Boyhood. Животът на едно момче

23 June 2021
Пиер Петров

Това е филм за елегията на живота. Така написа един кинокритик, когато през 2014 г. излезе Boyhood („Юношество“) на режисьора Ричард Линклейтър. Лентата получи пет номинации за „Оскар“, а Патриша Аркет грабна статуетката за най-добра актриса в поддържаща роля. „Юношество“ е сниман цели 12 години с едни и същи актьори и проследява израстването на едно момче на име Мейсън (Елар Колтрейн), което иска да стане фотограф.

Следващите редове са своеобразен преход през живота на друго момче – Пиер Петров, който отдавна вече е фотограф. Сюжетът е малко по-различен от този във филма, но идеята е същата: Израстването и как светът се променя, докато растем.
Когато си на 6, още не знаеш, че докато навършиш пълнолетие ти предстоят едни 12 години, в които всичко може да бъде толкова различно. Това е текст за елегията на живота. 

МАЙКА МИ ЗЛОУПОТРЕБИ

СЪС СЛУЖЕБНО ПОЛОЖЕНИЕ

Майка ми Ангелина Сотирова е завършила НАТФИЗ, още през годините, когато е бил ВИТИЗ. В класа с Грета Ганчева, Цветана Манева, Веселин Вълков и други актьори. Била разпределена няколко сезона да играе в театъра в Пловдив и в Пазарджик. С баща ми имали вече брак и аз съм се явил на 28 декември.

След няколко години му предложили работа като преводач в Куба (той е завършил испанска и френска филология). Майка ми зарязала всичкия театър, в който се била потопила, и отишла да бъде домакиня в Хавана. Където й се налагало да се мотае по приеми и плажове с други съпруги, „изпаднали“ в подобна ситуация.

Това безделие си имаше своите плюсове най-вече за мен - обръщаше ми много повече внимание от работещите майки. Когато си седяхме в апартамента и не се падаше ден за мъчения, ми разказваше истории. Мъчението беше да свиря на пиано или на цигулка. Пианото някак си го понасях, даже го харесвах, но цигулката...

постоянно си представях

как я удрям зверски

в мраморния под,

докато никой не ме гледа,

и почвам да плача, че съм я изпуснал. 

Добре че не бяха безмозъчно амбициозни, отказаха се след няколко месеца, личеше ми от далече, че няма да стана латиноамериканския Паганини!

Нещото, което обожавах, бяха приказките, които ми разказваше, когато бяхме само двамата. В такива моменти съм се отказвал дори от магнетична улична игра, в която две групи дечурлига заставахме до различни купчини с чакъл в близост до строеж и се замервахме, докато на някого не му пукнат чутурата! Три пъти са ме водили да ми шият главата, даже и шамарите ми се разминаваха. Никога не успях да убедя родителите си, че да се върнеш с кървяща глава е много по-интересно от писъка на проклетата цигулка!

Та да се върна на историите на майка ми, която беше омайващ разказвач! Между 5 и 8-годишна възраст научих няколкостотин истории.Спомням си приказката за някакви две жени, които дърпали едно детенце от един тебеширен кръг, после за испански рицар, дето се биел с мелници и гаджето му се казвало Дулцинея, или за много богат човек, който си имал собствена подводница и се казвал Немо, за момче, което летяло и живеело в Швеция, и много, много други. Тогава бях сигурен, че си ги измисля на момента. Години покъсно разбрах за Брехт, Сервантес, Верн, Линдгрен и другите. Когато се върнахме от Куба, майка ми се яви на конкурс във ВИТИЗ и започна работа като преподавател по сценична реч и актьорско майсторство. Изкара тридесет и няколко години, после се пенсионира.  Ангелина Сотирова в постановка на пловдивския театър през 1969 г.

Ангелина Сотирова в постановка на пловдивския театър през 1969 г.

В живота хората се стремят да построят нещо, вила, къща, апартамент..., моите родители решиха да строят къща и я почнаха 80-те години (още не е завършена изцяло). Идваха майстори, строяха криви стени, напиваха се в 10 сутринта, все нормални неща. Един ден майка ми ме беше помолила да дойда да разтоварим камион с тухли за втория етаж, специално ми го повтори хиляда пъти, защото тогава вече ме беше лепнал пубертета и бях неуправляем. Щели да дойдат и двама майстори и всичко ще е идеално. Да, но не беше идеално, защото майсторите не дойдоха и седяхме аз, майка ми и баща ми пред огромен камион с тухли четворки и шофьор, който си пафкаше цигарка след цигарка в купето и ни гледаше презрително. Тогава майка ми злоупотреби със служебно положение.

Отиде до София и се върна с четирима студенти от своя клас. Почнахме да разтоварваме и единият от тях постоянно разтягаше някакви много смешни лафове, импровизираше и си измисляше страхотни неща.

Беше толкова забавен и интересен, че спирахме често да разтоварваме, защото се превивахме от смях. Смееха се всички, дори намръщеният шофьор взе да подава по някоя тухла, за да слуша този млад шантав човек. Заради него, вместо за един час, разтоварихме за два.

Този гениален човек,

който импровизираше,

хвърляйки тухли на къщата ни,

сега работи в „Шоуто на Слави“

и се казва Краси Радков.

БАЩА МИ КАРАШЕ БЕЗ КНИЖКА,

КАТАСТРОФИРАХМЕ НА КИНТА АВЕНИДА

Две неща не можеше да прави баща ми – да шофира и да се харесва на началството. Стараеше се през годините, които бяхме в Куба да влоши нещата и в двете посоки, но успя да катастрофира само няколко пъти. Скара се с толкова много директори, посланици и министри за 5 години, колкото стигат на един нормален човек за цял живот. Местеха ни периодично цялото семейство (кой знае какво е искал от тия хора, така и не можа да ми обясни) от Хавана в Камагуей, оттам в Матансас, оттам обратно в Хавана и след време още веднъж същото.

Майка ми от време на време пробваше изтънчени схеми на убеждение, например крещеше му, докато шофира. Или че ще си вземе детето и ще се върне в България. Бяха добро семейство, здраво семейство! 

Пътувахме тримата по „Кинта Авенида“ в Хавана в кафява шкода комби. Баща ми караше с такава скорост, че кубинците ни задминаваха с колелата си.

Бяха много доволни,

не всеки ден се надминава

кола на чужденци.

От лявата страна имаше зелени площи, засадени с много разнообразни цветя и храсти. И тримата в колата говорехме едновременно, сигурен съм, че е било нещо много важно! 

