Ненчо Илчев: Тръгнал съм от една дълбока провинция – момче с нереалистична мечта. Благодарен съм, защото с шепи ми е дадено

Акценти от интервюто: 

• Стефан Данаилов е дълбоко в сърцето ми. Той е човекът, който повярва в мен, взе ме в неговия клас. Много го обичах и знам, че имаше ответност - много ме харесваше. Бях от малкото хора, които бяха с него до последно
• Като бях малък, гледах Тодор Колев и Анета Сотирова в “Догодина по същото време”, дълго исках да го изиграя, накрая се сбъдна на точната възраст
• Министерството на културата най-накрая ще финансира музея на илюзиите в с. Момчиловци - ще бъде в нова голяма сграда
• От няколко седмици синът ми има интерес към фокусите, но иска да става актьор - израснал е с представленията на майка му в Младежкия театър и покрай моите във Военния

- Г-н Илчев, нашето интервю излиза на Велика събота в навечерието на Великден. С какво свързвате този празник?

- Аз съм дълбоко вярващ човек. Такава е била баба ми Еленка от село Момчиловци, майка ми, и аз така съм израснал. Така възпитавам и сина си Момчил. Заради моята професия на тези празници винаги съм бил на работа. На Коледа работя, на Нова година, на Великден също. Но за мен вярата не е просто само на празник, че трябва точно тогава да отидеш на църква и да запалиш свещ. За мен вярата е много по-силна. Не е под куполно голямата църква, а вярата дори и пред бабиното кандилце сбъдна моите мечти. Тази вяра вкъщи с усамотението, сам да се помолиш и сам да имаш желанието да влезеш в църква, това е по-силното. Показността в религията никога не ми е харесвала, това не е вяра. По времето на комунизма религията беше забранена и това трудно се наваксва, трябва да мине много време, но е дълбоко съкровено за всеки човек. 

- Има ли традиции, които стриктно спазвате за Великден?

- Опитвам се да помагам вкъщи. Жена ми се грижи повече за тези работи, аз съм от консумиращите.

- Два дни преди Великден е рожденият ви ден - 3 май. Как отбелязвате личния си празник?

- През последните години не го празнувам. Даже и 50-ата годишнина не съм празнувал. От години не обичам шумните събирания, може би защото като млад си го взех с големи шепи. Много често излизах, всяка вечер бях навън, обичах да съм сред хора, след представления сме стояли до сутринта. Имам чувството, че съм си го взел от живота, и от години насам избягвам всякакъв вид големи събирания. Обичам рождения си ден, но винаги празнувам със семейството и малко приятели. 

- За вашия юбилей сбъднахте една своя голяма мечта - да покажете колекцията от илюзионни атрибути. Имате ли още мечти за сбъдване?

- Човек все ще има мечта. Като сбъднеш една, започваш да мислиш за нещо друго. Но аз съм щастлив човек, благодаря на Господ, защото това, което съм искал, всичко ми се е сбъднало. По-мащабните неща, които съм си пожелал, са ми се случили. Това, че сбъднах мечтата си да стана артист, че съм във Военния театър, исках да си направя илюзионно представление - направих го в максимално голям мащаб. Пиесата, за която съм мечтал - “Догодина по същото време”, успяхме да я направим по най-добрия начин с Александра Сърчаджиева. Музеят, за който винаги съм си мечтал, и той се случи във възможно най-хубавия вид. Сега продължава тази мечта. В момента има подкрепа от държавата и тази колекция, която е изложена, ще бъде в една сграда, в която се инвестира голяма сума пари. Вече е подкрепена от държавата и много се хареса проектът. Досега само разказвах, но вече от Министерството на културата го видяха, проявиха интерес и казаха, че това е безценно нещо за държавата. Подкрепят го да го развият.

- Пак ще бъде в Момчиловци, нали така?

-Да, но вече има дадена сграда от община Смолян, подкрепено е и се чака финансиране. Ще се превърне в най-големия атрактивен музей в Европа.

- Още много работа ви чака тогава.

- О, да. Ще стане много интерактивно. Намерил съм дизайнери, които направиха супермодерен дизайн с 3D измерения, ще има хора, които ще се появяват. Това изкуство е свързано с много магия и атракция. Не ми се иска да е по сухия начин с изложени вещи, защото за младите хора това нищо няма да значи. Трябва по някакъв начин да привличаме младите, за да го видят, затова тях ще ги радват такива неща като умален вариант на “Дисниленд”.

- И сега има екрани, на които се прожектират филми и видеа, но в новата сграда ще е в по-голям мащаб, така ли?

