Футболист №1 Кирил Десподов: До последно сърцето ми туптеше силно. Исках наградата, но бях готов да поздравя друг

Брат ми постоянно ме съветва да гледам от най-големите. №1 е Кристиано Роналдо. Българските ми идоли са Стоичков, Стилиян и Бербатов

- За втори път си определен за “Футболист на годината”, коя победа ти беше по-емоционална - за №1 през 2018-а или за №1 през 2021-а?

- И двете награди ми създадоха много емоции, мога да кажа, че са наравно. Ако на всяка цена трябва да избера една, може би тази за №1 през 2021 година, защото към момента това е най-добрата година за мен в личен план. Затова тази награда може би ми е по-специална и още по-сладка. Но всъщност и двете награди са ми еднакво ценни.

- Кога разбра, че ще спечелиш?

- Когато обявиха кой е на първо място. След като стана ясно, че Мартин Камбуров е на второ място, очаквах да бъда аз. Но всъщност до последно не знаех и до последно ми туптеше сърцето, и то много силно.

- Амбицията ти сигурно е била да си победител, но беше ли готов да поздравиш друг футболист като №1?

- Няма да го крия - бях готов да съм на първо, второ, трето място. Разбира се, винаги излизам с нагласата за победа - дали на терена, дали в церемония, дали в игра на тенис на маса с някой приятел. Но бях готов да пожелая успех и да честитя наградата на друг мой колега, ако в крайна сметка резултатът беше такъв.

- Може би подозренията ти са били, че може да се наложи да поздравиш Мартин Камбуров - какво би казал за него и историческото му постижение, оформено през миналата година?

- Мартин Камбуров има пълното ми уважение за всичко, което постигна. Не го познавам като човек, но знам футболните му умения, които са изключителни. Той постигна нещо невероятно. 256 гола в първенството - този рекорд скоро няма да бъде подобрен.

Мартин Камбуров

заслужава

нужния респект

от всички

Пожелавам му да е жив и здрав. Аз лично ще се радвам, ако си продължи кариерата, защото може да вкара още голове и да направи рекорда си още по-впечатляващ и трудно достижим.

- Как би описал футболната си 2021 г.?

- Доста хубави неща ми се случиха - станах шампион на България, спечелих Суперкупата, играх плейоф за влизане в Шампионската лига и бях много близо до групите. Футболно 2021 година ми донесе много радост и мога да я отлича като най-добрата до момента в кариерата си. Със сигурност обаче има още какво да се желае.

- Кое не успя да постигнеш и ти е цел за бъдещето?

- Не успяхме да влезем в Шампионска лига. Това е моя голяма мечта, която съм сигурен, че ще постигна. Бяхме много близо, но не се получи. Единственото нещо, за което ме е яд през 2021 г., е, че заради натрупани картони не успях да играя точно в първия мач от плейофа срещу “Малмьо”, когато загубихме 0:2. После спечелихме с 2:1, но се оказа недостатъчно и останахме на крачка от Шампионската лига. Това стои като разочарование у мен. Но аз съм човек, който не се предава, и продължавам да си гоня целите и мечтите. Знам, че когато човек мечтае силно, нещата се случват.

- Изглеждаш променен спрямо първите години, в които доби популярност чрез футбола - ти усещаш ли, че си израснал, че ставаш по-добър извън терена?

- Разбира се. И се радвам, че и други хора отбелязват, че съм израснал като човек. Правил съм грешки, когато съм бил по-малък. Не една и две, но явно, че съм си взел поука и гледам да не ги повтарям. Имам близки до мен хора, които ми помагат и ме напътстват да се развивам за по-голямо ниво - и футболно, и като личност. Много е важно също да имаш правилните хора до теб, които да ти дават точните съвети.

- Печелейки награда като “Футболист на годината”, за кого си помисляш първо, че трябва да кажеш “благодаря”?

- Разбира се, че на моето семейство. И особено на моя брат. Брат ми е винаги до мен - и в добри, и в лоши моменти. Предпазва ме от лоши неща, дава ми добри съвети. Постоянно ме критикува. Съветва ме да гледам от най-големите. Като цяло моето благодаря е за семейството ми, което дава всичко за мен.

- Кои за теб са най-големите, от които гледаш и се учиш?

- Кристиано Роналдо ми е идол като футболист в световен план, като пример за подражание на терена и извън терена. В България, знаете всички, примерите ми са трима - Христо Стоичков, Стилиян Петров, Димитър Бербатов. Може би и Мартин Петров. Това са футболисти, минали по пътя, по който аз сега тръгвам. Път, който искам да извървя. Това са мои идоли, от които гледам. Но се уча и от други важни хора, които срещам по пътя си. Като

Ивелин Попов,

който, като бях

малък, ми беше

голям идол,

а след това играхме заедно в националния отбор. Вземал съм съвети и от него. Аз гледам от хората, които са постигнали нещо, да взема максимума. Опитвам да отсея позитивното, което евентуално да приложа при мен.

- От кого получи най-изненадващо поздравление за спечелената награда?