Аз за девети път му задавах един и същи въпрос, а те с майка ми си общуваха на техния неразбираем език. Баща ми ядоса ли се, обърка ли се, засече ли го някой с колело, не разбрах. Завихме през бордюра върху тревата десетина метра преди отбивката. Но не спряхме, защото баща ми даде газ. Оправдавам го, всеки реагира по различен начин на страха. След което продължихме да газим червени, жълти, сини цветя, по-високи, по-ниски и накрая минахме през едни високи храсти, за да се озовем в насрещното движение. И тука някакви наглеци ни удариха!

Може ли да има такива нахални хора, не мога да разбера... Ти му изскачаш от храстите внезапно с автомобила си с 40 км в час и той те удря. Както казват много от гостите в сутрешните блокове – „Това никъде го няма по света“.

Крещяха ни малко в уплашените физиономии. След което ни взеха и ни изтеглиха до един сервиз. Абе, големи мръсници има по света. Оправиха ни колата след 3 месеца. Не че нещо сериозно й имаше, но в Куба времето течеше по друг часовник.

МНОГО МЕ БИХА

Бяхме група от десетина хлапета, приятелчета, деца на дипломати, които се влачехме по всички басейни в Хавана. Възраст между 7 и 12 години. Аз бях на 8. Можехме да плуваме сравнително добре, като за басейн си бяхме супер. Съвсем различно беше с гмуркането. Никой не го можеше както трябва. Дори на 2-3 метра едвам успявахме да докоснем дъното, и то двама от групата. Единият бях аз (за съжаление). Седяхме си ние най-безгрижно на басейна на хотел „Национал“ и си бърборехме на испански.

Помня, че щяхме да си тръгваме, защото слънцето отиваше към залез и нямаше никого, само ние, децата. (Не мога да обясня защо нямаше спасители по това време, не знам.) Отнякъде се появи непознато детенце и вкара смут в нашата хармоничност. Носеше най-красивата пластмасова лодка с батерии, боядисана в бяло и синьо, още я помня! Клекна и я включи. Тази най-красива красота на света пореше водата, а ние

седяхме, пулехме се,

възхищавахме се и

завиждахме с всичка сила. 

Момчето я взимаше, като се удареше в ръба на басейна, и я пускаше обратно. И така 20 вълшебно-мъчителни минути. На 44-тия тигел потъна внезапно и то в дълбоката част на басейна, на 3-те метра. Това така дълбоко ни потресе, че чак когато детето започна да плаче, решихме да помагаме да я вадим и някакви такива геройства. Гмурнаха се няколко от групата и нищо. После почнаха да ни гледат нас двамата, дето уж сме малко „по-печени“ в тая част. 

Скочи моето приятелче, пробва много пъти, не успя. А аз знаех, че мога да го направя, защото на друг басейн на 2.5 м бях докосвал дъното без особени усилия. И точно тогава ме осени коварен детски план.
Предложих на всички да си тръгнем и утре на сутринта, като дойдат възрастни на басейна, ще ги помолим да я извадят. За да не кажат, че съм страхливец, скочих и „опитах“ поне 5 пъти...

Е, не успях и аз! Взеха, че се съгласиха, и си тръгнахме. Разплаканото момче също. Аз се върнах след половин час, гмурнах се и гушнах (и в буквалния, и в преносния смисъл) най-прекрасната и желана вещ! Прибрах се тичайки в апартамента при майка си и баща си и със светещ от гордост детски поглед взех, че се похвалих. Спукаха ме от бой и на другия ден откриха детето и родителите и им върнаха лодката.

Толкова много ме биха, че се сетих да взимам чужди неща чак в седми клас, когато откраднах шепа дъвчащи бонбони от Халите! 

OТВЛИЧАНИЯ И

ЕКЗОРСИЗЪМ В МЕКСИКО

По средата на петте години в Куба командироваха баща ми в Мексико, той „командирова“ майка ми, а тя мен. Стояхме един месец, и с изключение на двете кратки случки, които ще разкажа, почти нищо не помня. Бяхме в столицата в симпатична къща в близост до центъра.
Там разстоянията трябваше да ги умножаваме по 10 в сравнение с Хавана. Централната им и най-натоварена улица в онези години (1974 г.) беше дълга от край до край 81 км. Майка ми и баща ми се сприятелиха с едно мексиканско семейство с три дъщери и три магазина и понеже бяха приблизително на моята възраст, постоянно ни сватосваха, за наше най-голямо неудоволствие. Единственото нещо, което родителите ми не харесваха, беше, че тия мексиканци карат служителите от магазините си да работят в неделя. Бяха втрещени от тази информация, просто не можеха да го повярват... твърде капиталистическо им идваше!

Един ден трябваше да ходим на другия край на града, нашият приятел не беше с нас и ние хванахме такси. С майка ми седнахме на задната седалка, а баща ми и шофьорът веднага поведоха разговор за политика, аз слушах няколко секунди и загубих интерес. Толкова се разпалиха че в един момент почти се скараха, по едно време таксиджията се обиди и млъкна, баща ми също се обиди.

Минаха сигурно 10-ина минути, когато забелязахме, че таксито се движи в периферията на града, от едната страна имаше нормални сгради, а от другата много постройки, които бяха направени от ламарина, дърво и картон. Родителите ми се спогледаха и се зачудиха защо минаваме оттам, като има друг път през центъра, по който бяхме пътували вече с нашия приятел мексиканеца. Размениха си две-три изречения и млъкнаха, аз гледах през стъклото и броях прозорците на сградите. По едно време се усетих, че нещо става,

пътувахме в абсолютна тишина,

поуплаших се малко, защото

майка ми и баща ми не бяха мълчали

никога за повече от 10 минути,

откакто съм се родил!

След малко таксито спря, човекът любезно ни пожела приятен ден и си тръгна. След години ми разказаха как са си помислили, че таксиджията иска да ги отвлече. Като разказали на нашия приятел Хуан, той доста се смял и им обяснил за такситата в Мексико, които като качат чужденец, го карат по най-дългия възможен път. Родителите ми му отвърнали с гордо вдигнати глави, че това в България никога не може да се случи.

Другото нещо, което помня оттам, е, че отидохме тримата на филма „Екзорсистът“, за което майка ми много съжаляваше след това. Спомням си, че седмици наред не можеше да се съвземе от стреса, който преживя, започна да сънува кошмари и да плаче насън. (Направен е 1973 г. и според някои класации се води за най-страшния филм на ужасите за всички времена.) На мен някак си ми се размина ужасът от тази продукция, защото ми бяха връчили една огромна кутия шоколадови бонбони с уговорката да не ги докосвам, защото след това отиваме на гости и те бяха за подарък.

