Между живите и мъртвите

04 October 2020
Георги Милков

77 кораба, нестигнали пристан, пазят последните си тайни във водите на българското черноморско крайбрежие. Владимир Живков, геолог по професия и откривател по призвание, събира всички отломки информация, за да ги постави на карта.

Всеки кораб има история. А в историята на всеки потънал кораб има поне една неразгадана мистерия. Затова всяко корабокрушение рано или късно се превръща в легенда. Ако някои от загадките на миналото имат отговори, те със сигурност се намират на морското дъно...“

Владимир Живков, геолог по професия, водолаз в свободното си време и откривател по призвание, е написал тези редове в интернет страницата си. Преди време той създава некомерсиалнен сайт, на който водолази и изследователи си обменят данни, контакти и информация, за да помогне за опазването на потъналите кораби в Черно море.  Владимир Живков

Владимир Живков

Един ден Живков разбира, че има толкова много късчета от отделни подводни истории, че би било добре, ако се опита да ги извади на сухо и внимателно да подреди пъзела. Така се ражда идеята за карта на потъналите кораби по българското крайбрежие на Черно море, която вече е факт. Към нея има и специален справочник. Той съдържа информация за 77 обекта – потънали кораби или останки от кораби, разбили се в крайбрежните скали.

Историите на тези плавателни съдове са най-различни. За някои от тях се знае почти всичко и до останките им е лесно да се стигне, докато други крият тайните си в дълбоки, мътни и студени води. Местонахождението им е ясно, но за да бъдат обстойно изследвани или дори снимани, са нужни специална техника, добре обучени хора и твърде много средства. А има и такива, за които се знае достатъчно, но никой още не ги е открил. Владимир Живков решава да ги отбележи на картата с червен силует в предполагаем район.  Карта на потъналите кораби в Черно море

Карта на потъналите кораби в Черно море
Справочник към картата с потъналите кораби
Справочник към картата с потъналите кораби

Принц. Черния Принц!

Един от тези отличаващи се в червено знаци носи името „Черния принц“. Британската фрегата „Принц“, потънала през 1854 г. със заплатите на английските войници в Кримската война, е може би най-търсеното съкровище във водите на Черно море през последните 150 години. Заради мистериозното си изчезване и последвалите безрезултатни дирения, в моряшките разкази „Принц“ се превръща в „Черния принц“. И става легенда.

През 90-те години на миналия век се появяват обосновани предположения, че митичната фрегата би могла да се намира в български териториални води заради спецификата на черноморските течения. И поради факта, че освен с лири стерлинги товарните трюмове на кораба са били натъпкани и с вълнени шинели. В търсене на „Черния принц“ са открити други кораби, като гръцкия „Кристина“ например.

И без да са пълни със злато по морското дъно у нас лежат достатъчно обекти, чиято история е дори още по-интересна от тази на „Принц“-а.

подводник-18

фактология и митология

Къде се намира и какво се е случило с първата българска подводница? За съдбата є от години се водят спорове, базирани на крайно противоречиви информации, слухове и догадки. След Първата световна война „Подводник-18“ изчезва сякаш безследно. Страниците от военноморската ни история по този въпрос липсват, след като руснаците отнасят българските архиви в Москва след 9 септември 1944 г.

„Подводник-18“ защитава българското крайбрежие по време на Първата световна война, заедно с още четири германски подводници. След войната по силата на Ньойския договор е конфискувана от французите и отведена към Истанбул. Според някои информации именно там е забелязана за последно. По-късни документи пък сочат, че е била нарязана за скрап през 1921 г. във френска военноморска база в Тунис. 

Преди 2 г. обаче водолази на Военноморските сили, съвместно с клуба за подводно гмуркане Friends & diving и историци от Военноморския музей във Варна, изследват обект на около 30 метра дълбочина югоизточно от Варна. Това е подводница немско производство от 1915 г., клас UB I 8. Точно като тази, която през 1916 г. е вписана в състава на българския флот под името „Подводник-18“.

Докато я обследват отвсякъде, водолазите установяват, че корпусът на лодката е пречупен на две, а част от него е заровена в тинята. Влизането навътре в корпуса се оказва невъзможно, но от флота са категорични, че изследванията трябва да продължат.

След експедицията от 2011 г. обаче въпросите стават още повече. Ако това е „Подводник-18“, защо е останала в България? И как е настъпила гибелта є? Много преди водолазите да я открият, инж. Антон Беджев – един от пионерите на подводния спорт и създател на първата Подводна инженерна група в България – разказва една история пред „Морски вестник“.

През 1919 г. французите вземат „Подводник-18“ и торпедоносеца „Летящи“ и се отправят по море за Франция. Корабът плава напред, а подводницата след него в килватер. Българският механик на подводницата обаче замисля саботаж. Той е против отнемането на единствената ни подводна лодка и решава да я унищожи, вместо да я остави в ръцете на френските окупационни сили. Дали я е насочил към минни заграждения, за които е знаел от времето на военната си служба? Или е заложил предварително взрив? Това би могло да бъде установено само чрез допълнителна и сериозна експертиза.

