниш ли защо ме прати в България Миша Панкин? Аз изпълних неговото поръчение, ти си генерален секретар!

– ?!

– Москва се съгласи с нашето предложение - или Петър, или ти. Петър е в Китай, имаш право на избор, твоята дума е първа.
Отидохме при Шарапов, той ни очакваше. След като помисли, Андрей каза:

– Нека генерален секретар бъде Петър, той е по-стар от мен с 2 години, амбициозен човек е, на мен ще ми е много по-лесно да се сработя с него, отколкото той с мен.

Ние се съгласихме с Андрей, той, както винаги, се оказа на висота. След решението на Москва нещата тръгнаха като по масло. Работата вървеше уверено. Вече водехме разговорите с благословията на Кремъл.

На 7 ноември бе приемът в нашето посолство. Шарапов през деня се срещна с Живков. После Живков закъсня цял час. А на приема имаше бая забавни епизоди. Ще ви разкажа само за два. Приближавам се към Фьодоров (КГБ):
– Владилен Николаевич, вдругиден има политбюро, а на 10-и - пленум. Знаете ли какви въпроси ще се разглеждат там?
– Разбира се, че знам - ХIV конгрес, конституцията, кадрови промени.
– Точно кадрови промени. Ще снемат Живков, ще изберат Младенов.
– ?!?!

В общи линии - “сцената при губернатора”. И това е нашето КГБ! Подробно разказах на Владилен Николаевич събитията през последните дни. Като че ли гръм го беше треснал:

– Ами сега ще трябва да се проверява, сверява и проверява цялата информация - тухличка по тухличка.

– Какви тухлички - му казвам. - Къщата гори. Трябва срочно да свършим всичко това, че и нашата черга да не изгори в огъня.

Трябва да призная, че Владилен Николаевич с цялата си команда много съвестно се включи в работата. Знам, че регулярно се свързваше с Крючков (шефа на КГБ), информираше го, получаваше указания, действаше енергично. И доста свърши по своя линия. Когато дадеш ясна задача на структурите, те функционират с надеждността на добре смазана машина.

През цялата тази работа едно нещо продължава да не ми е ясно - защо Шарапов от самото начало не включи тези структури в играта? Ненадеждни ли ги считаше, или се боеше от преждевременно изтичане на информация? Май че бе второто.

Ние разбирахме, че над Живков трябва да се оказва непрекъснат натиск, за да не се измъкне в последната минута. Ето защо Андрей се договори с двама членове на Политбюро - Добри Джуров и Йордан Йотов, а също и секретаря на ЦК Димитър Станишев (всички те са, както и Живков, чавдарци) да посетят Живков и да го убедят без разни там ексцесии да излезе в оставка. Те, разбира се, се колебаеха, но на 8 ноември все пак отишли. Какво са си говорили, какви са резултатите, ние нищо не знаем. Ето защо в 22 часа Шарапов позвъни на Станишев:

– Митя, още ли не си заспал?

– Не, защо?

– Чай имаш ли?

– Имам, разбира се.

– Слагай го, идвам да пийнем по чашка.

Аз седнах да пиша поредната шифровка, а Виктор отиде при Станишев. След час и половина се връща зъл като вълк.
Шарапов попитал:

– Ходихте ли?

– Ходихме...

– И какво?

– Ами нищо. Споделихме с Живков своите опасения и тревоги по повод обстановката в икономиката и обществото. Той ни каза, че мисли за оставка. Наистина не вижда достоен приемник. Вероятно щял да подаде оставка на втория пленум.

– И вие?

– Какво ние? Като че ли се съгласихме...

Тук Шарапов избухнал (а той избухва вежливо и тихо):

– Вас защо ви изпратиха!? Разговорчета ли да си водите или работа да вършите? Ще се наложи още един път да отидете при Живков и да поставите въпроса ребром. Той трябва да подаде оставка на първия, той ще е и последният му пленум. Ясно ли е?

На 8 ноември от Китай се върна Младенов. Андрей го информира за всичко, поздрави го с поста генерален секретар. Петър не възразяваше. Същия ден Шарапов отново се срещна с Живков. Натискът върху него не отслабваше и минута.
Настъпи 9-и. Нашата троица - Джуров, Йотов и Станишев, е отново при Живков. Но Живков им казва, че те миналия път не са го разбрали правилно и че подава оставка не на следващия, а на утрешния пленум. Джуров, казват, даже се е просълзил. Естествено, нали е армейски генерал!...