Изобщо не можах да гледам филма, цялото ми внимание беше съсредоточено върху това как да отворя кутията от едната страна и да си взема бонбон, и то безшумно. Имах наистина доброто намерение да изям само един, просто да ги опитам. Наскоро се бях провинил и бях обещал, че ще бъда послушен, бонбоните обаче се оказаха различни и се наложи да опитам по един от всички. 

От филма помня само едно специфично гърлено ръмжене, което усвоих перфектно и го правех като отивахме на гости, за което получавах светкавичен шамар от майка ми. Където и да ходехме, все ме щипеха по бузите и ме питаха какъв искам да стана, а по-злите ме проверяваха дали знам „Аз съм българче“.  Гостуване в Мексико - терасата на домакините.

Гостуване в Мексико - терасата на домакините.

Много пъти този сатанински звук, който успявах да изтръгна от гласните си струни, ми правеше добра услуга. Още преди домакините да успеят да ме питат с възторжен глас „Искаш ли, моето детенце, едно сокче“, вече бях успял да направя лошо впечатление и прегръдките и щипанията по бузите се редуцираха на 50%. Явно че съм го правил доста добре, майка ми чуеше ли тоя звук просто откачаше. Баща ми се забавляваше с тия мои детски глупости и за разлика от майка ми ме биеше само когато съм извършил някое „тежко престъпление“.

КАК СЕ „ЗАПОЗНАХ“

С ХУЛИО ИГЛЕСИАС 

След завръщането ни от Куба поседяхме малко в България и баща ми и майка ми решиха, че трябва да направим няколко екскурзии в Западна Европа, (за да се уверят, че там е ужасно!).
Никой не можеше да ги убеди, че има по-хубаво място от страната на Фидел. Толкова бяха напоени с идеология от кубинския строй, че излъчваха известна невменяемост.

Истината за Куба по онова време е, че там беше безплатно почти всичко – здравеопазване, образование, супер евтина храна, част от транспорта и то не само за дипломати, а за всички.
Единственият проблем на кубинците бяха вносните стоки и някои електроуреди. Затова имаше и черноборсаджийски изпълнения тук-там в стройната ни комунистическа общност.

Българите в Камагуей разказваха за нашенец, който си разменил хладилника за малък апартамент в близост до крайбрежния булевард „Малекон“ в Хавана. Често го чувах, като ходехме на гости. Не знам дали беше истина или преувеличаваха, за да оневинят собствените си дребни заменки. Нормалните хора се влюбват в други хора, а майка ми и баща ми бяха влюбени в Куба. Решиха първата дестинация да е Испания, спомням как обсъждаха почти презрително тази страна. Баща ми говореше тъпотии от сорта, как в тия държави експлоатират детския труд. Аз, понеже не я знаех тази дума, все мислех, че като отидем там, ще ме бият и чак тогава ще ни пуснат да се разхождаме. Когато пристигнахме там, просто се смаяхме. 

Първо, никой не ме би

и второ, родителите ми пак онемяха.

А това винаги беше сигнал

за нещо извънредно.

Имам предвид онемяването! В следващите дни толкова изящество, великолепие и изобилие ни блъсна в дървените комунистически глави, че едвам дойдохме на себе си!

Всеки ден изминавахме километри по уникално красиви места, като влезехме в супермаркет аз започвах да се треса пред щандовете със стотици бляскави бонбони. Най-меко казано, всички бяхме в шок, всеки по своему.

Един ден попаднахме в огромен музикален магазин (по онова време всичко ми се струваше огромно), където продавачката веднага скочи любезно към баща ми и се опита да му продаде няколко плочи, той обаче не поддаде и тя се насочи към мен. Пита ме дали обичам футбол, отговорих й че не, но тя все пак реши да продължи и ми разказа историята на певец с името Хулио Иглесиас, който бил вратар на „Реал Мадрид“, как катастрофирал и т.н., и т.н. А на мен това ми е ахилесовата пета - усетя ли, че някой е добър разказвач, рязко се въодушевявам. След три минути молех баща ми да купи плочата с първия албум на Иглесиас. Той я взе, разбира се, плюс още 4-5 други. Научих тези 12 песни наизуст.

ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

НИ РЕПАТРИРА ОТ БЕЛГИЯ

След завръщането ни от Испания постояхме 6 месеца в София и решихме (аз нищо не съм решавал) цялото семейството да отидем на екскурзия, включваща Париж, Брюксел и Амстердам. С нас дойде и сестрата на майка ми - Геновева. Така четиримата се качихме на самолета и кацнахме в Париж. Като смътен спомен ми се мержелее единствено Айфеловата кула и проститутките на площад „Пигал“.

Поради незнайни причини вървяхме в колона – първо баща ми, после аз и накрая майка ми и леля ми. Запомних платените дами, защото все подсвиркваха на баща ми и подвикваха някакви неща, държаха се странно, едни такива с много коса и малко дрехи. След няколко дни бяхме вече в Белгия, постояхме известно време и групата замина за Холандия… да, но без нас! Аз си помислих, че така трябва, че такава е екскурзията - едни продължават, а други остават. Само че истината бе друга!

Баща ми толкова бил харесал Испания и „другия начин на живот“, че не мирясал, докато не убедил майка ми да избягаме тримата някъде в Западна Европа. Тоест

да се превърнем в невъзвращенци, 

родоотстъпници или врагове на народа

(всичките тези квалификации се изсипваха впоследствие върху главите на родителите ми 13 години наред, до 1989 г., когато се установи най-неочаквано, че отечеството ни е фрашкано с дисиденти). 

Седяхме две седмици в бежански лагер и после ни дадоха апартамент на втория етаж, някъде в Брюксел. Този период в апартамента го помня с прекрасните конструктори, които ми подаряваха. По цял ден можех да седя и да сглобявам каквото ми скимне. Така мина месец. Един ден дойдоха двама непознати с костюми, които говореха някак си строго и отсечено с родителите ми.  Разходка по крайбрежната алея "Малекон" в Хавана, преди заминаването ни за Франция и Белгия.

Разходка по крайбрежната алея "Малекон" в Хавана, преди заминаването ни за Франция и Белгия.

Майка ми беше притеснена и пребледняла. В един момент започна да събира дрехите ни в един куфар, а баща ми се държеше така, сякаш се опитваше да се оправдае за нещо лошо, което е извършил. След половин час излязохме с тия хора от апартамента и се качихме в един черен автомобил с лъскави фарове.

Аз бях сигурен, че излизаме за малко и не си взех абсолютно нищо. Естествено не бях разбрал, че чичковците, които не се усмихваха, са от ДС и ни водеха към летището, за да ни изпратят с първия самолет за България. Пътувахме в едно много странно помещение без седалки.

Помня, че майка ми и баща ми седяха на пода, а аз на куфара ни. Нямаше стюардеси, нямаше никого. Явно сме били много близо до двигателите, защото не можехме да се чуваме, когато говорим. (Така и не можаха да ми обяснят впоследствие къде сме били в самолета.)

