Вълко Червенков еднолично решава съдбата на всеки български филм

• В "Калин Орелът" изрязват сцените, на които се вижда френският посланик
• Обявявят "Тревога"за неприемлив, защото липсвала решаващата роля на славната Съветска армия

През 1948 г. тогавашната фондация “Българско дело” е национализирана и се създава Държавно предприятие “Българска кинематография”. Ако не беше рухнала Берлинската стена, сега щяхме тържествено да честваме 76 години социалистическо кино.

Но, първо, социализмът беше обявен за “недоносче” от Тодор Живков, после самият той беше катурнат от властта и заедно с него си отиде и социалистическото кино.

Почти без публика минаха премиерите на филмите, снимани през 1989 и 1990 г., защото хората зарязаха киносалоните и отидоха на митинги и протести по площадите.

После започна “преходът към демокрация”. Няколко години бяха нещо като нулеви - нямаше пари за кино и то изпадна в клинична смърт.

Снимаха се по един-два филма на година. Лека-полека киното започна да надига глава и след няколкото силни филма през последните години вече говорим за възраждане на българското кинопроизводство.

Кой е първият филм, заснет от българската социалистическа кинематография?

Ако трябва да бъдем пунктуално точни, това е “Калин Орелът”, чиято премиера е на 20 март 1950 г. в кинотеатър “Република”, където днес е Военният театър.

 Но по думите на Анжел Вагенщайн този филм е разкрачен между две епохи. Между несполучливия опит на трима продуценти да го снимат с частни капитали през 1946-1947 г. и финансирането от държавата и заснемането му през 1949 г. В този смисъл първият изцяло социалистически филм е "Тревога", чиято премиера е на 19 февруари 1951 г.

Когато създава "Българска кинематография", комунистическата власт възлага на Борис Борозанов да заснеме "Калин Орелът". Той е режисьор и на частния вариант на филма, провален заради липсата на пари. Борозанов започва съвсем отначало - използва само няколко общи кадри от първия вариант. От всички актьори остава само Иван Димов, който е в ролята на Калин. Специално кани другия колос на българския театър - Константин Кисимов, за ролята на дядо Стоян, и Петрана (Петя) Ламбринова, която пресъздава образа на Едит.

Сценарист е Орлин Василев, един от най-известните писатели на първите години след 1944-а. Той използва мотиви от пиесата на Никола Икономов, но смело дописва сюжетната линия с герои тесни социалисти като "естествени приемници" на поборника от Априлското въстание Калин, наричан Орелът.

15 години след края на въстанието Калин продължава да е каторжник на Черния остров. С помощта на Едит, дъщеря на френския посланик в Цариград Анри дьо Монталамбер, успява да избяга от острова и се връща в родината си.

Тук обаче е дълбоко разочарован от капиталистическия живот и се сближава със социалистите. Междувременно става ясно, че Едит всъщност е дъщеря на Калин Орелът. Придружена от посланика, неин осиновител, тя идва в родината си и намира истинския си баща на смъртен одър. Той умира от раните, нанесени му от наемен убиец.

По нареждане на Червенков от финала са изрязани кадрите, на които се вижда френският амбасадор, защото не може да се показва как един национален герой, при това вече социалист, умира пред погледа на посланик на "буржоазно-капиталистическа държава".

Снимането на филма върви трудно. Заради допотопната техника се съобразяват дори с появата на всяко облаче. Не снимат много дубли, за да пестят лента, но за сметка на това правят много репетиции. Артистите не роптаят срещу бавното снимане, защото след като изминат осем часа, вече започва да се брои нов снимачен ден и съответно нова надница.

Финалната сцена снимат три дни и нощи в студиото на кинематографията, което тогава се помещава в бивш тютюнев склад на ул. "Любен Каравелов". На нея именно 11-годишният Петърчо плаче със сълзи и рецитира Ботевото стихотворение. Става сцена за чудо и приказ, но точно тя е отрязана заради присъствието на френския посланик. В ролята е актьорът Борис Ганчев.

На премиерата присъства лично Вълко Червенков, вече премиер и генерален секретар на БКП. Червенков поздравява Иван Димов за изпълнението му, а на Петърчо кимва с глава: "Голям артист си, много хубаво рецитираш".

Режисьорът Борис Борозанов умира от инсулт година и половина след премиерата. Червенков праща собственоръчно написана съболезнователна телеграма до семейството му.

По подобие на своя кумир Сталин Червенков започва да гледа всички български филми преди официалната им премиера и еднолично да решава съдбата им. Той демонстрира това още при следващия соцфилм - "Тревога". В основата на тази творба "ляга" едноимената театрална пиеса на Орлин Василев. Всичко се прави под личното ръководство на първия генерален директор на кинематографията Страшимир Рашев.

