Мистерията на едно наследство
Теодор Димитров – един невероятен патриот, преследван от тайните служби, който остави всичко на България, но взе тайните със себе си
Отменям всяко завещателно разпореждане, съставено преди това. Определям Република България за наследник на цялото ми имущество – където и да се намира и от каквото и естество да е. Определям Постоянното представителство на България при ООН в Женева за изпълнител на завещанието. Такава е последната ми воля.”
На 15 август 2002 г., малко преди да издъхне, Теодор Димитров, който близо 40 години не е стъпвал в България, прави това завещание, оставяйки на държавата всичко, което притежава, а то, както ще се окаже, е едно невероятно съкровище.
Мъжът лежи, болен от рак на стомаха в последен стадий, в Кантоналната болница на ул. „Мишел дю Кре“ 24 в Женева. Край леглото му са петима души, от които само един българин – дипломатът Петър Коларов – внук на комунистическия вожд Васил Коларов. Другите са швейцарци – нотариус и адвокат, както и зам.-шефката на клиниката и една медицинска сестра, които играят ролята на свидетели.
Димитров заявява, че може да подпише собственоръчно документа, но не може да го прочете. Затова нотариусът му изчита текста на завещанието. Димитров потвърждава, че това е последната му воля, и слага отдолу подписа си, лишавайки тримата си братя, сестра си и племенниците си в България от всичко, което преди това им е приписал. На по-следващия ден той умира и тялото му е кремирано.
Теодор Димитров
оставя скъпи имоти,
безценни книги, картини
и всевъзможни произведения
на изкуството,
но отнася със себе си в отвъдното всичките си тайни. А той е пазил такива в изобилие.
Години по-късно роднините му в България ще разберат колко много не знаят за него. Нямат представа, нито че е бил оперативен работник на българското външно разузнаване, нито че тайните служби кроят план да го елиминират, след като отказва да се върне в България. И естествено, не подозират как и защо е оцелял, а в същото време те нямат никакви проблеми с комунистическия режим. За да се стигне накрая до мистерията с неговото наследство.
Теодор Делчев Димитров заминава за Швейцария през 1958 г. напълно легално, след като е спечелил конкурс за служител в Международната организация по труда в Женева. Отпътуването му не става толкова лесно. Младият мъж води истинска битка за това назначение, защото от Министерството на външните работи в София са решили да изпратят на поста сина на някакъв партизанин. От Швейцария обаче настояват да замине човекът, спечелил конкурса, и така Теодор Димитров поема към Женева.
Две години по-късно, пак с конкурс, той започва работа в библиотеката на ООН в Женева. Това е институцията, в която се пазят изключително ценни книги, сведения, карти и информация, които засягат българската държава. Включително и териториалните й спорове с всички съседни страни. Изведнъж нежеланото момче се превръща в особено интересен обект с обещаващи възможности, неизчерпаем източник на ценна информация.
Очевидно Теодор Димитров, или
агент „Хамлет“,
под какъвто псевдоним
фигурира в картотеката
на Първо главно
управление на ДС,
е имал неправолинейни отношения с българското комунистическо разузнаване. Тази връзка все още не е напълно изследвана, защото голяма част от информацията не е налична за обществено ползване. По думите на един от съвременните ръководители на българското разузнаване част от данните за Теодор Димитров и действията му са архивирани на микрофилми и никога не са били разсекретявани.
Последното регистрирано пътуване на Теодор Димитров до България е през 1963 г., след което той отказва да се завърне в родината. Той спира да превежда и тази част от валутната си заплата на международен служител, която надхвърля възнаграждението на българските дипломати, както се изисква по едно министерско постановление от онова време.
Следва тотален разрив с България, време, в което той вероятно е отказал и да изпълнява поставените му от службата задачи. Така „Хамлет”
попада в листата за
физическо ликвидиране
на суперсекретната
Служба 7,
която се занимава с така наречените остри мероприятия зад граница. По някаква причина обаче през 1969 г. спецотделът за мокри поръчки се отказва да преследва Димитров и работата с него се поема от друго звено на Първо главно управление на Държавна сигурност.
Възможно е това преосмисляне да е било двустранно мотивирано, защото Теодор Димитров започва да развива активна дейност в полза на родината. Той никога не е обявен за невъзвращенец, а роднините му в България не са подложени на репресии, нито са спирани да пътуват в чужбина.
На какво конкретно действие или събитие се дължи този прелом, вероятно може да се разбере от микрофилмите, ако те бъдат разсекретени някой ден. Според един бивш кадър на българските тайни служби Теодор Димитров е бил в услуга на хора, свързани с Людмила Живкова, и стремежа й към придобиване на културни ценности в чужбина.
Той твърди, че
човекът, който въвежда
Теодор Димитров в
тази работа,
е Богомил Райнов,
който отива на лична среща с него в Женева. И това не е за да черпи вдъхновение за сценария на шпионския филм „Господин Никой“, а със съвсем конкретно поръчение.
