Жан-Пол Сартър: "Има дни, в които човекът всява у мен ужас"

23 October 2021
Бела Чолакова
Сн. Архив
Сн. Архив

Великият философ отдава живота си единствено на писането.

“Адът – това са другите” е емблематичен цитат от големия Жан-Пол Сартър.

А ето вече 116 години от рождението на този велик философ, белетрист, драматург и есеист. Като представител на екзистенциализма той провокира читателите си с мисли като:

"Има дни, в които човекът всява у мен ужас" и

"Успехът не е от значение за свободата".

Част от видните френски интелектуалци на ХХ в., Сартър остава като пример за един от най-големите философи на всички времена. Обект на неговите търсения е най-вече идеята за свободата. Французинът пише: "Всъщност ние представляваме свобода, която избира, но

не избираме да бъдем свободни:

ние сме обречени на свобода”.

За разлика от други философи или писатели той не просто си служи умело с думите, а живее по правилата, в които вярва и проповядва. За Сартър най-висша ценност през целия му живот си остава свободата, затова и той не се обрича на нищо, не се обвързва с никого. Отдава живота си само на писането. То е единствената му религия.

Затова и е категоричен: "Аз убих Бог, защото той ме раздели от хората, но виж, смъртта му прави това разделение окончателно" и добавя: "Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека

Но освен с религия Сартър отказва да се обвърже официално и с определена жена. Въпреки че прекарва почти целия си живот с великата Симон дьо Бовоар, той е категоричен, че бракът единствено би убил любовта им. Запознават се съвсем млади – той е на 24 г., а тя на 21. И двамата са студенти, с блестящи умове и нестандартни виждания за живота. Той не е готов да се подчинява на никого, тя пък не иска да се примирява с никакви ограничения. Затова и се оказват свързани от

най-силната връзка – тази между две велики личности.

Отгледаната в манастир Дьо Бовоар ще се превърне в икона на феминизма, а Сартър, възпитан от дядо си, след като едва двегодишен губи баща си, ще бъде обявен след години за "папата на екзистенциализма".

Те са идеалната двойка, но не само защото се допълват интелектуално. В следвоенен Париж се носят легенди за любовта им. Пуританите ги критикуват, че са прекалено разгулни и покварени, а свободомислещите им се възхищават. Говори се, че Жан-Пол и Симон обикалят заведение след заведение, пият без мярка, употребяват опиати и се отдават на

всякакви сексуални експерименти.

Отношенията им наистина са подчинени на свободата. Те не само съзнателно избират да не сключат брак, но и се разбират, че всеки от тях има право на колкото иска паралелни връзки. Нито се крият, нито се ревнуват, напротив – дори свободно си разказват за приключенията, а често и ги споделят.

Но това, което ги свързва най-вече, е любовта към думите.

Симон пише неуморно, но винаги намира време да чете произведенията на Сартър. Той създава "Битие и нищо”, "Погнусата”, "Стената”, "Думите”, "При закрити врата”. Говори се, че

Дьо Бовоар редактира всеки негов текст

и се стига до публикуване само след одобрението й. Някои критици твърдят, че Симон има огромно влияние не просто върху живота на Жан-Пол, но и върху всеки негов ред.

Двамата живеят в този странен не-брак 51 години до смъртта на Сартър, а след нея Дьо Бовоар прекарва дните си да чете отново думите на любимия си, който пише:

"Реалното никога не е красиво. Красотата е категория, която може да се приложи само по отношение на въображаемото".

Всъщност до края Сартър остава верен на отдадеността си към свободата. Той никога не се обвързва официално не само с никоя жена, но и с никоя институция. През 1964 г. французинът е удостоен с Нобелова награда за литература, но изненадващо за мнозина не иска да получи приза.

Вечният застъпник на свободата Сартър отказва тази чест по съвсем логични според самия него причини – просто защото не желае да обвързва името си с нищо, било то и престижна награда. Защото това действие би било в противовес на идеята му, че

за да си свободен, не може да си обвързан с нищо и с никого.

Той изказва благодарността си на Шведската академия и им изпраща писмо, в което описва причините, накарали го да вземе своето решение. Сартър пише: "Моят отказ не е необмислено действие, защото

винаги съм отклонявал официалните ордени

и медали. Когато след Втората световна война, през 1945 г., ме предложиха за орден на Почетния легион, се отказах от него, макар и да имах приятели в правителството. Аз никога не съм искал да постъпвам в Колеж дьо Франс, както ми предлагаха някои мои приятели.

