Барбадос, ти роден наш!
Пачата от свинско краче ни сближава с карибския рай
Колкото и екзотично, далечно и нефамилиарно да звучи Барбадос за българите, има нещо, с което този карибски остров се родее нам. Оставяме настрана почетния им консул в София, добил напоследък огромна популярност в медиите. В случая той е само актуален повод за Барбадос да се говори често в България, което преди никога не се е случвало.
Барбадосците като цяло са хора, които проявяват една неангажираща разхайтеност по отношение на собственото си бъдеще, но затова пък се отнасят сериозно към пачата от свински крачета и варят алкохол на поразия. Което автоматично ги поставя близо до натюрела на средния българин.
А иначе за чуждестранния турист, за разлика от България, Барбадос се води скъпа дестинация. Но най-прекрасното нещо на този карибски остров са плажовете, а те не са платени. Свободният обществен достъп е гарантиран, без значение дали плажът се намира пред най-безбожно скъпия имот или е край последната по окаяност рибарска колиба. Така Барбадос изпълва със смисъл старата мъдрост, че най-хубавите неща в живота са безплатни.
Барбадосци разполагат само със стотина километра плажове, което е наполовина по-малко, отколкото ние имаме, но затова пък много си ги пазят. Водата е кристално чиста и винаги достатъчно топла, за да се гмурнеш в нея. Особено на западното крайбрежие, където морето е спокойно като езеро. Сърфистите обаче предпочитат южните и източните брегове на Барбадос откъм Атлантика, защото там са големите вълни.
Дните в Барбадос по правило преминават лежерно. Ако сте дошли с яхта, обикаляте в търсене на приятни заливчета. Ако сте с кола, правите същото, само че по суша.
Единствените хора, които се лутат в търсене на нещо друго освен плажове, са голфърите. Това е определена група хора, с която на Барбадос никой не дружи. Защото са скучновати темерути, които не си подават носа от голфкомплексите, които обитават.
Ако някога някой от тези странници ви покани да поиграете голф,
откажете любезно
с думите:
Не, благодаря, все
още правя секс
И си намерете истинско забавление.
На Барбадос купонът зависи от количеството изпит ром. Островът е място, на което от векове се дестилират най-добри модификации на тази напитка.
Mount Gay претендира за първенство в бранша с продукция още от 1703 г. Това е и най-известната барбадоска марка по света, добила слава с два от златните си деривати - Eclipse и Extra Old.
Още в края на XVII век производството на ром от захарна тръстика поставя Барбадос на световната икономическа карта, правейки го важна част от така наречения Търговски триъгълник - роби от Африка, докарвани за работа в карибските тръстикови плантации, разменяни за ром, който се продава в Европа, а с парите от алкохола отиват за още роби... Това е част от колониалната история на Барбадос, която ще научите с най-малки подробности, ако отидете в музея на рома.
Какво друго пият на острова, макар човек да остава с впечатление, че там друго освен ром не се консумира?
Изборът е между две
разхладителни (а в
определени случаи
и антиразхлабителни)
напитки,
които островитяните просто обожават.
Първата е кафеникава на цвят и се казва мауби. На други карибски острови викат моби или мави. Прави се от кората на виреещо по тропиците дърво от рода Colubrina, наричано змийско дърво, защото стъблото му наподобява влечуго.
Корите се варят с тръстикова захар, канела, портокалови кори, понякога с анасон или карамфил. Има различни рецепти. Едно време из Барбадос обикаляли жени с тенекиени гюмове на главите и предлагали мауби.
Сега го продават по плажовете в пластмасови бутилки. Много местни хора продължават да си го варят вкъщи. Консумира се добре изстудено и в жегата е просто божествено. На опитващия го за първи път в началото би му се сторило, че е леко сладникаво. Канелата веднага се усеща, но след няколко секунди всичко се променя. Горчивият послевкус е колкото изненадващ, толкова и ободрителен. Тези променливи вълни, които се разстилат върху небцето, те карат да опиташ още веднъж. Пак сладко с канела, после горчиво-омайно. И пак...
Освен че разхлажда и ободрява в знойния ден, маубито има лечебни свойства. Помага срещу диабет и артритни болежки, понижава лошия холестерол, лекува диария и стомашни неразположения. Смесено с прясно кокосово мляко, маубито действа срещу високо кръвно налягане.
Другата популярна на острова безалкохолна напитка е червена на цвят. Това е каркаде и е достатъчно известна у нас. За да омекотят стипчивия вкус, местните добавят джинджифил и портокалови кори и също я консумират добре охладена. Някои си позволяват да дообогатят вкуса с дискретно количество ром. Все пак на Карибите хората смятат, че от всичко ромът е най-полезен.
Храната в Барбадос е интересен микс от местни традиции и външни
влияния. Има
едно местно ястие,
което се помни
лесно, казва се ку-ку
- качамак с бамя
Към него може да се сервира и задушена на бавен огън с подправки летяща риба - често срещана сред местния улов.
В Ойстин (на около 10 км от столицата Бриджтаун) всеки петък има рибна вечер. Огромни количества баракуда, марлин, махи махи, лобстери, скариди и всичко останало, което рибарските лодки са извадили от морето, се пече, пържи и изяжда в почти полеви условия. Гладната клиентела, която по правило е и жадна, та докато чака храната, обилно се налива с бира, е насядала по грубо сковани дървени пейки. Печките, тиганите и скарите са буквално между масите, а пушилката и навалицата са апокалиптични.
На рибната вечер в Ойстин не е подходящо да се ходи с очаквания за стилно соаре и каквато и да било гламурност. Цялата работа наподобява повече голям селски събор във Врачанско, само без боя накрая.