Кацнахме в България след няколко часа.

Като влязохме в летището,

дойдоха едни мрачни хора

с костюми и отведоха баща ми

зад армирани стъклени врати. Когато го видях отново, бяха минали четири месеца. В периода, в който отсъствахме от родината, ДС разката фамилията на цялата ни фамилия, най-вече на Геновева. Те я третирали почти като съучастник и доста я поизмъчили с разпити и съмнения. (Има книга от 90-те години, където е описан нашият случай, заедно с още няколко подобни).

Баща ми се върна съвсем различен човек, бяха успели да го пречупят. След години ми разказа как са ги намерили в бежанския лагер, където се опитвали да ги „убедят с добро“, как после са идвали 3-4 пъти пред квартирата ни и как накрая директно са започнали да ги заплашват със смърт.

Един от костюмите му казал, че има начин да му се случи нещо много страшно и никой да не разбере как е станало! Когато преживяхме това, беше 1977 г. Една година по-късно Държавна сигурност уби Георги Марков в Лондон.

ХВЪРЛИХМЕ ПАТРОНИТЕ В ОГЪНЯ

След Куба, Мексико, Испания, Франция и Белгия се установихме трайно в България. Особено след Белгия! („Враговете на народа“ трябваше да седят при народа си и „добре да си помислят какво са направили”). Аз като един 11-годишен родоотстъпник главно мислех как да минават дните ми по-интересно.

Летата и ваканциите ги изкарвах на две места – в с. Гиген при баба си и дядо си, и в Пловдив при другите ми дядо и баба. Това са родните места на баща ми и майка ми. В стремежа си да ми е интересно, мисля, че скъсих живота на тия хора с около 30 години.
Имаше период в Гиген, в който събирахме фасове с братовчед ми Иво от площада на селото и се връщахме да ги пушим не където и да е, а в къщата!

Това го измислихме, за да не ни види никой (страшна логика, нали!). Затваряхме се в моята стая и гордо си пафкахме. Заради каубойските филми, които бяхме гледали в тия години, задължително по време на ритуала мълчахме с присвити очи.

Стаята на баба ми и дядо ми беше в другия край на къщата и те влизаха много рядко в моята спалня, а и аз проветрявах всеки ден. Бяхме убедени, че тази наслада ще продължи минимум няколко години. Не продължи, хванаха ни след една седмица. Мерките за сигурност ни изиграха лоша шега!

Грандиозната тъпота, която ни беше споходила тогава, ни подсказа, че

най-скришното място,

на което можем да изхвърляме

изсмуканите фасове, бе зад

таблата на леглото до стената. 

Един ден баба ми влязла да помете и изкарала петдесетина фаса... оттогава знам, че като пушиш цигари, не бива да ги хвърляш зад леглото!

Баба ми Райна и дядо ми Петър (родителите на баща ми) бяха сравнително спокойни хора, но това, което направихме с братовчед ми Иво, ги изкара от равновесие за доста време!  С баба ми и дядо ми в село Гиген

С баба ми и дядо ми в село Гиген

Едно от любимите ми занимания беше да ровя по всички чекмеджета, гардероби и скринове. Най-интересни бяха, естествено, забранените.

Във всяка стая имаше нещо - или гардероб, или шкафове с десетки чекмеджета и рафтове. Едни бяха подредени, други не толкова, пълни с всякакви джунджурии, забравени от години. Повечето, разбира се, бяха дрехи, нови, стари, изгладени, изпрани и миришещи на нафталин.
В тези шкафове беше подредено тяхното минало и бъдеще за някой ден, за някъде...

Постоянно правех проверки на съдържанието на всичко - от мазето до тавана - доставяше ми страхотно удоволствие, чувствах се откривател.

(Винаги съм си мислел колко ще е хубаво по програмите „Селски туризъм“ да има организирани туристически турове, в които да може да се влиза в стари селски къщи и да се рови навсякъде. През това време стопаните ще си пият ракийка на двора и ще чакат заплащането на „нездравите“ туристи! Щях да се записвам всеки месец!

Не можех да отворя единствено едно чекмедже в кремав скрин в стаята на баба ми и дядо ми. Беше постоянно заключено. Но в един хубав слънчев ден при 131-вата проверка

чекмеджето се оказа отключено.

Вътре имаше пистолет.

Не помня марката, но изглеждаше красив. Понеже се досещах, че ще ми строшат кокалите, ако го взема, извадих някак си патроните от пълнителя и го върнах на мястото му. След което открих Иво и му предложих колосалния авангардизъм да запалим огън в двора и да ги хвърлим вътре. Той се съгласи на секундата. Отидохме в частта, в която нямаше насаждения, напалихме огън, изчакахме хубаво да се разгори, метнахме шестте патрона и залегнахме на около 5-6 метра. Те изгърмяха почти едновременно. Не мога да разбера защо съдбата си прави такива шеги. Точно когато започна оглушителният тътен, през портата, която е на около 10 метра от огъня, влезе баба ми! От целия ден избра точно тогава да се прибира от пазар! Нямаше жертви, по случайност! Тогава за пръв път през живота ми ме биха с пръчка.

След което ме „изстреляха“ за София като патрон, сложен в огъня.

КРАДЯХ КНИГИ И СИ МИЕХ ЗЪБИТЕ

Ваканциите в Пловдив минаваха някак си „по-гладко“. Диващината, която ме тресеше в Гиген, тук бе по-умерена и нямах онзи размах на лудостта. Роднините на майка ми се помещаваха в къща с малко дворче в кв. „Кючук Париж“. Освен баба ми и дядо ми, там живееха сестра й Геновева и брат й Сотир, съответно с техните деца. Основното ми занимание през деня беше да обикалям из кварталите наоколо с още две момчета и да трошим прозорците на разни изоставени сгради с „прашка“ или „фъргалка“.

Не, не! Не ме поправяйте, не е хвъргалка, а фъргалка.
Едната дума е пловдивска, другата - плевенска. Като се свечереше, в Пловдив играехме на криеница.

Повечето от нас бяхме вече във възрастта, когато допускахме момичета в игрите си и едно такова особено електричество ни биеше, докоснехме ли случайно нечие тяло или ръка в суматохата. Лекият „вятър на промяната“ вече развяваше перчема ми.

Размяната на ласки от трети клас, когато се блъскахме с огромни дървени триъгълници по главите, отдавна беше отминала. Веднъж питах братовчедка ми Галя, която тогава беше 15-16-годишна, какво се прави, като тръгнеш да целуваш момиче в устата.

