Не вярвам в индивидуализма, той е изкривена форма на егоизъм
Той става най-младият изпълнителен директор на банка, когато е само на 28 години, и вече повече от две десетилетия е на върха на Прокредит Банк. Бил е член на Надзорния съвет на международен финансов холдинг в Германия и председател и член на надзорни съвети и контролни органи на банки извън България – от Латинска Америка до Източна Европа.
Не обича фокуса върху себе си. Не приема и теорията за индивидуализма, макар че е достатъчна една среща с него, за да си кажеш: „Такива хора са един на милион!“. Към централната сграда на банката в София е изградил голям арт- център, където в две отсрещни зали преподава едновременно макроикономика и история на изкуството. Посреща ни сред картини и проектните работи на своите ученици в „официалния си бизнес екип“ – тишърт, суитчър и спортни маратонки. Не обича да се снима (бяхме убедени, че не е очаквал снимачния ни екип), а всъщност се дразни от суетата около себе си и избягва да позира, говори със самоирония, спокойно и без излишни думи.
Надскочил всяко клише за шеф на голяма банка, увлекателно разказва за миналото, за изкуството, за книгите и философията, за онези малки и големи житейски крачки, изкачили момчето, тичащо по полетата край река Марица, до върха на сериозна международна финансова институция.
Интервюто е част от специалното издание на „24 часа" и TREND „Мъжете. Главна роля", част от поредицата за успели личности с визионерски нюх. Новият брой е посветен на онези мъже, които взимат важни и трудни решения всеки ден, на лидерите, които утре ще сочат посоката в бизнеса, технологиите, ценностите и стремежите на съвременния човек. „Мъжете. Главна роля е издание за търсещите и за смелите, за хората с вроден усет към промените и със здрав гръб за отговорността на растежа.
- Г-н Славов, преподавате макроикономика и история на изкуството. Каква е връзката между двете неща в живота Ви?
- Никаква връзка няма. Ако човек се е женил два пъти, каква е връзката между първата и втората му жена освен някой и друг скандал в началото?! (смее се.) Макроикономиката дойде в живота ми съвсем случайно. Онова, което аз си бях избрал, беше футболът, но не ми се получи. Причините бяха донякъде „геополитически“ – имам предвид родителите ми и мястото, където живеехме. Нонай-вероятно просто не съм бил достатъчно настоятелен.
Израснал съм в село Любеново до Първомай и в близкия Димитровград, където нашите работеха, а аз учех. След това се преместихме в Чепеларе. Майка ми е от Родопите, даже е била шампионка по ски спускане. Учех в гимназията в Чепеларе, а след това за малко в един техникум в Смолян, но те пък взеха, че ме изключиха оттам.
- Защо Ви изключиха?
- Тривиални тийнейджърски неща. Върнах се в гимназията, там с двама-трима приятели направихме рок група „Пришълците“. За да ни подсигурят цялата апаратура, се наложи паралелно да обикаляме и да свирим по концерти като група за политически песни. Това беше цената да ни купят оборудването и музикалните инструменти. По онова време свирех на баскитара. Нямаше тогава такива неща като дисководещи, дискотеки, вместо това всеки петък в училището имаше забава. И ние свирехме всеки петък вечер, правехме дискотеката.
- А какъв бяхте като дете, влияехте ли се от възрастните около себе си, или по-скоро бяхте строго изявен индивидуалист?
- Аз имам един лаф, че човек сам може да направи едно-единствено нещо, и то невинаги – да отиде до тоалетната. За всичко друго ти трябва поне още един. Не вярвам в индивидуализма, за мен той е някаква изкривена форма на егоизъм. Изкривена, защото в егоизма има и хубави неща – Айнщайн, ако не е бил егоист, нямаше да има Айнщайн. Адам Смит, класик в макроикономиката, но много повече философ, и той говори уважително за този егоизъм и в теорията си стъпва върху него. За много неща егоизмът е двигател. Аз вярвам в екипа, защото хората сме стаден индивид, живеем в общности и най-добре се справяме именно като част от тях. Ако някой се е появил и е изпъкнал или се е отлъчил от тази група, е било случайно. Затова не обичам фокусът да е върху мен. Това, че аз управлявам тази банка в момента, е случайност.
- А каква е вашата дефициния за продуктивен начин на мислене и за успех?
- Един от фундаментите в изкуството е, че няма велик, по-велик, още по-велик, затова и когато говорим за „успех“, тази дума не върви заедно с мен. В историята на изкуството се учи, че няма еволюция. Учи се, че няма напредък, няма прогрес, няма развитие. Изкуството още отпреди 40 000 години, та до ден днешен, непрекъснато се променя, но никога не става по-хубаво. На излизане от пещерата Алтамира с праисторическите рисунки самият Пикасо го казва: „Нищо ново не сме измислили!“.
