Балканска буря на хормоните

Българи ли са македонците, или е обратното? Възрожденската интелигенция е обяснила всекиму какъв е

Балканците са спонтанни (понякога прекалено) и шумни хора. Обичат да пият ракия и да говорят за политика, а когато стигнат до извода, че правителствата им не струват, просто продължават да пият. Въпреки, че говорят различни езици имат сходно чувство за хумор, което извън географските очертания на полуострова често пъти остава неразбираемо за останалите европейски граждани.

Българи ли са македонците, или е обратното? А кое е обратното?
Това е много сложен въпрос, щом става дума за нечия национална принадлежност на Балканите.

България казва, че това е нещо общоизвестно. Да, македонците са си българи. Македония обаче казва същото. Да, българите са македонци, а тези, които не са, са татари.

Турция би внесла нов мотив. Нито македонците са българи, нито българите са македонци, а обратното и на двете отрицания. Те всички са едни мюсюлмани, някои бивши, някои настоящи, също като босненците.

А какво ще кажат Сърбия, Албания, Румъния, Молдова и т.н.? Без съмнение те също имат становище по въпроса кой какъв е.

На Балканите нациите

са повече, отколкото са в ООН

и тенденцията е към увеличение.

Косоварите получиха самоопределение и силите на НАТО даже им сместиха държавица върху пъстрата балканска черга.

Опипва се почвата за помашка, влашка и шопска нация, а тракийската и добруджанската са учредени отдавна от Коминтерна за нуждите на интернационализма.

Изглежда, в балканския организъм има някаква хипофиза, която преди 2-3 века се е активирала и продължава да отделя национални хормони. Човекът по тези земи е целият в обриви от тяхното въздействие и няма признаци тази алергия да завяхва. Късният му пубертет се проточва в серия от рецидиви. В сравнение с него нациите на Запад отдавна са изживели този романтичен етап от съзряването и днес се отдават на най-разюздан космополитизъм с елементи на интернационализъм и дори на съветизъм.

Дали американецът знае какъв е? Дали жителят на Великото херцогство Люксембург е наясно каква кръв тече в жилите му? Било е време, когато до изнемога си е задавал този въпрос. Но днес е така объркан от опитите да трасира всеки маршрут на кръвопреливането, че е оставил генофонда си на самотек.

Тук обаче още витае отдавна отреченият в западната философия „дух на кръвта“. Названия като „българин“, „македонец“ и „сърбин“ се привиждат толкова чисти откъм примеси, че са на път да се превърнат в расов белег.

А е можело жлезата да произведе други мутанти. Хормоналният дефект обаче се проявява някъде към края на XVIII век в съчиненията на интелектуалците от Паисий насетне.

Преди това на Балканите

няма и помен от парцелиране

на самосъзнанието.

Напротив, битът на славянското население тогава е еднакъв, а езикът – почти. Разликите в говорите са били по-малки от днешните диалектни разлики в рамките на една езикова общност. Пространството е било общо, търговията – безмитна. От Адриатика до Черно море и от Бяло море до Карпатите свободно се обменят стоки, идеи, книжнина. Населението тегли един и същ ярем и това също го сплотява. А нали всичко изброено дотук са все белези на нацията.

Учените и писателите от онова време схващат това население като една общност. Католическите историци и теолози в Чипровската област и Далмация даже изковават име на тази общност – илирийци, и пишат на нейния език, т.е. на говорим български, но с латиница.

Знатният род Пеячевичи например оставя трудове по история, в които се описва как през вековете части от тази общност прескачат от царство в царство, групират се, обособяват се и после пак се вливат в нея.

Показателно за господстващия възглед тогава е, че Франц Ксавер Пеячевич пише своя „История на Сърбия“, в която обаче по-често става дума за българите и техните царе. Същите смесвания са налице и в „Стематографията“ на Христофор Джефарович, книгата с първия наш герб с лъв.

Излиза, че през Възраждането, когато нациите се събуждат, е

било възможно на Балканите

да се само­осъзнае

само една славянска нация.

Размерите на нейното землище доста надхвърлят Санстефанска България и то би се плакнало от трите морета.

Имало е обаче и противоположна тенденция. Паисий например нарича своя юрод „българин“ и пише история само за него. Разбира се, и той смесва българско и сръбско Средновековие, но неговото понятие за „българи“ е по-тясно от понятието му за „балкански славяни”. В този смисъл Паисий орязва и разпокъсва българския народ и земите му по-жестоко и от Ньойския договор.

Ето как хормоналната буря в организма на балканския човек започва от неговите будители и чрез просветата обзема народа. След Паисий от интелигенцията тръгва един бурен процес на разграничаване, който приключва много след Освобождението. Дотогава Любен Каравелов например е с голям принос в сръбската книжнина, а Стефан Веркович – в българската.

Но разграничаване има навсякъде, където върлува бацилът на нацията. Във Финландия например най-педантично са изброени всички растения и животни, които я обитават, но липсват в Русия. Затова финландската гора е без мечки, за разлика от руската. Точно същото правят и унгарските възрожденци с тревичките в пустата, за да откроят нейната уникалност в сравнение с околните земи. Национализмът всъщност има нужда от граници между свое и чуждо, между нас и другите и той навсякъде ги прокарва с дърварски замах.

Кои са тези хора, които моделират българската нация? Според изследване на екип начело с проф. Николай Генчев от 1988 г. елитът, изнесъл на плещите си Възраждането от Паи­сий насетне, наброява 9702 души. За 6000 от тях няма данни къде, какво и колко са учили. От останалите 46% са с нисше образование (килийно, класно, взаимно). 32% са със средно. Висшисти са общо около 600, като първият от тях се появява чак в 30-те г. на XIX в. Университет са завършили 166. Така общо за 4,5-милионното население тогава що-годе грамотните хора са били под 4,5 на сто.

Това обяснява защо „духът на кръвта“ тук още беснее извън бутилката. Обяснява и как се е стигнало до това причудливо многообразие днес – всеки сам да си е нация.