В движение към екипа е включен и Анжел Вагенщайн, наричан от всички Джеки. Той е студент първокурсник във ВГИК - Москва. "Бях като прикачен файл", коментираше с присъщия си хумор Джеки, защото всъщност той е основният автор на сценария.

Режисьор на "Тревога" е Захари Жандов, самоук кинаджия. По професия банков чиновник, той е известен бохем и бонвиван, който свири на китара и пее руски романси. Има и 8-милиметрова камера, с която снима съвсем любителски. Но се сдобива с професионален германски "Арифлекс" и с него снима погребението на цар Борис III, но след 1944 г. скрива лентата в някакво мазе. Прожектирана е след 1989 г.

Идеята на филма е, че във време на драматични и съдбоносни исторически времена никой не може да остане неутрален и да се скрие у дома си. Така, както се опитва да направи бившият агроном и дребен буржоа Витан Лазаров в своето стопанство, наречено "Земен рай". Конфликтите се навързват между сина му, който е жандармерийския офицер, и зет му инж. Сава Величков, който е комунист и отива при партизаните. Неговата съпруга го подкрепя и е арестувана от полицията. От германските войници, които гостуват в имението, Витан Лазаров потресен научава, че наричат сина му Черния капитан заради извършени от него кървави разпити и разстрели на нелегални.

"Тревога" получава първата международна награда за българската кинематография - на кинофестивала в Карлови Вари, Чехословакия, през 1951 г. филмът е отличен с приза "Борба за свобода". Ако, разбира се, не броим почетния диплом, с който е отличен "Калин Орелът" през 1950 г. на международния кинофестивал в Марианске лазне, пак в Чехословакия.

В родината си и двата филма получават Димитровска награда - най-висшето отличие за онова време. Премиерата на "Тревога" е насрочена в тогавашния елитен софийски кинотеатър "Роял". До всички посолства и военни мисии са изпратени специални покани - Българската кинематография е щастлива да се похвали с новата си творба. Но филмът най-напред трябва да бъде видян от вожда Червенков и "неговото най-близко обкръжение".

Прожекцията е в малката кинозала на бившия царски дворец "Врана". На нея присъстват шефът на кинематографията Страшимир Рашев, режисьорът Захари Жандов, сценаристът Анжел Вагенщай и композиторът Любомир Пипков, всепризнат не само като голям музикален, но и политически авторитет. Той е антифашист и много популярен с музиката на известната партизанска песен "Шумете, дебри и балкани".

Показват "Тревога" на Вожда и след прожекцията в залата настъпва тотална тишина. Никой не смее да се изкаже, след като не знае какво мисли другарят Червенков. Някои се осмеляват да питат къде е сниман филмът, други се интересуват как се казва главната актриса.

Червенков оглежда залата и хората в нея и тежко произнася присъдата си: "За нас филмът е неприемлив и в такъв вид не може да бъде показан!" Единственият, който се осмелява да се обади, е композиторът Любомир Пипков: "Защо, другарю Червенков? Какво му има на филма?"

"Какво му има ли? - повишава глас Вожда, - има това, Пипков, че липсва решаващата роля на Съветската армия! "Сякаш съветските танкове е трябвало да минат през хола на Витан Лазаров или през имението му "Земен рай", та и слепите да видят "решаващата роля" на Съветската армия", гневеше се Вагенщайн.

Но освен че са изпратени покани до посолствата и до целия апарат на Съюзническата контролна комисия, и целият град е облепен с афиши за премиерата на филма, а билетите са разпродадени. Макар и с неохота, Червенков разрешава "Тревога" да има една-единствена прожекция, макар и в този "неприемлив вид". После филмът е свален и в края му са монтирани документални кадри от навлизането на "славната Съветска армия" по българските земи...

Подобна е драмата и с филма "Нощта срещу 13-и". Филм на съвременна тема, без грам критика. Всичко в залата върви спокойно, но към края се появява епизод, в който партиен секретар черпи по чашка свои стари бойни другари.

И докато филмовите герои си казвали "наздраве", Червенков скача от мястото си на първия ред и се провиква с глас като йерихонска тръба: "Партиен секретар пие ракия!? Налива се с алкохол? Какво искате да кажете с това? Нашите партийни секретари не са пияници! Как смеете да показвате такъв партиен секретар!..."

Прожекцията е спряна, лампите светват. Всички гледат вцепенени и слушат Вълковия божествен гняв. В една от паузите се чува плахият глас на режисьора Антон Маринович: "Има почерпка и с локум, другарю Червенков! Има и с локум..."

Оказва се, че "старото куче" Маринович е заснел два епизода с въпросната почерпка. В първия с ракия, във втория хапвали сладкиша. Ето така "обикновеният локум" спасява режисьора, неговия филм, а защо не и цялото българско кино?!