По онова време Райнов вече от няколко години е активно в „бизнеса” с културно наследство. До 1960 г. като аташе по културата в българското посолство в Париж бъдещият известен писател и професор по естетика закупува различни произведения на изкуството.
По-късно с държавни пари, отпускани по настояване на Людмила Живкова, той продължава да участва в мисии в чужбина, откъдето се попълват фондовете на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Дали завещаното от Теодор Димитров не е всъщност част именно от подобна операция? Това също остава мистерия.
В къщата на Теодор Димитров след смъртта му бяха открити стотици картини, графики и рисунки, между които имаше работи на Салвадор Дали и Марк Шагал. Също и платна на известни български майстори като Дечко Узунов и Златю Бояджиев.
Вероятно едно от най-ценните произведения сред всичко, оставено от Димитров, бе картина на Жорж Брак – бащата на кубизма. Тя бе
открита случайно,
навита на руло и
прикрепена под дъното
на гардероба в спалнята му
– очевидно укрита
от него старателно, за разлика от останалите произведения.
Богомил Райнов споменава за Теодор Димитров в книгата си „Людмила – мечти и дела“.
Ето какво пише там: „...Това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961 г. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периодът на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по разни поводи в Женева, но той нито веднъж не се върна в България... Теодор Димитров беше от ония достойни граждани, които в страните с цивилизовани държавни порядки биват награждавани, макар и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като висш служител в ООН с достъп до всички библиотечни хранилища той издирваше, копираше и размножаваше на свои разноски редица документи, важни за националната ни история. Именно това обстоятелство ме подтикна да използвам дружеските си отношения с Теодор, за да получа информацията, необходима ми за споменатия вече мой проект.
Наскоро след разговора
с Людмила ми се случи
да пътувам до Женева.
Срещнах се с Димитров
в някакво кафене
на рю „Мон Блан“.
Обясних му накъсо какъв е проблемът ми. Той охотно се съгласи да ми достави необходимите сведения от някаква фирма и да ме осведоми на следващия ден. Въпросът му какво се готвя да публикувам, ме постави в донейде неловко положение. Не го излъгах, обаче не му разкрих цялата истина... Премълчах единствено, че с проекта ми е запозната и Живкова.
Димитров от своя страна ми разказа, че имал връзка с неколцина млади хора, негови колеги от ООН, които споделяли идеите на Агни Йога... Верен на даденото обещание, Теодор още следващата вечер ми донесе в кафенето точна справка за условията на фирмата, според изискването – добро качество при минимални цени... Людмила бе доволна, че сега, подир пътуването до Женева, смътното намерение вече се превръща в конкретен проект...“
Много по-късно, някъде в началото на 80-те години, с Теодор Димитров в Женева се среща и журналистът от в. „Поглед“ Енчо Господинов.
„Теодор бе един от най-интересните хора, с които съм разговарял – рядък патриот и голям българин“, казва Господинов. Той дори интервюира Димитров през 1984 година.
Веднага след излизането на интервюто в „Поглед“ Господинов е потърсен за среща от цивилен мъж, който започва да го разпитва защо е избрал да пише за емигранта. Журналистът чистосърдечно признава, че го е направил по съвета на тогавашния постоянен представител на България в ООН Константин Телалов и на първия секретар на мисията в Женева Иван Сотиров.
„Така и не разбрах какво точно ги притеснява“, казва Господинов.
Самият Димитров никога не споменава пред Господинов за отношенията си с Държавна сигурност, само споделя, че се страхува да се върне в България, защото не е изключено нещо лошо да го сполети.
Енчо Господинов твърди, че Теодор Димитров е човекът, комуто ние, българите, дължим знанията си за делото на Макгахан и благодарение на когото разполагаме с особено ценни документи по македонския въпрос. Както и по всякакви други въпроси.
В имотите, завещани от Димитров,
бяха намерени 42 000 тома,
сред които и ръкописи
с историческа стойност,
старопечатни книги с гравюри,
първите копия на Гутенберговата Библия,
първите мюнхенски издания на Рембранд и Дюрер, първо издание на събраните съчинения на Александър Дюма, една от първите световни енциклопедии от 1776 г., редки карти и речници. Освен това стотици древноримски статуетки, антични барелефи от Древен Египет и Асировавилонската епоха, африканско и азиатско изкуство, византийски, руски и български православни икони със сребърен и златен обков...
Възможно ли е човек с една заплата, макар и на високоплатен международен служител, да се сдобие с всичко това?
Този въпрос не даваше мира на българските експерти, които през ноември 2007 г. влязоха в къщата на Теодор Димитров в женевския квартал „Шамбези“, а после и в малкия му замък край Жекс във френските Алпи, за да опишат завещаното имущество.
Точно 5 години след смъртта на дарителя съдебните битки с роднините му в България бяха приключили и държавата трябваше да влезе във владение. За целта тогавашният министър на културата Стефан Данаилов бе изпратил четирима души, които за пет-шест седмици трябваше да преровят и опишат всичко по-ценно. Работа не за седмици, а за години.
