Ферарио Спасов през 2017 г.: Кръстен съм на италиански футболист, пъпът на внука ми е хвърлен в Дрезден

Когато станах треньор на ЦСКА, феновете, изглежда, не можаха да преглътнат, че начело на "Литекс" бих "червените" с 8:0

Това интервю със загиналия при автомобилна катастрофа в събота Ферарио Спасов е от януари 2017 г., когато той беше треньор на "Берое". Направено е в Стара Загора. Публикуваме го в негова памет:

Ферарио Спасов е роден на 20 февруари 1962 г. в Дупница. Като футболист на "Кърпачев" /Ловеч/ и "Осъм" /Ловеч/ записва около 350 мача, в периода 1983-1985 г. играе за "Спартак" /Плевен/. В различни години е бил старши треньор на "Олимпик" /Галата/, "Спартак" /Варна/, "Литекс" /Ловеч/, ЦСКА, "Дунав", "Ботев" /Пловдив/, "Монтана", "Етър" и "Спартак" /Плевен/, "Берое". Смъртта го завари като триньор на третодивизионния "Дунав" /Лом/.

В периода 2008-2011 г. е селекционер на юношеския национален тим /до 17 г./ на България. Най-големите си успехи постига начело на родния "Литекс". През сезон 1996/1997 г. класира отбора от "Б" в "А" група. Като помощник-треньор на Диминър Димитров-Херо е шампион през 1998 г., а като старши треньор става шампион през 1999 г. и вицешампион през 2002 г. Под негово ръководство отборът на "Литекс" печели и Купата на България през 2001 г., а през 1999 и 2003 г. е финалист в турнира.

Женен, с 2 дъщери, има внучка и внук.

- Г-н Спасов, Вашето име е добре познато във футболните среди, но мнозина се питат откъде идва това Ферарио...

- Роден съм в Дупница, но със сигурност, когато съм се раждал, не съм могъл сам да си избера името... Това, което зная, е, че Ферарио е избор на баща ми Иван Спасов, който дълги години беше футболист в Дупница и Ловеч. Играл е ляв бег, много специфична позиция. Харесвал му е някакъв италиански футболист и ме е кръстил на него. Но не зная нито кой точно е този футболист, нито къде е играл, а и няма как да направя собствено разследване по въпроса.

Но може би тъкмо защото съм Ферарио много харесвах националния отбор на Италия. Бруно Конти беше любимият ми футболист. Дълги години ми беше пример - харесвах целия му стил на игра, един такъв безотговорен, но пък запленяваше. Дай боже, повече такива безотговорни футболисти.

- Баща Ви ли беше причината да се насочите към футбола?

- Това, че имаш родител като баща ми, не е гаранция, че ще продължиш традициите. Защото всичко е ген, заложби... Но когато имаш такъв човек в семейството, проявяваш някакъв интерес към това, което той прави. Беше голяма емоция и от момента, в който започнах да разбирам, съм бил на стадиона и съм отдаден безкрайно на този спорт. И нищо повече не ме интересува, та до днес.

Първите ми футболни спомени са от телевизията, от световното първенство през 1974 г. в Германия, когато домакините с Герд Мюлер в състава си победиха на финала Холандия. Тогава вече започнах да гледам с други очи мачовете.

Но има и друго - бил съм на 2,5 годинки, когато сме се преместили от Дупница да живеем в Ловеч. Така че всичко, което е свързано с футбола за мен, е свързано с този град - първи стъпки, много стъпки по-нататък.

Но най-интересното при мен е, че започнах с хандбал. Бях много добър хандбалист, а в Ловеч по онова време хандбалът беше на много голяма почит. В Спортното училище ме приеха със специалност футбол, но първият ми златен медал е от републиканското първенство в село Голяма Желязна по хандбал.