- Толкова са много, продължавам да получавам поздравления от хора, които обичат футбола. Бих казал, че и много цесекари ме поздравиха за наградата, което им прави чест.

- Усещам, че ти е станало приятно от това...

- Да, стана ми приятно. И няма как да е друго, когато някой ти каже:

“Макар и да съм

цесекар, макар и

да ме боли, че не

си вече в отбора,

аз ти честитя -

заслужена победа...”. Аз съм играл в този отбор, знам, че не всички цесекари ме ненавиждат и ме мразят. Има хора, които ме уважават все още. Нищо лошо не съм направил на ЦСКА - на фенове, на футболисти, да не изреждам всички хора. Аз съм един професионалист, който си върши работата.

- Започнаха ли да те поздравяват и съотборниците в националния отбор?

- Да. Даже веднага след церемонията ми писаха Георги Костадинов, Тошко Неделев, Иван Караджов, треньорите на националния отбор ме поздравиха. Честитиха ми много съотборници, но това са хората, на които аз трябва да кажа благодаря, защото спечелих благодарение на тях. Съотборниците и треньорите ми в националния отбор, съотборниците в “Лудогорец” и треньорите в клуба, с които работих през 2021 г. - Валдас Дамбраускас и Станислав Генчев. Това са хората, без които нямаше как да спечеля тази награда.

- Ако можеш да си избереш едно-единствено нещо, което да спечелиш във футбола до края на кариерата ти, кое би било то?

- Разбира се - Шампионската лига.

- Не е ли прекалено висока тази цел, или няма твърде високи цели?

- Няма недостижими цели. Всичко зависи от това колко силно мечтаеш.

- Говорейки за бъдещето и амбициите ти, няма как те да не са свързани и с по-добри времена за националния отбор...

- Много силно се надявам и много силно го искам - националният отбор да е такъв, че хората в България да се наслаждават на играта. Да ги радваме и да постигаме успехи. Много е трудно. Знаем, че в момента се гради и нов отбор - млади играчи, нови играчи и малко по-опитни. Ще е много трудно, но трябва да знаете, че всички ние даваме максимума от себе си, всички ние обичаме България. Наистина - в момента няма успехи, натрупани са доста загуби и равенства, дори и с по-слаби отбори, но даваме всичко от себе си и вярваме, че идват по-добри времена. Всички хора повтарят 1994-а, 1994-а... Сега обаче не трябва да гледаме назад, а да осъзнаваме настоящето и да се борим всячески да се подобряваме.

- Не че ти си на сериозна възраст, но от позицията ти на двукратен футболист №1 на България и натрупания опит кои по-млади български момчета би отличил? Забеляза се присъствие на доста перспективни футболисти и на церемонията “Футболист на годината”...

- Мога да ви дам пример с Петко Христов, който в момента е в Италия. Момчето драпа със зъби и нокти да хване титулярното място и да заиграе в италианската Серия “А”. Бил съм в Италия и знам, че не е никак лесно. Но той израсна доста през миналата година. Светослав Вуцов, който направи доста силни мачове и на церемонията спечели наградите за най-прогресиращ играч и най-добър вратар. Мартин Минчев също се представя доста добре, започна да играе в “Спарта” (Прага). Има доста млади момчета, които могат да дадат доста на българския футбол, да помагат много и на нас. Аз вече мога да кажа, че съм в графата “опитни играчи” - на 25 години вече имам приличен брой мачове за националния отбор, имам и доста мачове в професионалния футбол, така че бих казал, че съм един от опитните. Но има млади играчи, които идват отдолу и ако имат характер, хъс и воля да се развиват, вярвам, че ще успеят. Всичко си зависи от тях.

- Теб като по-малък те познавахме като първосигнален, стрелящ и с думи, преди да се замислиш, често правещ грешки човек. Ако сега трябва да отговориш на въпрос: “Какъв човек е Кирил Десподов?”, какво би казал? Какво всъщност не знаят хората за теб?

- Като цяло хората не ме познават какъв човек съм. Наистина - доста голямо перде бях като малък. 17-, 18-, 19-годишен, казвах директно всичко, което мисля. Действах импулсивно - дори и да е нещо грешно, дори и примерно да обидя феновете на “Левски” или феновете на някой друг отбор. Хората трябва да знаят, че отвътре всъщност аз не тая лоши чувства. Хората, които са много близо до мен, знаят какъв човек съм аз, знаят, че аз на никого не съм направил лошо в този живот и винаги помагам. Но правя така, че публично това да не се разбира, защото за мен да помогнеш, не означава да го правиш публично, а да го правиш, защото имаш добро сърце. Като цяло бих казал, че Кирил Десподов е

напълно

нормален човек,

винаги позитивно

настроен, който

никога не мисли

лошо на хората

Така се стекоха животът ми, футболната ми кариера и знаете колко много хора ми пожелават “хубави неща”. Но аз пак отвръщам с усмивка. Искрено им пожелавам да са здрави. Защото над емоциите има много по-важни неща. Аз не съм човек, който ще тръгне да мрази и да ненавижда. Опитвам се да разбирам хората. Аз просто се усмихвам и продължавам по своя път.