Пещерните хора са точно толкова способни и добри артисти и художници, колкото и всеки след тях.
- Добре, но защо тогава всички знаем имената на Пикасо, Шагал, Рембранд?
- Знаете ли защо познаваме картината „Мона Лиза“ и всички си правят селфи с нея? Защото тя е това, което е, не от историческа гледна точка или от гледна точка на изкуството. А защото един италианец я открадва от Лувъра. Това ? дава място на първите страници на всички вестници в продължение на година. От една страна, знаем тези художници, които Вие изредихте, просто защото има средства за масово осведомяване. От друга, всеки от тях е направил нещо различно от другите и го е направил за първи път. Пикасо е измислил кубизма. Там до него обаче има един Жорж Брак, а преди него един Сезан. Ако ги е нямало Брак и Сезан, нямаше никога да имаме Пикасо. Около него е и Анри Матис, който го е ръчкал непрекъснато да се съревновават.
Ако го нямаше Матис, нямаше да има и Пикасо. Тоест ние знаем онези, които по някаква причина са се отлъчили от стадото и медиите са ги подели. И ни мързи или не ни стига „сървърно“ пространство в главата, за да запомним целия „екип“, който е преди и около тях.
"Крия се в историята и в изкуството, защото не ми е комфортно в този свят на технологии и повърхностна комуникация."
- Вие също сте „отлъчен“? Защото не всеки е шеф на банка. Кои бяха основните фактори, хора и събития, които Ви посочиха пътя, едва ли е само случайността?
- Така е. Трябва да се замисля много за факторите и хората по пътя си, довели ме дотук. Вероятно всичко ще се завърти около приятелите и съучениците ми, които ще се появят като синтезиран образ на средата, с която съм общувал. Аз четях много като малък, главно приключенски романи в началото. Буквално четях по книга на ден – Майн Рид, Карл Май, Лизелоте Велскопф-Хенрих.
Както ходехме по реките, яхнали стари „балканчета“ без капли, по цял ден да ловим риба и да играем футбол, така и книгите винаги бяха с мен.
Вероятно това е изиграло голяма роля, защото около мен и тук винаги има много книги. В сградата на ПроКредит Банк имаме една от най-добрите библиотеки в България, що се отнася до история на изкуството.
Със сигурност ще спомена и учителката ми по литература в Чепеларе, която беше жена с невероятна ерудиция, изселена от София по времето на комунизма. Учителят ми по философия също допринесе, и с двамата общувах често. Понеже в 9-и клас бях изключен от училище, в дипломата ми беше записано „незадоволително поведение“. После разбрах, че този човек е фалшифицирал документите ми и е написал, че съм с отлично поведение, за да ме вземат в университета.
- Думата „успех“ има различно значение и смисъл за всекиго. И много хора ще потвърдят, че Вие сте успели.
- Всички ще го кажат, отстрани погледнато. Успял съм може би в това, че имам четири деца. Можех да имам и повече, сега съжалявам. Но ако ги питате какъв съм, те ще Ви изброят колкото мои плюсове, толкова и минуси. Така че може би и там не съм успял.
За мен успехът не съществува като понятие. Винаги съм се учил от грешките на другите и не успях да се науча да се уча от собствените си грешки.
Жан-Пол Сартър казва, че „Дяволът е в другия“, тоест и аз съм дявол за хората около мен. Ние непрекъснато преценяваме и критикуваме другите, искаме прекалено много от тях и постепенно се превръщаме в техния „враг“.
С дефиниции ги „напъхваме“, хората де, около нас, в нашите разбирания и ограничения. Това напъхване е болезнено, съпроводено с оценка, преценка, след това критика. Дори и когато дефинираме „успял‘‘ или „неуспял“, всъщност всеки от нас „измерва“ другия според собствените си критерии, според личната си интерпретация и опит, обществени порядки, произход, образование и желания. Компрометира се изначалната ни и абсолютна свобода, с която се раждаме, въпреки че това е случайно и безпричинно.
За мен това е най-големият проблем спрямо хората около нас и в личен, и в професионален план – ние непрекъснато проявяваме тази преценка, налагаме им я. След като сме ги дисектирали, започваме да ги критикуваме и да искаме прекалено много от тях. И точно тук се превръщаме в техния „дявол“, успяваме.
"В свят, в който всяко действие е новина, в дигиталната ера, в която всичко е на показ, в ежедневие, в което всичко е бързо… търсим онези хора – различните, „отлъчилите се“, успешните, които ни зареждат с вдъхновение. Обратно на целия забързан свят, те ни карат да спрем и да се замислим върху същината на живота."
- А от провалите какво можем да научим?
- Нали Ви намекнах, Сартър казва: „Всичко, което зная за живота си, изглежда, съм го научил от книгите“.