Дори в един момент дилемата беше дали да продължа с хандбала или изцяло да се отдам на футбола. В тази дилема победи футболът. Много го обичах, в детството ми постоянно се играеше футбол. Израснах в жилищен комплекс с два блока, всичко наоколо бяха поляни и много деца, които играехме футбол. За мен футболът беше ежедневие, при сегашните деца това не може да стане.
Играта ми се отдаваше, но винаги съм наблягал и на учението. Това не беше много специфично за едно Спортно училище, където много ни натоварваха, тренирахме много, учехме по индивидуални програми, бяхме заето от 7 до 19 часа и всичко беше на много високо ниво. Но пък учителите ни разбираха и ни влизаха в положението. Тогава нямах любим предмет, проявявах интерес към всичко. А по-късно завърших ВИФ "Георги Димитров" само с една петица на държавния изпит, бях отличник. По принцип съм си такъв, с каквото и да се занимавам, не подценявам нито една сфера.

- И сте започнал в "Кърпачев" /Ловеч/ като ученик в ловешкото Спортно училище?

- На 16 години и 2 месеца дебютирах за "Кърпачев" в "Б" група. Но не възрастта на старта има значение, а това какво след това е станало от дадения футболист. Ако е за рекорд, винаги могат да пуснат в игра някое малко момче, а после? Аз започнах при треньора при Димитър Колев, Бог да го прости. Той беше 5-6 години с нас, много сериозен човек, но ние имахме респект от всички треньори, такива бяха времената.

- Сякаш не е лошо и сега футболистите да го имат този респект?

- Няма такъв шанс, сега всичко е с много условности... На мен позицията ми беше атакуващ полузащитник. Навремето този пост имаше интересни интерпретации, дори имаше и фалшиво ляво крило. Имах щастието да играя със силни футолисти - от поколението набор 1962-1964 г. от Спортното училище в "Кърпачев", след това го преименуваха на "Осъм", бяхме 14 души местни момчета, като мен и Петьо Хубчев. Бяхме дългогодишни съотборници, а отборът 7-8 години беше много добър. Успяхме в едни много трудни за Ловеч времена, нямаше пари. Но нали бяхме от града, играехме за отбора и мисля, че в оня момент наша бе заслугата да съхраним футбола в града, за да дойдат след това и успехите. Защото можеше и да изчезнем от картата.

- Като футборист сте играл и в "Спартак" /Плевен/, и в "Чавдар" /Троян/?

- В Спартак /Плевен/ бях съотборник с най-добрите футболисти - Пламен Гетов, Кръстанов, Цецо Кръстев, Лазаров, Васко Даскалов, да не обидя някой... Но имах малшанс - точно като подписах договора, извадиха отбора от "А" група заради един мач с "Черно море", който бил уреден. Играх с тях първо във втория ешалон, после се върнахме при майсторите. В Плевен изкарах 2,5 години години.

А казармата я карах като играч в Ловеч. Втората година ме изпратиха да помогна с играта си на "Чавдар" /Троян/. Имаше там много силен отбор. Бях заедно с бившия шеф на съдиите Коце Костадинов. Здравко Душанов ни беше треньор, а президент на клуба - Цонка Карадочева, единствената у нас жена президент на футболен клуб тогава. На съдията Таско Тасков баща му беше административен директор. Тогава влязохме от "В" в "Б" група, направиха и първия турнир на сборните отбори от "В" групите. Тогава този турнир беше наистина арена за млади таланти, мачовете се играеха пред 15 хиляди души публика, а най-добрите след това заиграваха в по-горните групи. Сега "В" групите се напълниха със застаряващи футболисти, хора без перспектива.

На първия турнир на сборните отбори от "В" трупите бях обявен за най-техничен нападател, за най-комплексен футболист. Шумотевицата ми дойде в повече. Към мен имаха интерес доста отбори от "А" група. Но аз съм скромен човек, а и, за да бъда по-близо до родителите си в Ловеч, през 1983 г. подписах с плевенския "Спартак". После пак се върнах в Ловеч.