В основата на тази позиция е представата ми за труда на писателя. Писателят, заемащ определена позиция в политическата, социалната или културната област, е длъжен да действа единствено с помощта на тези средства, които принадлежат само на него, тоест печатното слово" (цитиран от сп. "Литературен свят" в превод на Татяна Любенова).

Според Сартър всевъзможните отличия подлагат читателите на нежелателно въздействие. "Съществува разлика между подписания Жан-Пол Сартър и Жан-Пол Сартър, лауреат на Нобелова награда – категоричен е философът. - Писател, съгласил се на отличие от такъв род, го свързват също и с асоциацията или института, който го дава. А

моите симпатии към венецуелските партизани

засягат единствено мен.

Така че, ако "Жан-Пол Сартър, лауреат на Нобелова награда” излезе в защита на венецуелската съпротива, той ще увлече със себе си и самия институт за Нобелова награда. Писателят не трябва да позволява да се идентифицира с институт, даже ако това, както е в случая, има най-почетна форма. Ясно е, че това е моя изключително лична позиция, която не съдържа критика спрямо онези, които вече са били удостоени с тази награда. Аз дълбоко уважавам и се възхищавам на много лауреати, които имам честта лично да познавам."

Странното е, че толкова отдаден на идеята за свободата, той обаче подкрепя не кой да е режим, а този на Сталин в СССР и на Кастро в Куба. Как екзистенциалистът става отдаден на комунизма, е въпрос, който смущава мнозина. Писателят има прекалено крайни възгледи. Той публично отрича лагерите и репресиите в СССР и твърдо се застъпва за идеята, че "свободата може да се постигне единствено колективно".

За пет години Сартър посещава Съветския съюз цели 11 пъти.

Според някои негови биографи причината не е чак толкова голямата му любов към руския народ, а конкретно към преводачката му там Лена Зонина, за която се смята, че е била агент на КГБ. Двамата преживяват пламенен роман, но Сартър, разбира се, се връща при своята вечна Симон.

Двамата заедно посещават Куба, където

лично се срещат с Фидел Кастро и Че Гевара.

Така великият писател, който се пази от брака и от наградите, се оказва много по-компрометиращо политически обвързан. Левите му убеждения му навличат много омраза и критики.

Той изразява позиция срещу идеята за Френски Алжир и категорично се застъпва за независимостта на алжирския народ. Активен поддръжник е на Кубинската революция. Освен това участва в Майските събития във Франция през 1968 г. Интересен факт е, че по време на безредиците Сартър е арестуван. Но е освободен по нареждане лично на Шарл дьо Гол, за когото се твърди, че казал: "Във Франция не арестуваме Волтери".

По-късно Сартър се дистанцира от комунистите и отхвърля сталинизма. Години наред политическите му пристрастия са колебливи, но остават леви. Философът винаги вярва, че отстоява правата на най-онеправдания и най-унижения човек.

До края на дните си обаче Сартър остава верен на книгите, на пиесите. В автобиографичното произведение "Думите", той пише: "Започнах живота си, както навярно и ще го завърша - сред книгите (…) Запознах се със света чрез книгите, а непоследователността на моя книжен опит обърках със случайния ход на реалните събития. Оттук идва и този идеализъм, от който се освободих едва след тридесет години."

Много интересно е и мнението му, споделено в интервю пред Симон дьо Бовоар. Техните емблематични разговори излизат в сборника "Сбогом" на издателство "Галимар".

Книгата все пак е предмет. Един мъртъв предмет.

Стои на масата и ти не можеш да се почувстваш солидарен с нея. – разкрива Сартър (цитиран от "Литературен клуб", в превод на Огнян Стамболиев).

- Докато пиесата е нещо друго. Поне за известно време. Живееш, работиш, занимаваш се с най-различни неща, а всяка вечер, някъде далече от теб, тя, пиесата, си има своя живот, играе се, продължава да съществува съвсем отделно и независимо от теб. Интересно е да живееш, например, на булевард "Сен Жермен" и да знаеш, че в театър "Антоан" играят в момента твоя пиеса. Когато се игра "Дяволът и добрият Бог", например, бях много доволен. Беше истински успех."

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.

Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/