Защо футболният расизъм е толкова важен за Англия
Избухването на мача с България в София е само върхът на айсберга, с който на Острова се опитват да се борят 30 г. - къде успешно, къде не
През октомври в английския футбол се говореше преди всичко за расизъм.
“Манчестър Юнайтед” изгони от “Олд Трафорд” свой фен направо по време на мача с “Ливърпул”. Причината беше скандиране на расистки обиди, а наказанието - доживотна забрана да посещава мачове.
Ден по-рано играчите “Харинги Боро, отбор от 8-ото ниво на английския футбол, напуснаха терена по време на мача за купата срещу “Йовил” заради расистки обиди по адрес на камерунския им вратар.
Това са само два примера на фона на кампанията на Висшата лига “Расизмът няма място” и
няколко дни след мрачната
софийска вечер,
когато мачът на националния отбор на Англия беше на крачка от прекратяване заради настроенията на част от българската публика.
Този октомврийски изблик не е някаква аномалия - расистките скандали на мачове на английски отбори са нещо съвсем нормално. Ето още няколко сравнително скорошни примера:
- Месец по-рано Англия прие България на “Уембли”. На пресконференцията на домакините присъстваха треньорът Гарет Саутгейт и нападателят Маркъс Рашфорд. Пресконференцията продължи около 40 минути, като пет от тях бяха отделени на предстоящия мач (завършил впоследствие 4:0 за англичаните). Останалите 35 се говореше за расистките обиди и заплахи, които е получавал Рашфорд в социалните мрежи, след като изпусна дузпа за “Манчестър Юнайтед”.
- Миналата есен по време на прякото предаване на мача “Челси” - “Манчестър Сити” в кадър попадна запалянко, обиждащ Рахим Стърлинг. На другата сутрин
Стърлинг публикува в
инстаграм пост-манифест,
който се оказа изключително важен не само за четирите милиона негови последователи в социалната мрежа.
В него футболистът сравнява две заглавия на таблоида Daily Mail на новини, свързани с покупката на къщи от двама млади играчи на “Сити” - Тосин Адарабиойо и Фил Фоудън. В първия случай - “20-годишен играч на “Сити” със седмична заплата 25 хил. паунда си купи къща за 2,25 млн., без да е бил титуляр във Висшата лига". Във втория - “Изгряваща звезда на “Сити” купи къща на майка си за 2 млн. паунда".
“Той (Адарабиойо - б.р.) не е направил нищо лошо, но новината беше приподнесена абсолютно различно, поставяйки младото тъмнокожо момче в негативна светлина. Така медиите сами разпалват расизма, хората стават агресивни”, пише Стърлинг.
- През декември миналата година фенове на “Тотнъм” хвърлиха бананова кора по нападателя на “Арсенал” Пиер-Емерик Обамеянг.
- Треньорът на женския национален отбор на Англия Марк Сампсън бе уволнен след обвиненията на тъмнокожата футболистка Ани Алуко в дискриминация. Скандалът излезе от кабинетите на Футболната асоциация и стигна до британския парламент. Сампсън беше уволнен, но намериха друг повод.
Лесно може да бъдат събрани десетки подобни истории, като това не са числата, които биха се харесали. Неотдавна антидискриминационната футболна организация Kick It Out публикува статистика на оплакванията в английския професионален и любителски футбол през сезон 2018-2019 г. 65% от тях (274 от 622) са свързани с расизма.
До 70-те години на миналия век английският футбол
практически не забелязва
тъмнокожите футболисти
Еми Онуора, автор на книгата Pitch Black: The Story of Black British Footballers, свързва смяната на чипа с три фактора:
- Следвоенната емиграция от Карибите, Бахамите и другите острови от региона.
- Победата на световното през 1970 г. на Бразилия, един мултиетнически отбор, който показва каква радост може да носи футболът.
- Възходът на Three Degrees, тъмнокожото трио футболисти на “Уест Бромич”.
Членовете на Three Degrees, наречени така в чест на едноименната американска соул група, са десният защитник Брендън Батсън, мощният нападател Сирил Реджис и безумно талантливото крило Лари Кънингам. И тримата са деца на мигранти. Заедно Реджис, Батсън и Кънингам играят в “Уест Бромич” на Рон Аткинсън, който не само се отказва от треньорските предразсъдъци на епохата (тогава се смята, че тъмнокожите не могат да се приспособят към студеното време, а и не стават за такъв високоинтелектуален спорт като футбола), но не се плаши и от реакцията на феновете.