- Спирате с футбола като играч едва на 32 години, твърде млад?

- По това време за старши треньор в Ловеч дойде Борис Ангелов. И завари мен и Радослав Здравков като играещи помощник-треньори. Но Ангелов имаше своите изисквания и поиска от мен да избера - футболист или треньор. И аз, естествено, предпочетох да мина от другата страна на барикадата. Не мина месец и половина и дойде предложение от Страхил Димчев да поема "Олимпик" от село Галата, Ловешко, двамата със Станислав Танев /Сашо/ тъкмо бяха започнали да градят отбора. Аз пък вече бях завършил треньорския профил на ВИФ и така започна моята приказка като треньор.

Знаете, че "Олимпик" се превърна в хит, но големите емоции бяха преди отборът да стигне до "А" група - как се създаваше той, как тръгна, кък събирахме футболисти. И как всички ги беше страх от нас. В "Олимпик" бяхме събрали страхотно готини момчета - 18 момчета от района, от Кирчево, от Глогово, а там много трудно се играе футбол, защото те имаха сърца за трима. Не признаваха авторитети, не можеха да приемат загубите. Ккаво да проучваме предварително противниците си, какво да ги разузнаваме - на стадиона в Галата имаше една желязна врата, като хлопне тя и домакините вече водеха на уплашените си гости с 2:0.

С много мъжки момчета разполагахме, като влязохме в "А" група, от 18 отбора 17 подписаха, че не ни искат в тази група, знаеха, че идва голяма заплаха за футбола. Такъв е районът, много искат да побеждават - този беше най-истинският период за мен, който съм карал като треньор. После и в Тетевен показме, че можем, там стадиона го направиха Страхил и Сашо. Беше дошло времето, когато финансите станаха определящи дали ще можеш да направиш отбор или не.

- После "Олимпик" се обедини с "Берое" и така върна старозагорци в елита на българския футбол. След това и други пробваха успешно този опит...

- Мисля, че няма нищо лошо в прегрупирането, това е за статистиката. Тежки времена бяха.

- Но пък заради подобни прегрупирания сега в любимия Ви Ловеч не играят професионален футбол? /През 2017 г. - б.а./

- Не съдя г-н Гриша Ганчев, така е преценил с "Литекс", така е направил. Но по всичко личи, че отборът на "Литекс" пак ще влезе в "Б" група, така че горе-долу с 15-16-годишен цикъл отново може успехите да се повторят, всичко може да се случи. Градът си го заслужава и жалко, че малките градове обезлюдяха, а с това намаля и публиката по техните стадиони. Някога това да се ходи на мач беше единственото удоволствие за хората, сега там останаха ученици и хора над средното поколение.
Но каквото и да говорим, моите стъпки в големия футбол бяха в Ловеч. Бях доста млад, но г-н Ганчев би даде шанс.

- Какво всъщност мислите за него?

- Винаги е с няколко хода пред всичките. Навсякъде, с каквото се е захванал, е с една обиколка пред другите и това му даваше възможност да постъпва правилно. В един момент имах морален ангажимент към този човек и затова оглавих школата на "Литекс". Поех задачата в тежък момент - от 6-7 години от тази школа не беше влязал нито един играч в първия отбор. С колегите обърнахме цялата система за подготовка по типично наш начин. Казваха, че това трябвало много време, при нас за 2 години 12-14 човека влязоха в първия отбор. Това си беше абсолютно постижение, но да се разчита предимно на собствени кадри беше политиката на клуба.

През първата си треньорска година в "Литекс" бях помощник на Димитър Димитров-Херо заедно с Любо Шейтанов, и Алекси Желязков. Тогава стахме шампиони, година по-късно, през 1999-а, аз вече бях начело на шампионския отбор. Дълги години в щаба при нас беше и Георги Дерменджиев - отличен специалист, възпитан човек, изобщо притежава всички качества, благодарение на които сега е най-успешният български треньор.