Провалът е друга история. Защото знаете – успехът има много бащи. Провалът има само една майка. И обикновено успехът се празнува като рожден ден, с провала не е така – зад него винаги остава само един самотен.
- Спомняте ли си момента, в който разбрахте, че сте пораснали?
- Когато ми откраднаха топката за футбол и баща ми каза: „Оправяй се“. По онова време в България нямаше магазини за кожени топки. Тази ми беше изпратена от Гърция и беше като от световното първенство през 1978 г. в Аржентина. Когато се оплаках на баща ми с надеждата да ми помогне, а той ми каза: „оправяй се“, разбрах, че нещо се случва, че вече няма да е както преди. По линия на баща ми произходът ми е от Тракия, а по линия на майка ми – от Гърция. Дядо ми е от стар, богат гръцки род. Ходел е с гувернантка и шофьор на училище, с лачени обувки и къси панталонки. По време на войната е осъден на смърт и за да спаси живота си, подкупва един гестаповец, дава му къща срещу паспорт и така идва в България, откъдето е коренът му по майчина линия. В дома на дядо ми се говореше само на гръцки, а в дома на другия ми дядо беше здравата българска патриархална нишка. Израснах в два коренно различни свята – с различен кръгозор, различен начин на мислене и разбиране за живота, различни порядки и отношения. Може би това ме направи податлив на разбирането, че светът не е еднозначен и трябва винаги да подхождаме с уважение и добронамерено към всекиго.
- А каква част от тази атмосфера, формирала Ви в детството, пренасяте в работата си сега?
- Екипността. Когато строяхме сградата на ПроКредит Банк, беше голяма битка заради желанието ми да има отворено пространство за работа. Слава богу, с архитекта измислихме атриума и отворените пространства вътре заради стремежа да създадем усещането за принадлежност към институцията. Идеята е, че хората идват на работа не просто за да влязат в един офис и да се затворят, а да бъдат част от общност с еднакво разбиране, мислене и цел и непрекъснато да имат зрителен контакт. Тогава всеки, който виждаше проектите и строителството, ми казваше, че съм голям глупак, защото сградата е в топцентъра на София и квадратурата е скъпа.
Казваха ми, че хвърлям парите на вятъра, и изчисляваха, че ако това пространство се застрои с офиси, ще спечелим много пари. Но глупавите бяха те, защото парите са не само това, което виждаш и пипаш. Тази комуникация, която е между хората в общността, и усещането за принадлежност към групата, това е смисленото. То е много по-стойностно и в дългосрочен план ще доведе до повече успехи, включително печалби, не че последното е толкова важно.
- Визионерските Ви решения едва ли са били само свързани с архитектурата на сградата?
- Ако си чел достатъчно и ако си общувал достатъчно с хора от различен произход, култура и образование, ти все някъде си го прочел или видял това нещо, не си го измислил.
- Какво видяхте в бъдещето, в което днес живеем?
- Опитвам се да не гледам, защото ми се иска да съм живял преди век и половина, а не сега. Не ми е комфортно в този свят на технологии и прекалено повърхностни отношения, бързане и меркантилност. Може би и затова се крия в историята на изкуството.
"В банката, както и в така обичания от мен футбол, ама онзи отпреди 30-на години, се интересувам от конструктора, от мозъка на играта, а не от голмайстора."
- Разказахте за случката с баща Ви и топката, но не казахте той ли изигра първата главна роля в живота Ви?
- Ако търся такъв човек, по-скоро ще го намеря в лицето на баба ми и дядо ми по бащина линия. Дядо ми беше изключително здраво стъпил на земята, мъдър и спокоен, движеше се без излишни движения. Животът му не е бил лесен, губи дете и жена на млада възраст. Баба ми, и тя с лична трагедия, женят ги и те се съгласяват, за да ги оставят на мира, а всъщност изграждат едно прекрасно семейство. Тя имаше впечатляващ естествен интелект и невероятна памет. Всички казват, че аз много помня – хората са забравили къде са ме излъгали, пък аз помня и като идват пак да ме лъжат, не става. Може би от нея съм наследил това. Но не си представяйте, че са били идеализирани фигури. Нямам такъв човек в моя живот или поне не съм разбрал, че е имало.
- Разказвате за живота си спокойно, сякаш дотук е бил като лежерна разходка в парка. Все пак кои бяха трудните моменти?
- Много страдах за това, че се преместихме в Чепеларе. Беше за хубаво от икономическа гледна точка заради работата на баща ми.
Тогава футболът беше всичко в живота ми.