Тя нещо се подсмихна и ми каза, че

точно преди целувката

с някого трябвало задължително

да си измиеш зъбите.

И аз й се вързах! Усъмних се да не би да имам лош дъх. Не, отвърна ми, просто така се правело задължително! Звучеше ми експертно, по това време имаше две-три гаджета, с които се развяваше насам-натам, а и според моите лични социологически изследвания и наблюдения Галя беше най-красивата братовчедка, от всички братовчеди, които човек може да си позволи! Колко пъти съм напускал по средата някоя игра и съм търчал до банята вкъщи да си мия зъбите, не помня. Братовчедка ми, като ме срещнеше случайно по коридори или стълби, само се подхилкваше.  С братовчедите Галя и Михаил на Златни пясъци

С братовчедите Галя и Михаил на Златни пясъци

Нямах голям успех, целунах едно момиче същото лято и то по бузата, не знам, може би пастата за зъби не е била качествена. В дните, в които седях в къщата и не четях книжки, гледах да си разнообразя живота, като карах другият ми братовчед Мишо, който бе с четири години по-малък, да извършва безобразия от всякакъв род. Хващаха ни почти винаги и понеже знаеха кой е инициаторът, него го освобождаваха, а мен ме изпращаха наказан в бараката на двора, която всъщност беше малка работилничка, пълна с инструменти.

Хубавото на Пловдив беше,

че баба ми и дядо ми не ме биеха.

Най-строгото наказание се състоеше в интернирането ми в тази дървена постройка. Аз обаче имах скрит коз в задния джоб на панталона си и въобще не ми пукаше. Вече бях чел „Емил от Льонеберя“ и там главният герой го наказваха за пакостите в точно такава малка барачка на двора, където той си дялкаше дървени човечета. А той за мен беше герой.

По същата логика и аз бях герой. Когато си тръгвах към София, взимах по някоя книга „назаем“, имаха богата библиотека и много неща не успявах да прочета по време на престоя си. Избирах си няколко, без да ме видят и ги слагах от предишната вечер на дъното на багажа си. Като се приберях в София, книгите ги нямаше. И така 3-4 пъти. Малко мистериозно ми идваше. А не можех да кажа: абе, тука взех едни 10 книги и те изчезнаха. Оказа се покъсно, че Галя ги е вадила и връщала на мястото им.

ПРЕГАЗИХА ДЕСИ ПРЕД ОЧИТЕ МИ

Бяха безгрижни слънчеви дни, дори и когато валеше. Живеехме на ул. „Кирил Пчелински“ в един блок на 12-ия етаж и учех в 110 СОУ в кв „Захарна Фабрика“. (Това безгрижие важеше само за мен, тъй като баща ми беше излязъл преди месеци от затвора, a майка ми се чудеше как да се справи с най-тежката депресия в живота си. Случката с Белгия я срина психически за месеци напред.)

Бях 4-ти клас и най-добрият ми приятел се казваше Десислав, седяхме на един чин. Всеки ден бяхме заедно - по игрища, по площадки, по строежи.

Ходехме и на едни изкопи, пълни със застояла вода, да ги минаваме качени върху дебели стиропори, взети от някой строеж. Веднъж паднахме, но това не ни спря. Като допълнителна екстра нашите ме набиха, когато се прибрах мокър и разбраха къде съм бил. Също обикаляхме блоковете и дялкахме някакви пръчки, не знам за какво. Всъщност, сетих се... удряхме се по главите (за какво му е на едно дете пръчка, ако не за да фрасне приятелчето си по главата).

Друго интелектуално занимание беше да пускаме балони, пълни с вода, върху главите на хората от апартамента им на 10-ия етаж. Добре че не убихме някого. Сега, като се сетя, ми прилошава, тия балони тежаха сигурно по 7-8 кг единият! Трябва да благодарим и на съседката под тях - леля Катя, която постоянно ни подозираше и дебнеше. Като ни срещнеше по коридора или стълбите, ни задаваше три въпроса - къде отивате, какво правите и какво става тука - и то по няколко пъти. Та същата тази професионална клюкарка ни предаде. Тогава яде бой само той, родителите ми не разбраха.

По онова време бях най-добрият пресичвач на улици в квартала. Превърнах се в такъв, след като ме блъсна на улицата един фолксваген костенурка. Същия ден с Деси се мотаехме по улиците на квартала, беше късна есен.

Ходихме до сладкарницата, после до тях, после до нас и нищо... дори леля Катя не видяхме. На третото отиване в нас майка ми ми даде пари да купя половин хляб и ми каза да побързам, защото магазинът затваря след малко. И аз побързах. Тичахме по стълбите, пред блока, по тротоара и пресякохме със същия устрем и ул. „Кирил Пчелински“ (магазинът се намираше отсреща). Разбира се, в повечето случаи преминавахме, без да се оглеждаме, на връщане също търчахме, Деси пред мен, аз след него. Той вече беше стъпил на тротоара, аз още бях на шосето, когато чух свирене на гуми и клаксон.  Злополучната улица "Кирил Пчелинскщи", днес ул. "Кукуш"

Злополучната улица "Кирил Пчелинскщи", днес ул. "Кукуш"

Изведнъж

почувствах много силен удар

от лявата ми страна

и паднах на земята.

Тогава видях една синя кола, спряла до главата ми, и надвесен човек, който ми говореше тихо: „Какво правиш, бе, дете? Така ли се пресича? Боли ли те нещо?!“ Вероятно ме е ударил сравнително леко, защото ми нямаше нищо. Скочих, взех хляба, който беше паднал в един пепеляк, и избягах без да кажа дума. През цялото време, докато тичах към вкъщи, се притеснявах с гладкия си детски мозък дали ще ми се карат, че хлябът е целия в прах. Прибрах се, дадох го на майка ми и на вратата се звънна. Беше човекът с колата. След като съм избягал от „местопроизшествието“, той питал Десислав къде живея и беше дошъл да види как съм или да се извини, нещо такова. След това майка ми разказа как съм влетял в апартамента блед и видимо притеснен. Същия ден отидохме на лекар и нищо ми нямаше.

Оттогава станах най-добрият пресичвач на улици! За разлика от мен, който се оглеждах и внимавах, Десислав продължи да си е същото разсеяно и припряно хлапе. Така дойде първият от най-ужасните дни в живота ми!

