#MeToo или #ToMuch

12 August 2020
Айше Сали

Оправдано ли е да премълчиш сексуално насилие в името на бляскава кариера?

„Знаели са, но са предпочели да мълчат“. Познатото заключение идва почти след всеки голям скандал. Банално и показателно – за подчинението пред по-силния, примирението към несправедливостта, страхът от отхвърляне, но и изборът да вървиш по ръба на морала и закона.

След години този избор ще се окаже алибито, с което актьорите в #MeToo влизат в ролята на жертва. Големият скандал с продуцента Харви Уайнстийн в Холивуд доведе след себе си и до кампанията, извършила най-бързата социална промяна. Поне според сп. „Тайм“, което я провъзгласи за „Човек на годината“. Денонощие след обявяването вдъхновеният от Алиса Милано хаштаг вече е в основата на десетки милиони публикации, свързани със сексуални посегателства на работното място.

Тема, благодатна за вечен спор. Ако наречем

разговорите за насилието над

жени и равенството

лакмус на общественото лицемерие,

няма да сбъркаме. И силните мъже, и слабите жени, и защитниците на обратното ще намерят какво да кажат. Без внушението за жертви няма как да мине! Така е и в голямото кино. За решението на задачата със страданието също има формула: ако умножиш вината на другия по твоите разкази за преживяното, получаваш герой. А към края стремежът му за величие става все по-силен. В него „продуцентът“ на някогашния възход/падение не е особено желан и най-лесно до финалните надписи се стига с възрастта. Холивуд не обича годините. Най-малко пък изписани на женско лице! Дори да принадлежи на Анджелина Джоли, Салма Хайек, Гуинет Полтроу, Ума Търман, Азия Ардженто. Освен в класациите за красота и талант имената на актрисите се озоваха и в дългия списък със завоевания на Харви Уайнстийн. Били насилвани от него, но в името на бляскавата кариера мълчали. В името на статуетките се снимали прегърнати с продуцента и на червения килим. Пак в името, този път на солидарността, проговорили вкупом, а след това

сложили черните рокли

и поели към тържествения

„лов на вещици“.

Началото на всяка революция е впечатляващо – бунтът вдъхновява. Не след дълго енергията повлича тълпата, но рано или късно масите обричат идеалите на провал. Не липсват и разочаровани от факта, че не са били посочени за предводители. Може би и с #MeToo се случи същото. След актрисите в Холивуд насилието на работното място се превърна във важна тема и за Европейския парламент. Последваха Църквата, Армията, политиката, спорта, медицината..., а във Франция дори въведоха 90 евро глоба за сексуален тормоз на улицата. Когато заля света, кампанията създаде впечатлението, че никой не е успял да избяга от сексуалния тормоз на работа. Това постави под съмнение процента на достоверност на споделените случаи в социалните мрежи.

Въпросът, който масово си задавахме обаче, беше друг: Имаш ли моралното право да се чувстваш жертва, след като толкова дълго си мълчал? Отговорът не е еднозначен. От едната страна стои компромисът, с който се опитваш да не загубиш или да спечелиш нещо. Въпреки че България е толкова далече от подобни признания (с общо 20 преписки за сексуален тормоз на работното място в Комисията за защита от дискриминация), колкото и от надскачането на състоянието „знаели са, но са предпочели да мълчат“, #MeToo се превърна в обект на коментар и от една голяма българска актриса. „Колко време й трябва да една жена, за да се почувства жертва и да извика за помощ? Ако трябват 20-30 години, е някакъв стоп на развитието на женския пол“, каза Цветана Манева при гостуване в телевизионния ефир, напомняйки, че

жените не могат да прегазват

победоносно мъжете. Защото

един ден ще им трябват!

Има обяснение за мълчанието. Самовнушението на жертвите за контрол над ситуацията е основната причина според психолозите. Има и аргументи в защита на масовото споделяне на случаи на сексуален тормоз – надигането на глас е следствие от увереността и доброто финансово състояние на жертвите. Случаите с Холивуд и Европейския парламент са типичен пример, но критиците на тази теза са на мнение, че проявата на солидарност може да важи и противоположна посока. Когато жените отказват да бъдат жертва на сексуален тормоз в замяна на успешна кариера.

След признанията за насилие от страна на холивудския продуцент феминизъм се превърна в дума на годината през 2017 г. Многобройните послания и борбата за еманципация все още не могат да преборят един от най-големите проблеми в общуването между половете – къде свършва признакът на внимание и къде започва подценяването на професионалните качества на една жена? Безспорно е – даването на гласност показва желание за справяне с проблема.

Докато разговорът за равенството на половете не свършва, развоят на процеса срещу Харви Уайнстийн тепърва предстои. Привърженикът на демократите и приятел на Клинтън и Обама вече се сдоби с официални обвинения за изнасилване. Остава да видим и как скандалът с холивудския продуцент ще се отрази на киното. След стотици номинации и над 80 награди „Оскар“ компанията, която стои зад филми като „Влюбеният Шекспир“, „Речта на краля“ и „Бандите на Ню Йорк“, обяви банкрут. Преди края й самият Харви Уайнстийн беше уволнен. Сред размислите за морала и закона е сигурно и още нещо – прекрачването на границaта ще промени филмовия бизнес.

Ключови думи

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.