Панаирджийската обстановка се дължи много и на жизнерадостен отбор юнаци с барабани и свирки, които шетат сред множеството, за да направят нещата още по-колоритни.
Така нареченият оркестър “Тък” се смята за нещастна отломка от някогашния горд колониален британски военен оркестър на острова. В облеклото им е запазена тази тропическа фриволност, но без лампазите и перата.
С тия разхайтени музиканти задължително върви и една тантуреста Мама Сали - прословут местен фолклорен образ, замислен като екстравагантна прослава на плодовитостта. Тая Мама Сали
под фустата си
има прикрепена
огромна изкуствена
задница, която често
върти на осморки
под изумените погледи на чужденците, и с тази очарователна пошлост весели вечерящите граждани, приканвайки ги да пуснат някой долар в торбичката.
В оригинал образът на Мама Сали се играе от мъж, предрешен като жена. Това прави всичко да изглежда като архигротеска сред гьобеклийската тумба-лумба на запотените от старание оркестранти и пушилката от цвърчащите наблизо фритюрници.
След чутовния петъчен тътен човек има нужда от спокойствие в следващите два дни. А в неделя може да иде и на църква, където местните задължително се явяват с прилежно гелосани коси, стъкмени в най-хубавите си одежди.
Старата епархийска църква на Ойстин предоставя и една по-интересна забележителност с макабрена слава. В двора е гробницата на Чейс. Място, което смразява кръвта на суеверните и възпламенява фантазиите на любителите на мистерии през последните 200 години.
Мястото е познато още като гробницата с движещите се ковчези. Накратко историята е за членовете на фамилия Чейс, които след смъртта си не могат да намерят покой в общата семейна крипта и всеки път, когато тя бъде отворена за полагане на поредния мъртвец, вътре цари страшна неразбория.
Ковчезите са разхвърляни, катурнати, някои дори и отворени. Оправят ги, подреждат ги, зазиждат вратата на гробницата и след време, когато отворят за нов покойник - вътре пак е пълен хаос. Това се случва между 1807-а и 1820 г. и естествено, предизвиква голям обществен отглас, което кара тогавашния губернатор лично да се заеме с разследването на паранормалното явление.
Гробницата е проучена щателно отвътре, за да се установи, че няма таен вход, процепи или каквито и да било следи от размествания на зида или земните пластове. По пода е поръсен фин бял пясък, за да се хванат следите на евентуален злосторник - човек или животно. Направен е и протокол, в който са описани всички процедури, приложени са и рисунки с точното разположение на ковчезите.
При последното отваряне на криптата през 1819 г. печатите върху входната плоча са непокътнати, не са открити и никакви следи по пясъка вътре, но въпреки това ковчезите отново са разхвърляни.
Според градската легенда виновен за всичко е полк. Томас Чейс - плантатор и робовладелец, който приживе бил голям злодей. Тормозел зверски не само робите си, но и собственото си семейство. По-малката му дъщеря починала, а по-голямата сестра се депресирала и престанала да се храни. Казват, че полковникът посягал и това довело до решението на момичето да предпочете гладна смърт.
След кончината на децата си Томас Чейс се самоубил.
Явно
двама самоубийци
в инцестна връзка
били твърде много
за една крипта
Греховете не дават покой на Чейс и след смъртта, казвали хората. Други пък заподозрели, че някой от робите на проклетия полковник владее могъщите сили на вуду магията и така му мъсти за причинените по-рано мъки. Във всеки случай цялата история дотегнала на властите и през 1820 г. те решили да се справят веднъж завинаги със случая “Чейс”, като погребат членовете на фамилията на различни места.
Оттогава гробницата е празна. Каменната плоча е махната и стълбите, водещи към входа, са открити. Има и желязна врата, която зее отворена. Който иска, може спокойно да влезе в бившия задгробен дом на нещастната фамилия Чейс.
През 2007 г. един медиум заснема обстойно цялото място. Естествено, във филма му има размазан кадър, на който се вижда нещо като допълнително присъствие. Фантасмагории или не, това възпламенява наново хорския интерес към тази двестагодишна торбаланщина, давайки достойно място в пантеона от барбадоски легенди.
Ако ще ходите на това място, най-добре е да е по светло. В неделя преди обед, когато в църквата има служба, наоколо ще видите доста хора. В останалото време като че ли призраците са повече.
След църква барбадосчани си ядат по къщите в тиха и уютна домашна атмосфера.
Какво ядат? Най-често
“Пудинг сукалче”
или печена
свинска опашка
А понякога и двете заедно. На печената свинска опашка нито има какво да се сбърка, нито какво да се описва. Тя е константна величина от Барбадос до Копенхаген. Внимание трябва да се обърне на свинския пудинг.
Кафеникави топки, чийто цвят идва от нерафинираната тръстикова захар, която заедно с канелата и мускатовото орехче се добавя към намачкания сладък картоф. Но това е гарнитурата, важното е друго. Основната част от това толкова тачено островитянско блюдо всъщност комбинира два наши балкански деликатеса - шкембе и пача от свинско краче. Разбира се, с много местни подправки, сред които се долавя аромат на лимонена трева. Чесън, червен пипер и масло също не липсват. Търпи и малко поръсен отгоре ситно накълцан магданоз.
Ех, Барбадос, ти роден наш, би възкликнал всеки уважаващ себе си мъж от Северозападна България пред тая архиерейска дихотомия, пред тоя дуалистичен гений, сетил се да комбинира пача и шкембе в едно.
Коментари