Останалото е ясно. Финита ла комедия! Всичко, което написах по-горе, е истина, стараех се да пиша честно и откровено, макар че не е изключено моите оценки да са субективни и пристрастни. Може да бъркам някъде хронологията. Черновите ги пазя, но те са без дати. Но още един път искам да повторя: общата канава, смисълът на станалото са отразени вярно. Именно така бе направен превратът...  Петър Младенов на трибуната на 10 ноември 1989 г., крайният вляво е сваленият от власт Тодор Живков

Петър Младенов на трибуната на 10 ноември 1989 г., крайният вляво е сваленият от власт Тодор Живков


* Необходимо уточнение

Историята на спомените на Валентин Терехов заживява собствен живот преди 21 години. Вестник „Труд“ публикува части от тях през 1998 година, представени от Тома Томов. Те стават повод за мини вестникарска война - във вестник „24 часа“ Виолета Симеонова започва да публикува по-пълна версия. Има взаимни обвинения между двата вестника, близките на Луканов и някои от участниците в събитията. Близките на Луканов са разочаровани от Тома Томов, защото те са го свързали с вдовицата на Терехов. Така или иначе след повече от две десетилетия разправиите са забравени почти от всички. Важно е свидетелството за събития, които промениха България и по някакъв начин още са определящ фактор в доста от случващото се у нас.

Когато преди 5 години Тома Томов предложи този текст за футуристичното списание TREND, бяхме леко разколебани дали там му е мястото. Но Томов каза едно много важно изречение: „Ако публикувате целия текст на едно място, този брой ще стане исторически.“ Затова решихме да го пуснем като притурка с рубриката "Четиво за напреднали" в първия брой на TREND през 2015 г. Излезе под заглавие "Андрей: 25 години по-късно". 

Това наистина направи списанието историческо, добавяйки му една непреходна стойност. Този текст е важен, защото дава много отговори. По тази причина мнозина си запазиха първия брой на TREND в домашните си библиотеки, за да го препрочитат след време. 

По повод 30-ата годишнина от 10 ноември 1989 г. публикуваме този текст и онлайн. Следва частта за Андрей Луканов:

Андрей Луканов

Андрей Луканов

Ще ме убият.

В гласа му нямаше и грам тревога, лека ирония може би... Обичаше да разиграва сценарии. Но Анушка беше разляла вече олиото. След двадесет дни, на входа на къщата му. С два или три куршума в гърба, вече не помня.

– Да бе... Слушай, свалят ми програмата. Махат ни с Джимо от екран, спират “Наблюдател”.

– Ами, кой ще се занимава сега с вас... Както са го закъсали.

– Спират ни! Обадих се на Краси Премянов, трябваше да го запиша тази сутрин и секретарката му каза, че си е загубил гласа и не може да участва.

– Е, щом си е загубил гласа... Значи са ви отрязали главите.

Това беше последната ми среща с Андрей.

След два часа с оператора Коко Тодоров и един германски професор заминахме за Германия. Проектът, с доста префърцуненото заглавие “Идеите, които създадоха обединена Германия”, финансиран от тяхното правителство, с участието на двама министър-председатели, кметове, писатели и дори една графиня – Маргарете фон Дьонхоф, собственичката на “Ди Цайт”, деветдесетгодишна аристократка, която ми разправяше как се е карала на Хитлер, така и не видя бял свят. Бетакамите са на тавана, а “Наблюдател” наистина беше спрян.

Август, 96-а.

Последния ден, в Берхтесгаден, валеше като из ведро, тръгнахме в пет сутринта към София. Пътувахме целия ден. Смеехме се за нещо в колата. Първият знак, че наближаваме границата, бе пукане в ефира и гласът от радиото: “Днес бе убит Андрей Луканов”.

Никога не сме били близки. Може да се каже даже, бяхме от съперничещи си лагери. За нас Луканов бе човек на Москва. Имам предвид групата около Людмила Живкова.  Луканов (в средата) на яхта с Людмила и Тодор Живков.

Луканов (в средата) на яхта с Людмила и Тодор Живков.

Людмила занесе тракийското съкровище в Ню Йорк, в Метрополитен, буквално забрани дори и една лоша дума за Америка във филма, който снимахме. Ходихме при Уолтър Кронкайт в Си Би Ес, поиска среща с американския президент и разговаря с него, предаде му послание от баща си. Тя търсеше диалог с религията, беше изцяло под влиянието на Богомил Райнов и проф. Александър Фол. Знаеше наизуст идеите на Блаватска, Бялото братство. Три дена в седмицата беше на чай и виждаше огън около главите на хората, които обичаше. Такава си беше... А Иван Славков, красивото момче от младостта си, преди пиянските му години от Олимпийския комитет, ръководеше телевизията, единствената телевизия тогава, както никой преди и след него. Създаде “Гражданска трибуна” начело с блестящия Георги Стойчев, пусна “Светът в действие” и извърши немислимото, спря петъчната съветска програма.