Не мога да пропусна и факта, че ловешкият отбор влезе от "Б" в "А" група под мое ръководство.

Някъде по това време ме изпратиха за 25 дни в "Барселона". Там треньор беше Боби Робсън, на терена се подвизаваше Христо Стоичков. В Барселона видях как един огромен град може да бъде в краката на един българин. Мисля, че никой не може да направи това, което Ицо постигна в Барселона. Иначе почувствах атмосферата там, това е друга тръпка.

- Но да Ви върна към 29 ноември 1998 година...

- Тогава моят "Литекс" победи ЦСКА с 8:0. ЦСКА начело с Димитър Пенев и играчи като Стилиян Петров и Мартин Петров в състава си. Често са ме питали как стана това. Много теории се развиват сега, но истината беше, че в този мач ни се получи всичко, което пробвахме - това може на 100 години да стане веднъж. Този резултат го помни всеки, и най-вече привържениците на ЦСКА. Те така и не успяха да го преглътнат и по тази причина моят престой като треньор на ЦСКА след това беше много тежък. Изкарах в червения клуб 1 години и ме освободиха, макар да бяхме на първо място, с най-много отбелязани голове и т.н. Наследи ме Миодраг Йешич и най-нормалното нещо при това наследство беше да станат шампиони. Но каквото е имало да стане, то става.

- Като треньор сте работил с много отбори, в много български градове. Как се съхранявате при това футболно митарство?

- Притежавам силна вътрешна енергия и се стремя винаги да работя много добре с хората край мен. Но след ЦСКА ми трябваше повече време да почивка, после ме поканиха в Русе, спасихме и там футбола. Напуснах, когато ми се поразвалиха отношенията с ръководството на "Дунав", аз не ги търпя тези работи. Така стана напоследък и във Велико Търново. По принцип аз никога не създавам проблемите, това винаги е ставало от обратната страна. Когато се наруши добрият тон, когато в един момент ти поставят нещата по каруцарски начин, не издържам. Аз съм много търпелив човек, за 24 години в българския футбол съм се научил на търпение, на добро отношение, аз съм обединител, но когато се наруши добрият тон с шефовете, после как да седнеш да говориш с тях за футбол и да ги гледаш в очите. После и реки от злато да потекат, при мен връщане няма.

В "Монтана" имахме много силна година в "Б група, но резултите нарушиха доверието ми с футболистите. Иначе с ръководството там и досега имам чудесни взаимоотношения.

- Когато поехте неотдавна "Берое" в тежък за отбора момент, казахте на първата си пресконференция, че имате начин как да вдигнете футболистите, стига да Ви повярват...

- В годините това е ставало. Вижте, аз не съм галеник на съдбата. Не се е случвало да ме сложат треньор на отбор, който е на първо място и да видят дали ще го направя пети или шести... Винаги са ме търсили да реагирам на пожар, когато положението е тежко. В такива моменти знаеш, че нямаш много време да реагираш и започваш с упоритост, с търпение. Но понякога избива там, където най-малко очаквам. В началото всички казват: да, ще стане, оказват ми съдействие, и в един момент излизат по-големи професори от мен. Е, не стават така нещата. Тогава не влизам в скандали, а ставам, събирам си багажа и си тръгвам.

- На кой принцип сте привърженик - както в Англия, където цялата власт в отбора е съсредоточена в ръцете на треньора-мениджър, или предпочитате до Вас да има например един спортно-технически директор?

- В България не важи нито едно от тези неща. Има собственик на отбор и хора, които са под него, но които са изключително всеотдайни към президента. И всичко друго е български модел на управление. Като треньор трябва да си изключително търпелив, гъвкав, контактен и добре благоразположен и да не разчиташ, че заради някакви моментни успехи ще си гарантирано 10 години треньор.