Дела и документи

Когато инж. Беджев разказва историята за самоубийствения атентат, той уточнява, че я е научил от началниците си, докато бил курсант във Военноморското училище през 1944–1945 г. Точно в този период всички документи са изнесени към СССР, а разказите на ветерани остават единствените свидетелства. Архивите за „Подводник-18“ вероятно са били интересни за руската страна, защото българската лодка обстрелва главно руските ескадри по време на I световна война. Командващият Руския имперски флот адмирал Колчак използва именно срещу българските сили в Черно море първия в света подводен минен заградител. „Краб“ е специално конструиран за блокиране на подводниците на противника в собствените им флотски бази. От тези минни заграждения потъват миноносецът „Шумни“ и влекачът „Варна“.

„Подводник-18“ обаче има невероятен късмет през цялата си бойна история. На 6 септември 1916 г. подводницата успява да се промъкне през минните полета в румънското пристанище Кюстенджа и предава по радиото съобщение за разположението на вражеските сили. На връщане се разминава без инцидент и като по чудо с две руски подводни лодки. На 10.09.1916 г., след като атакува с торпедо руски ескадрен миноносец, в отговор е обстрелвана от катерите, които го ескортират. Но шансът отново помага на българските подводничари и те успяват да се измъкнат невредими. До края на годината подводницата попада осем пъти в минни полета, от които излиза без никакви повреди. На 13 декември 1916 г. появяването на „Подводник-18“ принуждава руските кораби, обстрелващи българското крайбрежие, да се оттеглят и така започналата бомбардировка над Балчик е прекратена. Командвана от лейтенант Никола Тодоров и мичман I ранг Иван Вариклечков, „Подводник-18“ е въоръжена с два 450-милиметрови торпедни апарата с 4 торпеда, 47-милиметрово оръдие и картечница. Подводницата отбранява българското крайбрежие, като атакува вражеските съдове и прикрива десния фланг на освобождаващата Добруджа Трета българска армия.  Първата българска подводница

Първата българска подводница

57 души в

ковчега на мъртвеца

Втората световна война. В един и същи морски район между Шабла и нос Калиакра, закодиран на съветските военни карти като Позиция 50, намират гибелта си последователно една след друга и по сходен начин две руски подводници. Първо е изпратена „Щука-210“ (Щ-210). След като не се завръща в базата, към Позиция 50 се отправя „Ленинец-24“ (Л-24). На 12 декември 1942 г. вечерта подводната лодка Л-24 тръгва от Поти. Единствената радиограма, изпратена от борда є, е само 30 минути след отплаването, в която командирът капитан III ранг Георгий Апостолов иска включването на радиомаяците Поти, Батуми и Сухуми, за да определи точно местоположението си, преди да поеме по курс към Позиция 50. След това връзката е загубена. Л-24 така и не се завръща в последния ден на 1942 г. и две седмици по-късно е заличена от списъка на флота. Завинаги. Превръща се в поредната изгубена подводница.

През 1987 г. екип на Института по океанология към БАН във Варна открива останките на неидентифициран кораб в района срещу нос Шабла. Тъй като целта на експедицията е изследване на Щ-210, изследователите подминават потъналия кораб, защото дължината му е повече от 80 метра, а те търсят корпус по-къс от 60 метра. През 1991 г. от института установяват с помощта на буксируем подводен апарат „Релеф-4000“, че това, което са засекли преди години, е всъщност подводницата Л-24.

През 2009 г. група от седем руснаци и четирима българи, сред които е и Владимир Живков, провеждат съвместна подводна експедиция, спускайки се на 60 метра дълбочина до мястото, където от седемдесет години лежи опасана в тиня, миди и мрак съветската подводница „Ленинец-24“. Вътре в нея капсуловани като в голям оловен ковчег са останките на 57 души и... една голяма тайна. В опит да се доберат до ключа към нея водолазите правят нещо, което никой до този момент не е дръзвал да направи. Отварят вратата към света на мъртвите.

Росен Желязков от фондацията за подводни изследвания BSTD, който е и рекордьор по дълбочинно спускане в Черно море, успява да отвори люка на подводницата. За първи път, след като някой от екипажа го е затворил от вътрешната страна през онази фатална зима на 1942 г.  Кадър от спускането до "Ленинец-24"

Кадър от спускането до "Ленинец-24"

„В този най-горен отсек беше останал въздух. Излязоха много големи мехури и на повърхността се разнесе тежка миризма, имаше и масло. Вторият вътрешен люк беше отворен. Възможно е след детонацията и разхерметизирането някой от екипажа да се е опитал да намери въздух към този отсек“, спомня си Владимир Живков.