Бяхме излезли от неговия блок и тръгнахме в посока училището, за тази цел трябваше да пресечем „Кирил Пчелински“ (днес - ул. „Кукуш“).
Вървяхме спокойно, докато стигнем тротоара. На улицата пред нас един ЗИЛ се опитваше да направи обратен завой. Ние стояхме и гледахме.
Не знам защо Деси реши, че трябва да пресичаме точно тогава и тръгна тичайки по улицата. За нещастие се спъна в нещо и падна на улицата, а аз още не бях тръгнал. Падна по очи точно зад задните гуми на камиона, шофьорът явно не го беше видял, защото изведнъж включи задна и мина през тялото му. Всичко това стана сигурно за 2-3 секунди, почина на място. Спомням си как плачех и крещях „спри, спри, спри“...
Когато слушам песента на „Тоника“, винаги се сещам за него.
Те се скитаха в полето винаги двама, винаги... Две усмихнати хлапета, цели в прах и драскотини...

Той остана там завинаги, в далечната 1977 г., моят най-добър приятел Деси.

ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО

МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ

Каквото и да прави, както и да го прави, човек, ако има късмет, рано или късно става шестокласник. Пубертетът е достигнал точката на кипене и процесът е необратим, а последствията ти остават като спомени за цял живот. Когато ме застигна това хормонално цунами, вече учех в 6-и клас в 33-то училище. Бях се дистанцирал малко от семейното огнище и наблягах на ходенето на даскало.
Този ентусиазъм не произхождаше от учебния материал, а от съвсем различни сетивни състояния. Като например да пипаш току-що поникналите гърди на девойките от твоя клас, и то без тяхно желание. По това време беше задължително момчетата и момичетата да ходим с униформи.

Някакъв сегмент от сексуалното ми изграждане е свързан дълбоко с онези тъмносини престилки с бели якички, които носеха момичетата тогава. Толкова много бяха залепнали за очите ми тия униформи, че дори не помня аз с какво съм бил облечен. Еротичната игра се състоеше в това представителите на единия пол да предизвикват и дразнят тези от другия (усещам се сякаш пиша дипломна работа, свързана с половото съзряване на индивида), след което да бягат, кикотейки се!

Това се случваше най-вече в междучасията. Потърпевшите (визирам момчетата) ги гонехме и когато ги приклещехме в някой ъгъл, ги стискахме за гърдите.

Извършвахме така популярния

по онова време процес - цомбене.

Предполагам, че изразът идва от поетичната дума “цомби“, демек женски гърди. В Пловдив им викахме нянки. Не всички ученици в класа бяха последователи на това течение.

Само някои изучавахме субективното отражение на въздействието на дразнителите върху шестокласници. Като биеше звънеца за междучасие, половината от момичетата се заемаха с това да предизвикват момчетата от класа, да ги гонят по коридорите.

При момчетата не се наблюдаваше омърлушеност или нежелаещи да стискат пищящи женки за циците. А при момичетата имаше само няколко, които отказваха категорично да участват в това фино еротично изживяване.

Ударът на звънеца за междучасие ни действаше като условен рефлекс и полукълбата на главния ни мозък отделяха около три трилиона ендорфини в минута (поне при мен бяха толкова, нито повече, нито по-малко).

За моята мотивационна програма отговаряха Елизабета и Красимира. И двете бяха с кестеняви коси, едната с къдрици, а другата късо подстригана. Със средно големи гърди, още са някъде в шепите ми... Викаха ми Пиер-Пипер и тържеството започваше!

БЕЛИТЕ БИКИНИ

НА ЦВЕТЕЛИНА

Белите бикини на Цветелина бяха за мен като бялата лястовица на Йовков... Беше осемдесет и някоя година, учех в 97 СОУ, 8-и клас.
Цомбенето бе изчезнало като явление от класните редици, както ендемичен вид растение от Родопите. Вече бяхме големи ръбести пубертети със силно завихрено либидо. Имаше една клика от 7-8 човека, които идваха на училище единствено за да гледат под полите на съученичките си. Аз не бях от тях! Лъжа! Лъжец! Разбира се, че бях! Имаше други, които си гледаха в учебниците или в дъската, или някъде другаде, но не и под полите на момичетата, не и бялата лястовичка.

Заради това останаха емоционално и визуално осакатени за цял живот. Сега, когато са големи мъже, вече е късно. Дори „Upskirts“ сайтовете не могат да им помогнат да изпитат онова гръмотевично вълнение! Като се замисля сега за тия болнави деца, си казвам: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“.

А имаше какво да се види, съществуваше огромно разнообразие от гледки. Там „отдолу“ туптеше със собствен ритъм един отделен живот, който развинтваше фантазията ни до безкрайност... (усещам как крада в момента от „Усещане за жена”). Цялата гама от цветове, десени и платове, с които един 14-годишен съгледвач беше длъжен да се запознае. Бяха там и го гледаха втренчено, както и той тях (понякога дори и гащите гледат втренчено!). В групата идиотчета, залягаща постоянно под чинове и скамейки, се вихреше и Пиер Петров. Имахме отработени схеми на действие.

Един от най-успешните беше с изпускане на химикалката. Навеждаш се и за една 125-та от секундата и бленда 5.6 си фокусирал бикините на девойката зад теб. Гледахме и под полата на учителката по литература, предполагам, че при мен това се е дължало заради любовта ми към книгите. Зад мен на чина седеше Цветелина, най красивото момиче в Източна Европа. Тя имаше плътна начупена черна коса, тъмни очи и матова кожа. Приличаше на извадена от някоя приказка арабска принцеса. Ходеше много често с едни бели бикини на малки сини цветчета с червени кантове. Още седят натъпкани някъде между гънките на мозъка ми. Ако се абстрахираме от гледката с „бялата лястовица“, Цветелина много ми харесваше като жена.  На снимката е турската певица Сонгюл Йоден, която снимах на пресконференция в София през 2009 г.

На снимката е турската певица Сонгюл Йоден, която снимах на пресконференция в София през 2009 г.

За съжаление почти не си говорехме и така и не се осмелих да й кажа, че съм малко нещо влюбен в нея! Като че ли това момиче формира вкуса ми към брюнетки с арабска, индийска или тип „тъмна“ красота. И до ден днешен, като видя някоя отговаряща на критериите, „изпадам в състояние на припадъчна похотливост“ (цитат от романа на Набоков „Лолита“).

СЛОЖНА МАТЕРИЯ

В АВТОБУС 112

Нашата юношеска група за сетивни проучвания и изследвания се беше съсредоточила за известно време върху трактата от биофизичен характер: „Женският задник и неговото място в градския транспорт“.
Всичко бе продиктувано от научен интерес. Екипът ни се състоеше от четирима души – аз, Иван, Пешо и Люсо, възраст около 9–10-и клас. Понякога, когато пътувахме в градския транспорт и имаше страшна тъпканица, си запълвахме времето, като си запълваме ръцете с женски обли форми. Чистокръвни простаци с най-чистата кръв бяхме аз и Люсо, после Пешо с леко замърсена и накрая Иван, той направо си беше с мръсна кръв, ама много мръсна! Постоянно отказваше да участва в изследвания от всякакъв характер, а толкова хуманни и възвишени бяха идеите ни!