Едно от първите неща, които бяха привлекли интереса на групата, бе личният дневник на Теодор Димитров. Но бележките му дават само частичен отговор на някои неразгадани въпроси, а в същото време хвърлят сянка на още по-голяма мистерия върху други.
„Отново съм на прицел.
Те ме преследват...“,
пише в дневниците си дългогодишният дипломат. Защо и как го притискат и кои са тези „те“, не става ясно. „Те“ присъства доста често в записките му.
Дали това е възпалената му стара параноя от времето на комунизма, когато отказва да яде каквото и да било, изпратено от България, защото се опасява, че може да го отровят? Или са бълнуванията на човек, приемащ медикаменти заради тежкото си заболяване?
Тези въпроси кореспондират с част от съмненията на близките на Теодор Димитров. Още в деня, когато им е съобщено, че са лишени от наследство, те веднага се усъмняват, че е извършена някаква мистификация или пък върху техния родственик е бил упражнен натиск. Някои от подозренията падат върху двамата дипломати, които са контактували с Теодор Димитров в последните дни от живота му. Това са Петър Коларов и Пламен Бунзин.
И двамата са агенти на Първо главно управление на Държавна сигурност, според комисията по досиетата. Първият е работил под псевдонима „Декарт“, а вторият е законспириран под името „Флавио“. Допълнително напрежение възниква и от факта, че агент „Декарт“ не е кой да е, а правнукът на Васил Коларов – министър-председател след Георги Димитров, ръководител на БКП и Коминтерна.
Тандемът Коларов-Бунзин вероятно предизвиква у някого алюзии с конспиративните революционни ядки от времето на Деветоюнския преврат от 1923 г. Но истината е, че в началото на август 2002 г. самият Теодор Димитров звъни на Коларов по телефона в българската мисия в Женева и го моли за среща. Двамата се виждат отново на 12 август, този път в присъствието и на Бунзин. На другия ден Димитров влиза в болница.
Шеф на дипломатическата мисия в Женева по онова време е Димитър Цанчев. Когато Теодор Димитров умира, Цанчев разпорежда да бъде направена
комисия, която да отиде
в имотите му, да огледа
и да смени бравите
от съображения за сигурност,
след което да ги запечата.
Къщата на Димитров е на километър от българската мисия, но дотогава почти никой не е влизал там. Дипломатите дори не предполагат, че стаите на къщата, мазето и пристройките в градината са пълни с книги, картини, антики и какви ли не предмети и документи.
„Бяхме изумени от това, което намерихме вътре“, спомня си Цанчев. От този момент нататък той се разпорежда никой да не ходи сам на това място, освен с придружители. Според него само така ще се избегнат бъдещи претенции или съмнения, че нещо би могло да изчезне.
По-ценните на пръв поглед неща са прибрани в киносалона на дипломатическата мисия в Женева. Стаичката, в която навремето е стоял човекът, който е пускал филмите, била превърната в своеобразен трезор. През 2007 г. комисията от Министерството на културата описва и нещата, които се намират там:
глава от Патра,
древногръцки сатири,
антични барелефи,
много стара позлатена
статуетка на Буда,
фосили, икони, картини, древноримски статуетки, слонова кост, илюстровани библиографски издания на Библията, малка пластика от известен немски автор от началото на XX век... В касата на мисията се пазят и няколко по-дребни по размер ценности. Всичко събрано от дипломатите веднага след смъртта на Теодор Димитров и е пазено в мисията следващите пет години до пристигането на комисията.
„Тогава на бюрото в спалнята му намерихме ръкописно завещание от 28 юни 2001 г., в което приписва имотите си на роднините, а архива – на българската държава. Направихме копие и го предадохме на близките, не сме го крили...“, казват дипломатите от мисията в Женева.
Една от последните записки в личния дневник на Теодор Димитров гласи: „Вчера говорих със сестра ми Мария. Още не съм умрял, а те вече се карат...“ Това би могло да е едно вероятно обяснение защо е решил да промени завещанието си в последния момент.
Решил е, че само държавата може да съхрани събираните от него ценности и документи. Погледнато от днешна дата, има вероятност този голям родолюбец и патриот да е сбъркал драматично.
Огромното богатство – материално,
културно и духовно, което остави,
бе разпиляно.
Намерените книги, ценности и артефакти бяха разпределени към различни музеи и фондове, но всъщност нищо от това не видя бял свят, а потъна в хранилища и складове. Имотите бяха оставени в разруха поради липса на средства за поддръжка.
„В България пристигнаха три тира с вещи, които бяха разтоварени в едно хале. Ние влязохме едва трети, преди нас влязоха представителите на службата за борба с организираната престъпност и тези от агенцията за национална сигурност“, казва представител на Министерството на културата.
Той уточнява, че когато експертите приемали вещите според описите, имало твърде много липси и несъответствия. Къде точно и как са се загубили, експертът няма обяснение.
Коментари