Изследването на вътрешността на подводницата и евентуалните останки от екипажа се оказва зловеща, опасна и невероятно трудна задача. Все още няма отговор и на тайната, с която Л-24 се отправя към своята гибел. Имало ли е на борда български шпиони, вербувани от Коминтерна за подривна дейност на територията на България?

Шпиони на 

Коминтерна

В едно свое изследване за гибелта на Л-24 капитан II ранг о.р. д-р Атанас Панайотов споменава за такива бойни групи от българи, дебаркирали със съветските подводници Щ-211 и С-32. Известен е и процесът срещу парашутистите и подводничарите, както и групата на Цвятко Радойнов, чиито членове са заловени и по-късно разстреляни през юни 1942 г. в София.  Останки от "Ленинец-24"

Останки от "Ленинец-24"
Останки от "Ленинец-24"
Останки от "Ленинец-24"

Съмнение, че на борда на Л-24 може да е имало такива българи, буди фактът, че екипажът на подводници от този клас е 52-ма души. Списъкът със загиналите обаче наброява 57, сред които се четат имена като Владимир Петров, Григорий Вълков, Михаил Попов, Гаврил Василев... Това обаче е само хипотеза, която още не е намерила никакви доказателства. Неоспорим факт според изследването на капитан Панайотов е, че на борда на Л-24 са загинали 57 души и това е най-голямата загуба в жива сила, претърпявана някога в историята на руското и на съветското подводно плаване в Черно море до края на Втората световна война.

На дъното на Черно море, в български териториални води лежат поне пет съветски подводници, като има съмнения и за шеста. От тях единственото, което е изплувало на сушата, са два трупа, облечени в хидрокостюми с дихателни апарати, изхвърлени на скалите край Созопол през ноември 1941 г. Самоличността им е установена 30 г. по-късно. Това са Виолет Душин, помощник-командир на подводната лодка „Сталинец-34“ (С-34), и боцманът Фрол Терехов. Версията за гибелта на тази руска подводница е, че е намотала около винта си стоманено въже, задържащо мина от нейната котва на дъното.  Виолет Душин, помощник-командир на „Сталинец-34“ и боцманът Фрол Терехов

Виолет Душин, помощник-командир на „Сталинец-34“ и боцманът Фрол Терехов
Край Созопол през ноември 1941 г. морето изхвърля два трупа на подводничари
Край Созопол през ноември 1941 г. морето изхвърля два трупа на подводничари

Според ст. н.с. д-р инж. Траян Траянов двамата подводничари са се промушили през торпедните апарати, за да се опитат да освободят гребния винт от заплетеното около него стоманено въже. Друга възможност според него е просто те да са се опитали да се спасят след разхерметизацията. На картата на Владимир Живков С-34 също е в червен цвят, защото и до днес нейното местонахождение остава спорно. Някъде на дъното по българо-румънската морска граница би трябвало да се намира и шеста съветска подводница - М-58, потопена през октомври 1941 г. Това е съвсем отделна история, която тепърва ще бъде събирана.

Не случайно книгата, която излиза на 1 август заедно с картата на потъналите кораби, завършва с няколко празни страници.

„Със сигурност ще има да добавяме още много кораби. Както от миналото, така и такива, чието крушение все още предстои“, пояснява Живков.

Той съветва всеки, който по работа или случайно се натъкне на неизвестни останки под водата, да пише на Военноморския музей във Варна(е-mail:mus_maritime@abv.bg), защото и най-незначителният на пръв поглед детайл може да е важна част от морската ни история.    Останки от „Лейтенант Пушчин“

Останки от „Лейтенант Пушчин“
Приготовления за спускане до „Лейтенант Пушчин“
Приготовления за спускане до „Лейтенант Пушчин“
 

„Потъналите кораби са свързани с трагични съдби, с големи надежди или пък открития, със стремеж към печалби, войни, а понякога и благородни мисии. Техните истории са незавършен разказ за страховити бури, фатални грешки, ужаса на моряците... Някои се спасяват от стихията, за да могат по-късно да разказват как последните им молби, отправени към небето, са били чути. Други с телата си допълват списъка на загадките или пък допринасят за тяхното разгадаване. Със сигурност има още много кораби, които остават неизвестни. Части от тях са някъде по брега, а други – дълбоко под водата. Затова и създадохме тази карта, която да отрази част от тайните на морските катастрофи по нашето крайбрежие“, пише Владимир Живков в книгата си.  "Кампидолио"

"Кампидолио"
„Жак Фресине“
„Жак Фресине“

„Жак Фресине“, „Мопанг“, „Лейтенант Пушчин“,"Кампидолио" „Суифт“, „Сефак“, „Родина“... Това са все имена на кораби, недостигнали пристан и останали завинаги на дъното в българските води на Черно море. По документи те се водят отдавна загинали, но останките им продължават да разказват истории, там долу в царството на мълчанието. Реят се в мъжделивата зона между света на живите и този на мъртвите.

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.

Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/