Телевизия, в която направих филм за еврокомунизма, за Енрико Берлингуер и Антонио Грамши. Имахме подкрепа и в Москва, академик Георги Арбатов и Александър Бовин, може би най-умният човек, работил за Кремъл през XX век. Наши герои бяха лидерите на Пражката пролет – Цисарж, Смърковски, Дубчек. Но и наум не ни идваше, че системата може да бъде разрушена отвътре, от самото й сърце. Съветският съюз изглеждаше вечен...

Не бях разменил и дума дотогава с Луканов. Понякога го срещах в парка, докато тичах сутрин с кучето, кимвахме си, бяхме на първо име и толкоз.

Студена война, врагове, пропаганда, но Америка внимателно следеше Андрей Луканов. В Държавния департамент самият Ричард Амитидж, на края на разговор, в който той се отнесе доста сърдечно към мен, хлапак тогава, каза: “Нали имате в България един... Андрей Луканов. Кажете му, че като го уволнят вашите началници, ние на драго сърце ще си го вземем при нас.”

После в Париж, на прочутата среща за “капитулацията” на Съветския съюз в студената война, Джим Бейкър е категоричен: “Вие двамата с Желев ще вървите напред заедно”.

Вече министър-председател, Андрей ни канеше да пътуваме, мен и оператора, заедно с него. Видях отблизо как разговаря с Горбачов, Жак Делор, Хелмут Кол, Геншер. Луканов владееше безпогрешно четири езика, донякъде беше арогантен, имаше в себе си сякаш четиридесет етажа самочувствие, знания. Според мен можеше да бъде министър-председател на която и да е европейска държава.

“Петър Велики, както знаеш, “проби” прозорец към Европа. Сега Горбачов не пробива прозорци. Дойде време да бутаме стените. И не само Берлинската. Всичките стени. Към Европа, Америка, влизаме в цивилизацията...”

“А не е ли време да се гаси гражданската война в България? Възможно ли е да се помирим? Имаш ли изработени някакви подходи?”

“Това е целта на живота ми – каза ми той. – Трябва да го постигнем най-много за година-две.”

Какъв трагично неверен окомер!

От няколко източника, приблизително по един и същи начин, научих за среща между Луканов и един американски гражданин, чието име ще запазя в тайна, тъй като то е излишно. Разговорът е на четири очи и е станал на бул. “Руски”, близо до Университета.

“Да, господин Луканов - казал събеседникът му, когото едни описват като най-малко генерал от ЦРУ, други го снабдяват с българско име, а трети просто го наричат Воланд. – Да, вие имате качествата, знанията и волята. Бъдете министър-председател на тази страна и я водете в демократичния процес, но при едно условие - откажете се от вашата партия, излезте от нея, създайте, ако щете, друга и управлявайте.”

Луканов кипва и отвръща, че той е три поколения комунист, че родът му е от създателите на партията и че няма никакво намерение да я напуска. 

Това, което не е казал на събеседника си, е, че дядо му, който не се е подчинил на решението на Коминтерна от 1923 г., лежал в затвор на НКВД в Москва, че ръководителите на неговата партия казват: “Вас, Лукановите, ще ви гоним до девето коляно!”, че бащата на жена му е гниел в Белене, че е чужд сред своите...  Една от последните снимки на Луканов преди да бъде застрелян

Една от последните снимки на Луканов преди да бъде застрелян

А това, което му се случи след това, бе още по-страшно. Той не можа да социалдемократизира своята партия и пред мен наричаше нейните лидери “хитлерюгенд” и “мародери”. Те му отвръщаха с дълбока, стопроцентова омраза. ПРЕДАТЕЛ.

Или може би демон, демонът на провалилия се преход.
На 10 ноември 1998 година, след дълъг престой в Москва, разговарях с двама министър-председатели, с някои от най-близките хора на Андрей Луканов – Александър Авдеев, посланик Шарапов, няколко часа ексклузивно с Михаил Горбачов, многократно с Александър Яковлев, публикувах поредицата “Превратът” във вестник “Труд”. В основата са спомените на един от най-близките приятели на Андрей, Валентин Терехов, дипломат, служител в Съветското посолство в София, които той отпечатва само в няколко екземпляра за семейството си. Попаднаха ми съвсем случайно. Една вечер в Москва, в апартамента на Луканов, докато търсех книга в библиотеката, преди да заспя. Убеден бях тогава, убеден съм и днес, че тези спомени са важен документ в най-новата история на България, въпреки че публикуването им прекъсна завинаги връзките ми с някои хора. Те просто ме намразиха. 

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.

Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/