Извънземни: Дали не си ги представяме грешно?

Може би през цялото време хората гледат собственото си отражение в кривото огледало на Космоса

Какво предполагаме за извънземните? Те имат високотехнологични цивилизации и пилотират свръхмощни космически кораби между галактиките, разработили са системи за акумулиране на енергия от звездите и постоянно се опитват да се свържат с нас, изпращайки ни сигнали. И откъде знаем всичко това? Всъщност не знаем, просто ни се струва разумно така да правят. Защото на тяхно място ние бихме постъпили точно така. Когато спекулираме колко напредничави биха могли да са извънземните, ние просто говорим за нас самите.

Още през 1662 г. в своята „История на държавите и империите на Слънцето“ френският романист Сирано дьо Бержерак си представя Луната населена от гигантски човекоподобни зверове, които някак си са успели да създадат европейски изглеждащо дворцово общество, което обсъжда Аристотел и християнска теология. И оттогава насам нищо не се е променило. Галактическите империи в романите на Айзък Азимов и франчайзингът на „Междузвездни войни“ и „Стар трек“ са населени от създания, моделирани върху образа на човека от втората половина на ХХ век, с неговата мотивация и психология, без значение колко голямо е челото или козината на съответния извънземен типаж.

Подобни саморефлексиращи предположения за извънземен живот, сякаш появили се от фантастичните романи или дошли от филмовия екран, имаше отново, когато астрономът Табета Бояджиян от университета в Йейл направи интригуващо съобщение.

С помощта на телескопа „Кеплер”, който следи яркостта на около 150 000 звезди, бе установено, че светлината, идваща от една от тях – звезда, наречена KIC 8462852, показва интензивни колебания, които не могат да се обяснят лесно с нито един естествен процес. От всички предположения най-разумното бе, че група от комети може би периодично блокира светлината. Но анализът на данните показа, че

това, което минава и

блокира светлината,

е ужасяващо голямо

– примерно 1000 пъти по-голямо от Земята. Освен това няма сферична форма като планета, а е асиметрично. Какво би могло да е това? Астрономът от Пенсилванския държавен университет Джейсън Райт и неговите колеги добавиха провокативна алтернатива. Според тях трептенето на звездата може да се дължи на минаваща сянка от гигантска структура, построена от извънземни инженери.

Концепцията за подобна околозвездна циркулираща мегаструктура е предложена през 1959 г. от американския физик и футуролог Фриймън Дайсън. Според него извънземна цивилизация с достатъчни технически възможности би могла да изгради около своята звезда огромен космически масив, за да задоволи енергийните си нужди. Коментарът на Райт за възможна „Сфера на Дайсън“ около KIC8462852 бе направен с необходимата предпазливост, но не можеш да спориш тихо за извънземни и така идеята скоро стигна до новините. Днес в гугъл има повече от 10 хил. заглавия, свързани с тази новина. Информацията накара и други изследователи да започнат да следят внимателно KIC 8462852, вторачвайки се в сигналите, които идват от нея. Повечето от тези изследвания се фокусираха около радиовълни и лазарни пулсации, точно като сигналите, които ние ползваме, което показва отново нарцисизма, с който гледаме към евентуални извънземни цивилизации. Нищо ново под слънцето. 

През 1959 г. Джузепе Кочони и Филип Морисън публикуваха статията „Търсене на междузвездни комуникации“, в която се лансира теорията, че извънземните може би ще се опи­тат да се свържат с нас чрез ултракъси радиовълни. Нищо в тази статия не звучи нелогично, просто тя е поредният отговор на въпроса какво бихме направили ние, ако искаме да се свържем с извънземна цивилизация.

Например астрономът от Харвард Ави Лоеб смята, че би било добре да се търсят спектроскопични следи от хлорфлуоровъглероди в атмосферата на звездите, вероятно

воден от убеждението, че

извънземните имат хладилници

като нашите, или може би

са луди по лак за коса.

Други учени пък предлагат да се търсят следи от антиматерията на техните кораби или радиация от извънземни ядрени войни... Всичко това звучи ужасно човешко.

Но явно отнякъде трябва да се започне. Това, че имаме желание да търсим живот и на други планети, вероятно се дължи на нашите инстинкти на изследователи и заселници.

Проблемът с проектирането на нашите собствени импулси е там, че те ограничават мисленето ни в много тясна пътечка. През 1950 г. италианският физик Енрико Ферми размишлява със свои колеги за съществуването на интелигентни извънземни, които изследват космоса: Ако други същества можеха да пътуват между звездите, със сигурност щяха да ни забележат и да се отбият да ни видят.

„Къде са всички?“

– парадоксът на Ферми

все още се цитира като аргумент защо разумните форми на живот би трябвало да са особено редки във Вселената. Възможно е извънземните да са си направили сметката и да са установили, че тези междузвездни пътувания ще им струват твърде скъпо или ще са много опасни? А може би Вселената е гъсто населена, но ние сме в някакво забутано предградие? Или пък Земята е пазена в изолация и се посещава рядко като някакъв резерват за извънземни социолози?

Това отново звучи твърде човешко. Можем да наречем всички тези теории неуспехи на въображението и да спрем да си представяме извънземните като нас самите. Трябва ли да спрем да го правим? Дали всички тези спекулации не са един от бонусите, с които нашият вид може да се похвали, придавайки малко човешка логика в този тъй объркан космос? 

Може би проблемът ни е, че сме твърде повлияни от Холивуд. Някои филми и книги са наистина впечатляващо напредничави, но да не забравяме, че това са приказки, полет на фантазията на други човешки същества. Във фантастичните филми, дори в най-големите класики, винаги има добри и лоши герои, диктатори и борци за свобода, флотилии с кораби и империи. Точно като на Земята.

Няма ли как да се появи нещо по-креативно, което да не дублира живота на Земята? Някакви по-различни от нас извънземни. Например биха могли да са толкова свръхинтелигентни, че да са абсолютно невидими за нас. Да се спотайват някъде отвъд откритите от нас физични закони, в пролуките на други измерения. Може да са се разпаднали в невидим рояк от отделни миничастици, съществуващи в суперинтелигентни форми на организация като в научнофантастичния роман „Черният облак“ от 1957 г. на английския астрофизик Фред Хойл. Или да са толкова сложни и непонятни, че никога да не можем да ги разберем. Има безброй много възможности за тяхното съществуване. Но ние като че ли през цялото време гледаме собственото си отражение в кривото огледало на Космоса.