- Ще бъде много по-различно, в голям мащаб.

- Значи това е равносметката ви за изминалите 50 години - щастлив сте?

- Да, наистина, като си направих равносметка, няма за какво да мечтая още. Мечтите с годините започват да улягат, защото с възрастта по друг начин започваш да гледаш на живота. Имаш по-малко амбиции нещо друго да направиш. Сега ми се иска повече да стоя встрани и да наблюдавам какво се случва. И тези пътувания с представления почват леко да ме изморяват. Аз всеки ден пътувам с представления, играя в 12 заглавия. Но съм щастлив за това, което ми се е дало. 

- 12 представления не са никак малко. Избройте някои от тях.

- Във Военния театър участвам в 2 представления, които се играят от 20 години и се превърнаха в легенди за него - “Ножица трепач” и “Много шум за нищо”, където 4-5 пъти се смени по-голямата част от състава. “Ножица трепач” излезе през 2005 г. и беше много модерно представление за времето си. Тогава за първи път се махаше четвъртата стена към публиката и тя ставаше съпричастна към героите. Сега има много такива представления, но това беше първото. Играем още моето представление с фокусите с Кака Лара. Участвам и във “Вечеря с приятели” - една страхотна пиеса с Мария Сапунджиева, Асен Блатечки и Кристина Янева, която е на моя преподавател Ивайло Христов. “Догодина по същото време” е моето любимо представление, което цял живот съм мечтал да изиграя и през годините все съм се опитвал да направя тази пиеса. Тогава си дадох сметка, че човек не трябва да препира живота. Нещата си идват сами.

- В това ли вярвате, че всяко нещо е с времето си?

- Аз го видях това нещо, убедил съм се. Когато е млад, човек препира и иска нещо веднага да му се случи и го е яд, че не му се е случило. А то е имало защо. То се случва на определено място на определена възраст. Всичко е с времето си. Когато препираш много, не стават нещата, но това го разбрах на по-голяма възраст.

- Защо точно тази пиеса мечтаехте да изиграете?

- Може би защото като бях малък, ме заведоха да я гледам с големите артисти Тодор Колев и Анета Сотирова. За първи път се беше появила в България тази пиеса и беше бум като сюжет в това време, тема табу тогава. За мъж и жена, които се срещат в един ресторант, двамата имат семейства, но се влюбват един в друг и започват да се виждат всяка година по едно и също време в една и съща хотелска стая. Пиесата показва как това се случва 25 години в живота им и как се променят техните срещи през 5 години. Много е любопитно за игра, интересно е и хубаво като актьорска задача.

Като дете го гледах в Смолян и тогава забелязах как майка ми и баща ми се смееха и плачеха на представлението, а аз не разбирах за какво става въпрос. Повече гледах реакциите им. След като свърши, излязох и дадох цветя на Тодор Колев и Анета Сотирова, но не разбирах темата на пиесата. Като дойдох в София, вече го гледах десетки пъти в театър “София” и си бях казал, че това е представлението, което искам да изиграя. Бях влюбен в него. Във ВИТИЗ, когато бях в 4-и курс, направихме откъс от пиесата заедно със Стефания Колева. Тогава асистент ни беше Ивайло Христов. През годините се опитвах, но не ставаше и не ставаше. Дойде си на точното място на точната възраст. Премиерата беше в Пловдив заедно с Александра Сърчаджиева, а Ивайло Христов го направи просто страхотно. Въпреки че е два часа и сме само двама, с Алекс не усещаме умора. Много приятно чувство е да видим пълен салон. В началото хората очакват да гледат нещо лековато, с насмешка, но малко след това усещам как всички притаяват дъх, пълна тишина и усещаш колко влияе тази пиеса, как въздейства. Да видиш цял салон просълзени хора, от това, че си създал истинско удоволствие от театър, нищо по-хубаво няма. Толкова силен текст, много добре е поставено и много добре се чувстваме в тази пиеса, затова нямам желание за друга. Не мисля, че друга пиеса ще се появи в живота ми, която да ми действа по такъв начин.

- По-лесно е да разплачеш или да разсмееш публиката?

- И двете не са лесни. Голямото в изкуството е да вълнуваш. Когато публиката си тръгне от представлението, да не ѝ е все едно какво е гледала, а да се замисли и да ѝ остане дълго време в съзнанието. Това е важното в това изкуство. А иначе много хора мислят, че разсмиването е по-лековатата част, но не е вярно. Да разсмееш качествено, е много трудно, даже в днешно време още по-трудно. 

- Защо в днешно време?