Даже веднъж през 1982 г. Бразилия загуби от Италия 3:2 на световното в Испания. Аз, 12-годишен, бях толкова отчаян и тъжен, че цяла седмица не проговорих. Наложи се майка ми да ме води на психолог. Бях се затворил в собствения си свят и вероятно ми е било комфортно, като в „Сто години самота“ на Маркес. Макар че има още по-добро заглавие според мен, а и според самия Маркес – „Полковника няма кой да му пише“.
Изобщо това преместване ми се отрази сложно. В града нямаше никъде равно място, на което да се играе футбол, и с мой приятел написахме протестно писмо до в. „Народен спорт“. Оплакахме се, че в Чепеларе не може да се играе футбол, а те пък взеха, че го публикуваха на първа страница заедно с тяхна карикатура по темата. Бяхме много щасливи, че са ни отразили. Още същия ден ни извикаха при директора. Там бяха и баща ми, кметът, партийният секретар и двама млади мъже, които се оказаха от вестника. Директорът ни подхвана още от вратата: „Защо лъжете!“. А то имаше игрище, но не ставаше за футбол по нашите тогавашни идеализирани разбирания за играта. По-късно направиха игрище на единственото равно място в Чепеларе. И макар развоят на тази история да беше забавно положителен, помня тези времена като самотни.
Самотата не е физическо понятие, тя е емоционално измерение
особено за „успелите“, наградата им.
- Ако сравним банката с футболната игра, Вие къде сте например на игрището?
- Знаете ли какво правят играчите като Андреа Пирло? Те не са нито Меси, нито Роналдо, нито Стоичков, които са успелите, видимите, голмайсторите. Зад тях обаче винаги има един, който мисли напред и сглобява цялата игра. Пирло и другите като него са конструкторите, мислещите и аз винаги съм се интересувал точно от този пост във футбола.
- С кои инициативи на банката се гордеете до този момент истински?
- Всички казват, че „Протегни ръка“ е много успешна инициатива, но аз се срамувам от нея. Това е фонд на служителите за подпомагане на деца в неравностойно положение, създаден още през 2004 г. Вече 20 години всеки месец много от нас или директно финансираме фонда, или организираме нещо, което е източник на финансиране. Правим го изцяло доброволно.
Средствата, които до този момент е мобилизирал този фонд, са в порядъка на милиони и са стигнали до хиляди деца от бедни семейства и сираци, изцяло за медицински нужди. Казвам, че се срамувам от тази инициатива, защото има един термин от макроикономиката „при равни други условия“, та при равни други условия един такъв фонд не би трябвало да съществува, защото чрез него ние правим вече 20 години това, което държавата не прави. Този фонд съществува, защото нещо друго не съществува. Какво казва старият Зорбас от книгата на Казандзакис: „Ако на този свят има дори и една нещастна жена, това е провал на всички мъже“. Ако тази държава има нужда ние да правим фонд, който да подпомага децата, това значи, че тя не си върши работата, и това е вина на всички нас, включително и на мен. Затова ме е срам.
Впоследствие направихме и училището „Дени Дидрo“ в Банкя, където около 20 – 30% от децата са роми и ние поемаме абсолютно всичко. В момента правим сдружение, за да акумулираме средства, така че да увеличим броя на децата от семейства, които не могат да си го позволят.
Фокусът ни винаги е бил образование, тук сме маниаци.
"Срамувам се от най-успешната ни инициатива „Протегни ръка“, защото 20 години правим това, което държавата не прави, и аз участвам в това неправене. А и защото идеята за тази инициатива я даде едно от децата ми, а не дойде от нас, възрастните."
- Как изглежда държавата, в която искате да остареете?
- Аз живея там, където искам да живея. Обичам България. В банката съм от 2001 г. Станах изпълнителен директор още много млад. Може би още държа възрастов рекорд в това нещо. Имал съм възможност да работя постоянно където и да е по света, но не съм пожелавал и никога няма да ме чуете да говоря негативно за България. Конструктивният диалог трябва да започне от нас, може би затова казват, че хората някак си обичали да работят с мен – бил съм много гаден, много лош и директен, „дяволът за другите“ сигурно, но се надявам, че винаги съм започвал от себе си. А ако искам нещо от другите, да го поискам първо от себе си.
- Огледало на какво от вас е банката, която управлявате?
- Знаете ли, отдавна е време да съм си отишъл, защото това огледало става все по-еднакво и по-еднакво. Който и да си, какъвто и да си, каквото и да правиш, колкото и да си успешен и способен, ти винаги започваш да форматираш нещата около себе си като теб и това не е добре.
Банката в момента вероятно е и това, което Вие виждате в мен днес. И колкото повече оставам, толкова повече огледалата ще се събират и накрая ще остане само един портрет.
Може да намерите „Мъжете. Главна роля" на местата за продажба на списания в цялата страна.
© 2019 MenTrend. Всички права са запазени.
Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.
Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/
Коментари