Един ден се бяхме потопили в много сложна материя в автобус 112 на връщане от центъра. Час пик, ужасно претъпкано, стояхме на втората врата, толкова много хора имаше, че не можехме да мръднем.

На спирка „Орион“, има (на „има“ ударението пак на а-то) неблагоразумието да се качи една жена на около 30-35 години. И се завря точно между нас четиримата. Не стига това нахалство, ами беше и красива! И ние какво да правим, направо я „вкарахме в лабораторията”! Стоим ние с Люсо, извършваме мануален контакт и си обменяме информация с погледи.

Точно от двете й страни аз съм я хванал с дясната ръка, Люсо съответно с лявата. Пешо от време на време проверяваше как стоят нещата, а Иван срамежливо и прогресивно се изчервяваше и се усмихваше съзаклятнически. Без да докосне дори за секунда жената. Рейсът започна да намалява, защото идваше спирката. 

С изследванията ли прекалихме, с науката ли... не знам! Когато се отвориха вратите, тази жена се обърна към Иван, процеди огнедишащо: „Проссстак“ и такъв репулсивен шамар инсталира в главата му, че ние паднахме от ударната вълна навън в тревата! Като едновременно виехме от смях. Рейсът потегли, Иван стоеше прав до нас със зачервена физиономия, чешеше се по главата, гледаше ни тъпо и се чудеше кого първи да изрита.

ПЪРВИЯТ МИ СЕКС

Най-странното от всичко е краят на тази история, която се случи в една беседка до зимната пързалка на „Славия“. Течеше ваканция, беше януари и с Люсо щъкахме насам-натам из София. (Люсо е най-добрият ми приятел във възрастта от 14 до 24 години, с него съм реализирал значително количество простотии.)

Извън училище, пред училище, след, преди, по време и през цялото останало време мислехме само за едно. Как, кога, къде и с коя ще ни се отдаде възможност да правим секс за първи път! Сношаваше ни се смъртоносно, но нямаше с кого, тоест имаше, но... нямаше! Съдбата обаче си знае работата. Една вечер „изгря слънце и на нашата улица“. Беше към 5 часа следобед, вече се стъмваше, когато ненадейно се оказахме на леда на пързалката на стадион „Славия“ с кънки под наем. Имаше много народ, момчета, момичета, смях, писъци. Пързаляхме се, падахме, ставахме прегръщахме „случайно“ някое момиче, залитайки, и всичко вървеше като по лед и масло! Запознахме се по някое време с една девойка с бяло късо палтенце, с памучна сива рокля и с бял чорапогащник.

Не мога да определя дали беше по-голяма от нас или по-малка, ние бяхме на 17 г. Изглеждаше странна, излъчваше някаква зле прикрита еротична лудост.

Може би затова и взе нещата в свои ръце, казваше ни накъде да караме, с каква скорост, въобще увличаше ни след себе си. Така изкарахме в пързаляне и приказки към половин час. После решихме да пушим (тогава вече пушех сериозно и не хвърлях фасовете зад леглото). Излязохме тримата да си сецаме цигарки в зимната януарска вечер и решихме да се разходим из парка, който е съвсем наблизо. Имаше малко сняг, който отразяваше светлина и се виждаше слабо, температурите сигурно са били около 5 градуса, усещаха се като 25, но само за двама души в парка.

Тя (не мога да си спомня името й)

предложи да се целуваме,

първо единият да я целува,

после другият! Кристално

ясно положение!

В най-подходящия момент от сумрака пред нас изплува една беседка. Влязохме вътре и тази идейничка (всичките идеи бяха нейни) така завъртя нещата, че от целувките „един по един“, минахме в съвокуплителен режим, пак „един по един“. Свали си чорапогащника, после бикините, надипли си полата нагоре и... първи беше Люсо.

После аз и край! Точно 28 секунди и 9 стотни!

След което се облякохме. Тя се замисли нещо и ни каза: „Аз пиша стихове. Искате ли да чуете няколко?“.

Изправи се по средата на беседката и започна да рецитира! Всякакви луди неща бяха ни се случвали дотогава, но тази ни съкруши! Слушахме това изправено момиче с бяло палто, декламиращо и жестикулиращо в тъмнината, и се чудехме как да си тръгнем, без да я обидим. Поезията не й беше силната страна! Все едно че слушах Незнайко от „Приключенията на Незнайко“.

Неговото стихче поне беше забавно: „Бързанко бил гладен глътнал котлон хладен”. А нейните думички бяха пълни с инфантилен драматизъм.
Т

ака изминаха 20 минути! Когато започна да пее, разбрахме, че трябва да си тръгваме, и то веднага! И до днес се чудя луда ли беше или ни се подиграваше! А може би и двете!

РЕНАТА И ХЕНРИ КИСИНДЖЪР

През 1983 година, някъде в Унгария. Група есперантисти пътуват с влак. В купето са трима – млада дама, мъж с китара и момче с костюм.
И тримата от различни светове. Възраст 21, 24 и 19 г. Емил – симпатичен, добронамерен, гениален китарист. Георги - с костюм, сноб, важен, много важен. Рената – полякиня. Полякиня, колкото си иска (или поне така аз я виждах). Седнах в тяхното купе, защото бяха най-младите във вагона с разнородни есперантисти. Предусещах, че ще бъде интересно. Действието започна да се развинтва, когато дойде една бутилка, не сама, донесе я един унгарец. Подкани ни да опитаме, било тяхно национално питие. Ние го опитахме няколко пъти и то свърши.

Емил взе китарата, пусна три парчета и дойде още една бутилка и още една млада унгарка с нея. Единствените, които отказваха да пият, бяхме аз и Георги. Аз, защото майка ми и баща ми седяха в съседното купе, а Георги, защото „пиенето било за простолюдието и имало много по-извисени неща в тоя живот“. След два часа в купето имаше 6-има българи, една полякиня и трима унгарци, някои клоняха към правостоящи, други към пияни, трети - неустановени. Въпреки че седеше, Георги ни гледаше отвисоко, сумтеше презрително и от време на време казваше по някое изречение, съдържащо минимум две чуждици. Но нещата рязко се промениха след удар под кръста, нанесен му от една палава унгарка, която му седна в коленете и му каза: „пий”!

След един час Георги беше гол до кръста, само по панталони и вратовръзка. Скочи изведнъж, погледна ни налудничаво и

опита да се удуши с

вратовръзката си, после изкрещя,

че лично познава Хенри Кисинджър,

и направи челна стойка в средата на купето.