- Защото светът стана много мрачен, натоварен, всичко има вече. Само като отвориш телефона, има толкова смешки. Всеки в момента е телевизия, журналист, певец, артист, всеки може всичко. Което, от една страна, е хубаво, защото има свобода, но от друга, много трудно става за изкуството, защото започва да те обезличава. В днешно време нямаме ярки имена във всичко, нямаме личности в световен мащаб. Не може да се появи Елтън Джон, Майкъл Джексън или Джордж Майкъл, нито Елвис Пресли или “Бийтълс”. Няма такива филми, защото е пренаситено. Всеки си гледа на телефона по 5 филма, как да отидеш и да гледаш един хубав филм, който да ти остане в главата. И в театъра е така. Едно време, ако Народният театър отидеше в провинцията, беше събитие. Сега във всеки един град има на месец по 50 събития. Хората се объркват. За младите ще бъде много трудно в това отношение.

- Липсват ли ви “Комиците”?

- Липсва ми компанията. Иначе достатъчно време го играхме, пътувахме и си взехме каквото може от това като емоция. Често с Любо Нейков, Руслан Мъйнов, Кръстю Лафазнов, като се виждаме, си казваме, че това са най-хубавите ни години. Нашите турнета бяха събитие. Това вече не може да се случи. Летните театри бяха препълнени. Хората с такава любов ни посрещаха, а това чувство вече няма как да го изпитат. Това е пак заради пренасищането, толкова е много всичко, че те не могат да се зарадват на нещо. А тогава те, гледайки ни по телевизията, ни очакваха с нетърпение. Такава емоция не може да се опише, но няма как да се повтори вече. Наистина ми липсва компанията, бяхме като едно семейство, повече бях с тях, отколкото вкъщи. Снимахме три пъти в седмицата, цялото лято бяхме на турне. През това време се снимаха и “Столичани в повече”. Ние живеехме заедно. Вече не се виждаме толкова често, ама пак всяко нещо с времето си. 

- Хората още си припомнят образи и сцени от сериала.

- Мога да кажа, че “Столичаните” беше любимият сериал на хората. Има два сериала, които се помнят - “Под прикритие” и “Столичани в повече”. Сега нищо не остава, минават и заминават. А и досега хората ме срещат и ме цитират с неща от “Столичани в повече”. По чужбина също си го записват и го гледат.

Та и той ми се случи, както си говорихме в началото. Знам откъде съм тръгнал, от една дълбока провинция, момче с напълно нереалистична мечта. Не мога да не бъда благодарен, защото на мен с шепи ми е дадено. По никакъв начин не съм го постигал с големи амбиции, просто така се е случило. Не е някаква гордост, а благодарност за това. Всичко е късмет, който е най-важното в тази професия. Да, трябва да се трудиш, да си талантлив, но ако нямаш късмет, нищо не става.

Аз в този живот съм имал много късмет. Като се сетя, че влязох във възможно най-любимия клас на столетието - “златния клас” на Стефан Данаилов. Веднага започнах във Военния театър без никакви връзки. Нямах гръб зад себе си, но ме взеха. Всяка мечта ми се е случила.

- Дано и занапред да е така!

- Дай боже, но мен ми е достатъчно, не съм нахален в това отношение. Стига ми. Пожелавам го на всеки по толкова.

- Сещате ли се често за вашия учител Стефан Данаилов?

- Много често. Дълбоко в сърцето ми е, защото много любов ми е дал. Той е човекът, който повярва в мен, взе ме в неговия клас. Много го обичах и знам, че имаше ответност - много ме харесваше. Аз съм от малкото хора, които бяха с него до последно. Благодарен съм на съдбата, че съм бил близо до този човек. Така се случи, че и последната му Нова година, която той празнува, бяхме само аз, жена ми и Ваня Щерева. В последното представление, с което обиколи България - “Актрисата”, бяхме заедно. Голяма топлина имаше покрай него. Малко са такива хора. 

- Кой е любимият ви спомен с него?

- Всичките са ми любими. Той беше обичлив. Много обичах, като ходя у тях, да му чукна на вратата, той да каже: Влизай, моето момче, и да го видя седнал на диванчето. Да седна до него и да му споделя какво ме мъчи, какви проблеми имам и да ги решим заедно. Той можеше много бързо да ти реши всеки душевен проблем с хубав съвет. Благодарен съм, че съдбата ме свърза с такъв човек.

- Дар от съдбата?