Как ще бъде конкретно в "Берое", където акциите са в ТЕЦ "Марица изток 2", още не мога да кажа. От скоро съм тук, виждам, че условията са прекрасни за подготовка, всичко друго ми е в главата, имам планове. При мен нещата се случват, това въобще не подлежи на съмнение, но все се случва така, че не мога да бъда аз крайният човек, който да се радва на успехите. В един момент работата тръгва, нещата отстрани изглеждат много лесни и идва на мястото ми някой друг. Но после ги развалят нещата след мен, така съм забелязал.

- Какъв е подходът Ви към футболистите? Какъв се стремите да бъдете с тях - приятел, началник, учител?

- Казах, че когато съм ставал треньор, обстановката винаги е била сложна, затова мисля, че моят характер и моята организираност ми дават възможност да изляза от тази ситуация. Става така, че винаги, когато някой изпадне в затруднено полежение, не е добре в класирането, аз се появявам и започвам. Но ако съм остър, ако бия по масата, ако съм агресивен към футболистите, нямам шанс, няма да го вдигна този отбор. Обратно, такъв е моят характер, че уважавам абсолютно всеки футболист, всеки ръководител, ако някои има проблем с мен, проблемът не е в мен. Те знаят, че аз си говоря с тях, че постоянно зная какво става. И затова бързо се ориентирам в обстановката и дори съм бил критикуван, че съм добър, но това ми носи успех. Моята представа е да се държиш добре с хората - аз и с чистачката, и с шофьора, и с домакина се държа по един и същи начин. Така, че да се знае - когато си тръгна, аз съм направил всичко възможно за този отбор.

- Досега кариерата Ви е само в България, не сте ли мечтал за работа в чужбина?

- Мечтал съм си, но така са се развили нещата. Не съм престарял за треньор, може накрая на кариерата да стане, има време. Но много работа има за вършене и тук, в България. Така че чужбина не ми е фикс-идея, въпреки, че треньорите у нас сме подложени на много напрежение.

- Чувал съм, че борите това напрежение с рок и риболов? А любимата Ви група била немската "Рамщайн"?

- Наистина съм твърд почитател на твърдата музика, а любимите ми групи са много. Може би звучи като контраст, че един спокоен и уравновесен човек, за какъвто се имам, слуша всички стилове на рока. Но това ме зарежда, всичко друго е имитация.

Риболовът е другата ми болест. Ние сме много добри приятели и съотборници в риболова с бащата на футболиста от "Черно море" Александър Цветков, и той се казва Александър Цветков, от Плевен е. От 7-8 години сме заедно. В тази област сме понаправили нещичко, но сме обект на завист и като ловджиите не се хвалим със слука от суеверие. За големите язовири около тецовете в Старозагорско съм слушал много, но още не съм ходил там за риба. Ще дойде и това време, сега съм в процес на проучване. На преден план е футболът, изцяло съм обсебен от него.

- Като че ли в интервютата, които давате, избягвате да говорите за семейството си?

- Имам прекрасно семейство, съпругата ми Мариета е потърпевша от тези мои митарства. Заедно сме вече 31 години, тя е от Троян - това ми остана от 8-те месеца, когато играех там, взех си жена. Имаме 2 дъщери, живеят в Германия, щастлив дядо съм на внучка и внук. Пъпът на внука ми Фабиан, на мен е кръстен, е хвърлен на стадиона на "Динамо" в Дрезден, момченцето е на 4,5 годинки. Той вече следи всичко по телевизията, разпознаваме, но смяната на отборите малко го обърква - веднъж ме вижда в синьо, друг път в зелено.

Мисля, че съм щастлив човек. Имам силно, обединено семейство. Близките ми знаят, че за мен не са водещи мениджъри, финанси, трансфери. Толкова години вече не съм попадал в такива игри, опазил съм се, винаги съм казвал, че аз съм малко по-друг чешит треньор. Не съм много разбран в някои мои действия, но винаги съм си лягал с чиста съвест.