След като го аплодирахме, искаше да ни покаже как се прави предно кълбо в коридора на вагона. Тъй като не му се получи, реши да предложи брак на унгарката. Тя обаче го отряза и той толкова се съкруши, че направи опит да слезе от влака в движение. Така стигнахме до Дебрецен.
Настаниха ни в едно общежитие на три етажа с бани и тоалетни в края на коридорите. Аз, естествено, бях в една стая с Емил и Георги (след случката във влака последният не пи до края на лагера). На три стаи вдясно срещу нас се падна Рената с някаква възрастна французойка. Излизайки да ходя до банята или до тоалетна, доста често се натъквах на Рената, която ходеше гола, препасана с една бяла хавлия, голяма колкото три носни кърпи. Постоянно или излизаше, или влизаше да се къпе. Като че ли си правеше експерименти с бледия юноша от България! Имаше хубави полски гърди, както и други полски дадености. Още от първия ден почнаха да се случват тези сблъсъци в коридора. Имах чувството, че само чака да изляза нанякъде и тя тръгва... гола, нахална и млада!

Аз не издържах и на третия ден се влюбих в нея и в малката й бяла хавлия. Лошото на цялата случка е, че чак последния ден й споделих, че я харесвам и че съм влюбен (за хавлията не споменах нищо). Тя каза, че съм симпатяга, погали ме по лицето и се качи на последния влак.

Силата на влюбванията ми цял живот е била право пропорционална на активността ми да го заявявам!
Вероятно изпитвам панически страх жената срещу мен да не ми откаже. И така много пъти в любовните ми щения, докато се наканя да й кажа обичам те... на нея са й изтекли водите и ражда втория си син от третия си съпруг!

ТОВА Е ПИЕР! 

Когато започнах работа като каменоделец (работил съм 19 различни неща през живота си), беше началото на зимата, осемдесет и някоя година. Попаднах в една бригада от шест човека, всичките от Враца. Точни пичове и професионални майстори – работливи, мързеливи, пияници, трезвеници, разбойници, родители, братя и всичко това едновременно. Правехме външната фасада на Булбанк (голямата сграда до изхода на метро Сердика), облепяхме бетонното й тяло с огромни тъмнобели плочи, дебели пет сантиметра и с тегло между 20 и 100 кг. Имахме един фургон, в които се преобличахме и изкарвахме обедните почивки.

Понякога, като седнехме на обяд да си отдъхнем половин час, по преценка на бригадира си тръгвахме, когато работният ден е свършил. Но правилата са си правила (не се разрешаваше да ходиш по скелето, ако си изпил повече от една ракия). Понеже бях с очила и им дърдорех постоянно за някакви книги, ме взимаха на подбив. Викаха ми Учителя. Учителю, това, Учителю, онова... не им се сърдех, бяха по-скоро добронамерени, отколкото зли. А и освен това разтягаха такива лакърдии и засукани измишльотини, че аз като професионален слушател изпадах в чист възторг. 

И така в смях, тежки плочи и весели закачки дойде краят на годината, Коледата застана на хоризонта и настъпи 24 декември. Бригадирът Моко (така му викаха всички, името не помня) беше запазил за 14 часа маса в едно заведение на бул. „Христо Ботев“, което се казваше „Сините камъни“, да пием по нещо, да хапнем и всеки да се прибере при семейството. Седнахме някъде около три часа' и към пет вече бяхме готови. Аз бях преминал критичната точка от три питиета и вървях с усилени крачки към петото. И като почна да ме джаса едно милосърдие в сърдечната област, а и датата, и денят бяха подходящи, реших да прасна две три духовни послания на бригадата.

Започнах да им обяснявам какво е казал еди-кой-си, защо хората трябва да бъдем по-добри, че животът има смисъл само ако се раздаваме. Накрая взех, че им миксирах „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс със „Славея и розата“ на Оскар Уайлд! Пълен провал, не получих никакво разбиране. Казаха ми: „Учителю, върви на майната си с тия глупости.“ И аз тръгнах, но обърках пътя и се върнах. Човек на Коледа трябва да прави добрини, а не да върви към „намайнатаси“. И си тръгнах, този път към вкъщи. Прехвърчаше лек сняг, а мен петте ракии ме водеха за ръка в неизвестна посока.

Вървях по улицата и си мислех колко е лицемерно, подло и антиколедно да се разхождам с тия топли боти (същата вечер бях с красиви чисто нови кафяви зимни обувки), докато бедни хора седят в домовете си и не могат да излязат на улицата, защото нямат обувки. И освен това имаше съмнително малко хора в студената нощ.
Веднага се досетих защо!

И като ме цапна Божията промисъл в слепоочието, си казах: „Днес е денят, в който трябва да си събуя обувките и да ги оставя за някого по-нуждаещ се от мен! На някого, който седи вкъщи и не може да излезе да си купи кисели краставички, за да има какво да яде в тихата и свята нощ.“ Събух си обувките и ги оставих до един вход на бул. „Христо Ботев“, и

тръгнах по чорапи, величествен,

блажен и достоверен! Както

Мойсей е вървял към Червено море,

така аз вървях към „Люлин“,

само дето пред мен снегът

не се разтваряше, ами си натрупваше.

Сигурно са минали около 20 минути, краката бяха започнали да ми замръзват, но човек когато е в служба на доброто, забравя за обикновени неща като крака ръце и др.

Продължавах напред и ставаше все по студено, бях почнал да изтрезнявам. Ако не беше онзи непознат човек в онази вечер, който ме качи в колата си, сигурно щях да остана без два крака. (На следващия ден в болницата установиха, че имам частични измръзвания на ходилата.) Спря до мен едно такси и човекът отвътре ме попита: „Какво правиш, бе, момче, защо си тръгнал бос в тоя сняг?!“ Казах му за бедните хора и че си отивам вкъщи... не ми отговори нищо, закара ме до нас, пожела ми Весела Коледа, отблъсна ми ръката с парите и си тръгна. Качих се в апартамента, минах по коридора без да ме видят родители и роднини, влязох в банята, напълних ваната с гореща вода и легнах с дрехите в нея. След малко баща ми отвори широко вратата на банята, влезе с всички видове роднини вътре, посочи ме с пръст и каза: „Това е Пиер“!

Ключови думи

Коментари

88888 в 20:29 на 23 Jun 2021
Великолепно пишеш, човече!
ШЕНОЛ АХМЕДОВ в 14:10 на 24 Jun 2021
толкова увлекателно четиво, което се чете на един дъх, не бях чел досега...... поздравления
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.

Съвет за електронни медии: Адрес: гр. София, бул. "Шипченски проход" 69, Тел: 02/ 9708810, E-mail: office@cem.bg, https://www.cem.bg/