Но самите запалянковци бързо оценяват равнището на троицата - в 297 мача за “Уест Бромич” Реджис има 112 гола, Кънингам минава за един от най-техничните играчи в английското първенство и е купен от “Реал” (Мадрид), а Батсън е повикан във втория отбор на Англия.
Разбира се, доста по-сложно за Three Degrees е по другите стадиони. “В Англия хората непрекъснато ми подвикваха от прозорците на колите и в метрото. Другите играчи това не ги вълнуваше, никой не ми съчувстваше. Аз даже се обадих в Би Би Си и ги попитах няма ли да направят нещо по този повод. Те ми отговориха, че е невъзможно да се разбере какво точно подвикват от трибуните. Каква глупост! Всичките им оправдания приличаха на глупава шега”, спомня си Батсън.
Преди да дебютира в националния отбор, Реджис получава писмо.
В плика има куршум
и лист хартия,
на който пише: “Ако кракът ти стъпи на нашия “Уембли”, следващият куршум ще е в коляното ти.”
Животът на Кънингам отстрани прилича на непрекъснат купон - той е чест гост на различни празненства и умее да забравя за момент за футбола, но тази показна външност вбесява мнозина.
С течение на времето Лари и приятелите му се научават да обръщат външната агресия в своя полза и те започват да дават все повече и повече от себе си на терена. По онова време Реджис пише: “Нашата настойчивост и старание промениха умовете на хората.”
Този подход на времето вдъхновява Герман Оуст, който след това създава антирасистката организация Kick It Out. Именно нейни хора бяха внедрени в българската агитка на мача с Англия в София.
Оуст присъства на мач на “Стамфорд Бридж”, където гостува “Уест Бромич” със споменатата троица в състава си. На този стадион дори тъмнокожите играчи на домакина “Челси” получават съответното отношение. Най-известният пример е Пол Кановил, 20-годишен полузащитник, чийто дебют беше опропастен от освирквания и маймунски звуци на феновете на собствения му отбор.
“Трибуните непрекъснато освиркваха, защото топката постоянно попадаше у някого от тъмнокожите футболисти. У-у-у. Докосване до топката. У-у-у. Пак докосване на топката. Отново у-у-у. И когато в 20-ата минута Кънингам получи топката, мина през защитата и я заби в мрежата, започна нещо невъобразимо.
След още 20 минути Лари отново пробива към вратата на съперника и пак вкарва. Аз седя в сектора с фенове на “Челси”, всички освиркват и викат “Ууу”, когато изведнъж към мен се обръща един здравеняк и ми казва: “Този шиб*н негър е невероятен, не си ли съгласен?”. Тези думи ми вдъхнаха надежда. Разбрах, че въпреки цялата си ненавист към тъмнокожите футболисти и желанието да бъдат стъпкани
феновете все пак
признават класата им
От този момент се почувствах много по-уверен”, разказва Оусли.
Three Degrees се задържаха на терена само сезон и половина, преди да се разпаднат след трансфера на Кънингам в “Реал” (Мадрид) през 1979 г. Но смелостта на “Уест Бромич” и очевидният талант на тримата футболисти откриват вратата за нова вълна тъмнокожи футболисти.
На много техни съвременници също им е било тежко. Защитникът на “Нотингам” Вив Андерсън разказва, че в началато с маймунски звуци го посрещат дори феновете на собствения му отбор. Веднъж по време на загрявка бил замерян с банани, ябълки и круши. Той се стъписал и се върнал на резервната скамейка. Суровият треньор Брайън Клъф го попитал какво става и като разбрал, му изръмжал: “Я си вдигни задника и бързо ми донеси две круши и един банан!”. След това Клъф обяснил на Андерсън: “Ако ти позволиш на такива хора да влияят върху играта ти, ще трябва да търся някой друг за твоя пост, защото ти непрекъснато ще мислиш какво ще направят феновете.”
През ноември 1978 г. Вив става първият тъмнокож футболист, който е викнат в английския национален отбор за официален мач. Поздравителна телеграма по случая
Андерсън получава
от самата Елизабет II
Сирил Реджис почина през януари 2018 г. “Ние подарихме надежда на следващите поколения. Бяхме върхът на айсберга. В моето разбиране знакът “Стоп” за расизма беше това, че в отборите идваха все повече тъмнокожи футболисти. Ако такива играят за теб, глупаво е да обиждаш подобните играчи на съперника. Това беше много важен фактор”, разсъждава той.
Най-доброто потвърждение на думите му са тъмнокожите звезди, които присъстват на погребението му - Анди Коул, Йън Райт, Лес Фердинанд, Дайън Дъблин, Дуайт Йорк и Пол Инс.