- Да, такива хора са подаръци. Подаръци най-вече са моите родители, които ме подкрепяха, и ако не бяха те, това нямаше да ми се случи. В тези трудни години, когато във ВИТИЗ беше почти невъзможно да се влезе - от 3000 човека приемаха само 15, това беше абсолютно невъзможна мечта. Но това нямаше да ми се случи, ако не бяха майка ми и баща ми, които, виждайки ме като дете, че имам това огромно желание, те правеха всичко възможно, лишаваха се от какво ли не, за да ми се случи на мен. Те се радваха на успехите ми повече от мен.

- А вие към вашия син така ли сте? Напътствате ли го?

- Разбира се, но е по-различно при него. Той е в София, много неща може да опита тук. Аз съм му благодарен, защото не усетих пубертета при него. Той е изключително свястно и добро момче. Виждайки го, се успокоявам, че има бъдеще за света. Все още има раними, добри и емоционални хора, а той е такъв. 

- Има ли интерес към фокусите?

- Има, и то от няколко седмици. Стана му любопитно и почна да ме кара да му показвам фокуси. Почнаха да му се удават. Сръчен е. Но иначе нямаше интерес, аз толкова години съм му показвал колко реквизит имам. Има интерес към театъра, иска да стане актьор, но няма как да е друго, защото и майка му, и аз се занимаваме с тази работа. Той е израснал с представленията на майка му в Младежкия театър, покрай моите във Военния. Дори е играл там в “Магията на Ненчо”, което го правихме с Любо Нейков. Той беше малкото момченце, което се появява накрая. Израснал е покрай нас, няма как да не му е любопитно да го прави, но да има късмет. Пожелавам му само късмет!

- Да се върнем на ролите ви. Играете в още едно представление - “Българската литература накратко”, какво представлява то?

- Много е хубаво. Иво Сиромахов е написал нещо уникално красиво с неговото чувство за хумор. То е много съвременно и актуално - хем с упрек, хем с насмешка за това докъде е доведена образователната система.

В спектакъла тримата учители - играем го два екипа: аз, Мария Игнатова и Антоан Петров или аз, Стефани Ивайло и Златомир Молдовански, са принудени да преподават по интерактивен начин на децата, за да разберат за какво става въпрос в литературните произведения. Децата вече не четат, не може да им се ангажира вниманието. Там от Министерството на образованието им заповядват учителите да разиграят всички случки от класическите произведения на Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Гео Милев. Получават се толкова смешни ситуации. Хубавото е, че идват ученици и учителите са доволни и впечатлени.

- Имате ли наблюдения върху проблемите на образователната ни система?

- Има огромни проблеми и децата не са виновни. Има подмяна на исторически факти. Мисля, че децата доста объркано учат, наизуст. Забравяме важни неща за нашата история, българщината. С лека ръка зачеркваме неща, градили отношението на българина, българското в хората, което ги е държало обединени. Сега е размито. Да не говорим, че в България култура, образование и здравеопазване са настрани, не се обръща внимание. Не знам, да му мислят младите.

- Като казахте младите, вашият син завършва ли тази година?

- Не, ще бъде абитуриент догодина. Радвам се, че расте много смислено поколение. Интелигентни, образовани деца, които са здравомислещи, по-устремени. Съвсем друго поколение от нашето. Според мен бъдещето е в тях.

- Вие какво мислите за това младо поколение?

- От наша гледна точка ние, възрастните, ги осъждаме. Но аз много им се радвам, защото са много ведри, будни, красиви млади хора, които, мисля, че ще оправят нещата.

- И за финал, още ли имате желание след години да се върнете да живеете в Момчиловци?

- О, да, няма как да се махне това желание. Ако Господ е казал да доживея и да имам физическа здравословна възможност, категорично съм си казал, че ще бъда там. Моята мечта е да си имам местенце, където да ми е уютно и зимата да е топло, защото съм зиморничав, да стане музеят и да стана уредник. Искам на стари години да ми се обаждат и да казват: Ела, има гости в музея и искат да им разкажеш. Такова удоволствие ще ми е да им разказвам всичко.

CV

Роден е на 3 май 1972 г. в село Момчиловци, близо до Смолян. От 1992 г. до 1996 г. учи в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Стефан Данаилов. От 1997 г. е актьор в групата на театъра "Българска армия". Става известен в края на 90-те години с участието си в предаването "Спукано гърне", където е водещ и показва фокуси, а след свалянето на предаването от ефир се пренася в комедийното шоу "Комиците" по Би Ти Ви. Много популярен е и с ролята си на отец Григорий в сериала "Столичани в повече". През 2023 г. изложи най-голямата колекция от илюзионни атрибути в цяла Европа, която събира близо 40 години.