Как обаче толкова дивашки расизъм (не е лесно човек да си представи, че днешния английски футбол от описаните събития го отделят някакви си 40 години) си е тръгнал от стадионите? Ето две почти противоположни мнения
Трой Таунсенд, сътрудник по въпросите на развитие на Kick It Out и баща на футболиста Андрос Таунсенд: “Аз не съм съгласен, че расизмът си е тръгвал изобщо от стадионите. Което стана, е, че хората спряха да говорят за това на чак толкова висок глас. Да, през 70-те и 80-те години беше по-зле - хвърляха банан по Джон Бранс, Сирил Реджис получи куршум по пощата. Играчите бяха подложени на невероятен натиск и обиди. Но и по-късно това никъде не си отиде. Историята с Барнс беше през 1988 г., а през 2018 г. феновете на “Тотнъм” хвърлиха по Обамеянг бананова кора. Между тези събития има 30 години, а ние трябваше да решим проблема още през 80-те.”
Професор Бина Кандола, психолог, автор на книгата “Расизмът на работа: опасността от безразличието”: “През 70-те и 80-те години расизмът по стадионите беше голям проблем. Мнозина твърдят, че и сега е така, но се огледайте назад и ще разберете как много са се изменили нещата към по-добро. Именно тогава фенове, играчи, треньори и изобщо всички във футбола за първи път започнаха да говорят за това като за проблем. Преди това на тъмнокожите футболисти им се налагаше да се справят с всичко сами, понякога те нямаха подкрепа даже от съотборниците си. Но през 70-те, когато проблемът стана по-сериозен, те получиха подкрепа не само от клубовете, но и от феновете. Да, ултрасите бяха проблем, защото именно те издаваха маймунските звуци и скандираха расистки лозунги, но именно те се превърнаха в решение. Сега в Англия забравяме за това, но в действителност именно феновете скочиха срещу обидите, които чуваха по трибуните. Ние не трябва да слагаме всички фенове под един знаменател. Не можем да кажем, че всички запалянковци са расисти, или че всички българи са расисти, или че
всички български
фенове са расисти
Това просто не е истина, затова трябва да сме внимателни с формулировките и обвиненията.”
В началото на 90-те години футболни чиновници препоръчват в националния отбор да бъдат викани повече бели футболисти. Сега повече от половината от отбора на Гарет Саутгейт са представители на етнически малцинства.
Самата Висша лига е съвсем друга вселена в сравнение с времената на Сирил Реджис. През август 1992 г. в най-най-първия кръг на Висшата лига като титуляри излизат 218 британски футболисти. От тях само 36 (16,5%) са част от така нареченото малцинство BAME (Black, Asian and Minority Ethnic - тъмнокожи, азиатци и малцинства). Към сезон 2017-2018 техният дял вече е 33% според изследване на радио talkSPORT.
Подобен ръст се наблюдава и в националния отбор. На европейското през 1980 г. в Италия Вив Андерсън е единственият тъмнокож футболист в националния отбор на Англия. На световното през 1986 г. към него се присъединява Джон Барнс от “Ливърпул”. През 1992 г. в националния има вече четирима тъмнокожи. Но въпреки това 10 години по-късно вестник Guardian пише за бивш треньор на “трите лъва”, когото, по неговите думи, от федерацията посъветвали да вика предимно бели футболисти. Журналистите пресмятат, че няма да е кой друг - това е Греъм Тейлър, който е треньор на националния от 1990 до 1993 г.
Новата ера открива съставът за световното през 2002 г. - 9 тъмнокожи от 23-ма (между тях Дейвид Джеймс, Емил Хески, Киърън Дайър и Ашли Коул). Летвата е вдигната около 30-те процента в рамките на няколко големи първенства, докато Гарет Саутгейт не обяви състава за световното през 2018 г. В състава влязоха Рубен Лофтус-Чийк, Трент Александър-Арнолд, Джейдън Санчо. В крайна сметка
за Русия заминаха 12 играчи
от етнически малцинства,
което е 52% от състава. След това в националния бяха повикани още Калъм Уилсън и Калъм Хъдзън-Одой.
“Футболът е най-малко расистката индустрия в тази страна”, казва в интервю за Guardian един от най-добрите играчи в историите на “Ливърпул”- Джон Барнс. “Да, има хора, които скандират расистки лозунги и хвърлят банани към терена. Има проблем, ако пресметнеш броя на тъмнокожите треньори. Но къде другаде на бяло и черно хлапе ще дадат еднакви възможности? Футболът дава шанс да реализираш максимума от потенциала си”, добавя той.
Коментари