Мъжкото съперничество, от което светът имаше нужда

12 October 2020
Хортензия Маркова
Ален Делон и Жан Пол Белмондо
Ален Делон и Жан Пол Белмондо

Враждата между гении, творци и шампиони е помпа на съзидателна амбиция. Разменят се удари, егото кърви, но всички печелят

На върха на славата си един от най-влиятелните белетристи Уилям Фокнър бил помолен да класира себе си в топ на писателите (негови съвременници). И той го направил:

„1. Томас Улф – той имаше много смелост и пишеше, сякаш не му остава дълго да живее; 2. Уилям Фокнър; 3. Джон Дос Пасос; 4. Ърнест Хемингуей – той няма смелост. Не е известно някога да е използвал дума, която може да накара читателя да направи справка в речник дали я разбира правилно; 5. Джон Стайнбек – по едно време имах големи надежди за него – сега не знам.“

Дочул за тази писателска селекция и коментара по свой адрес, Хемингуей на свой ред отвръща на удара: „Горкият Фокнър. Наистина ли смята, че големите емоции идват от големите думи? Той мисли, че не знам думите от десет долара. Знам ги добре. Но има по-стари, по-прости и по-добри думи, и тези са, които използвам. Прочетохте ли последната му книга? Сега всичко е един сос (писането), но той беше добър някога. Преди соса или когато знаеше как да се справи.“

И Ърнест Хемингуей, и Уилям Фокнър са признати за майстори на романа и разказа. Международно почитани. 

Титаните на американския

модернизъм!

И преди да се сдобият с този статут, и след него – нещо все не им достига. Надали са се тормозили за бъдещото си безсмъртие като творци. То е блян, но не може да бъде осъществен преди да е твърде късно. Друго е. Копнеж за триумф, който могат да имат приживе. И който да коронова егото им. Стремежът към него винаги е бил горивото в техния двигател, отвел ги до най-големите признания. Но за какво са ти „Пулицър“ и Нобелова награда, щом и другият има „Пулицър“ и Нобелова награда... Те копнеят за едно – да се наложат над своя съперник в съревнованието за величие.  Хемингуей и Фокнър

Хемингуей и Фокнър

Понякога всеки от двамата проявява великодушие и демонстрира професионално уважение и дори възхита към другия, друг път – големите американски кучета на литературата се хапят с пренебрежителни коментари и всеки се смята за по-голям писател. Съперничеството им е богато нюансирано, но по-важното – оказва сериозно психологическо влияние върху тях и съответно върху творчеството им. За Фокнър е необичайно да се ангажира толкова пряко и толкова често с колега, както за Хемингуей да признае уважение към писател конкурент. Дали ако единият отсъстваше от „фронта“, днес щяхме да четем техните шедьоври такива, каквито са?

Враждата на големите мъже – гении, творци, шампиони, бизнесмени, на тези някога и сега, готови да докажат, че няма по-добър от тях – е неизчерпаем източник на енергия. И доказано през времето е повече съзидателен, отколкото разрушителен порив. Помпа на амбиция – необходима на света.

Още ренесансовият колос

Леонардо да Винчи е бил

обземан от хлапашка завист

и ревност при мисълта

за своя опонент.

Издигнал се до свръхчовек в очите на своите съвременници и съграждани във Флоренция, той чувствал несигурност, знаейки, че докато твори, в същия този момент и Микеланджело Буонароти дяла името си в историята като другия титан на ренесансовото изкуство.

По-младият скулптор – особняк с остър език, на когото всички завиждали за даровитостта, израства с приказките за величието на Да Винчи. Да блесне в неговата сянка, изисква от него да вдъхне живот на камъка, а всяка мисъл за Леонардо сковава ръката му. И разпалва вдъхновението му. Микеланджело е безумно дързък, убеден в божествения си талант. Уверенността му помагала да бъде плашещо добър творец и побърквала по-възрастния му съперник.

За силната „неприязън

един към другиго“ свидетелства

и техният биограф Вазари.

Една от паметните им „битки“ е през 1503-та, когато Леонардо е на 51 години, а Микеланджело на 28. Колосалната статуя на Давид по поръчка на кметството на Флоренция тъкмо е завършена от Буонароти. Комисия от трийсетина видни личности трябва да реши къде да стои скулптурата на библейския герой, повалил Голиат. Сред тях е и Да Винчи. Прикрито огорчен, защото самият той бил сред кандидатите да изваят Давид, но вместо него бил предпочетен Микеланджело. Раната е дълбока, но Леонардо тепърва атакува.

Уважаваният творец е твърдо против скулптурата да се извиси на толкова централно място като градския площад. Вижда несъвършенства в мрамора. Съветва Давид да се постави нависоко (надалеч от очите) – в източния край на Катедралата на Флоренция на една линия с фигурите на библейските пророци.

Егото на Микеланджело кърви,

той отстъпва, но получава

солидно подкрепление.

В спора между членовете на комисията надделяват привържениците на Буонароти и същата година на 8 септември Давид дебютира на „Палацо дела Синьория“ .

Битката е спечелена от по-младия „воин“, но белезите от нея му остават завинаги. Микеланджело често прави злостни коментари по повод работата на съперника си и при всеки удобен случай опитва да унижи Да Винчи, който не пропуска сгода за същото. Двамата намират начин да се заяждат дори да се разминат случайно на улицата. Анонимен ръкопис свидетелства:
„Леонардо, придружен от (приятеля си) Джовани ди Гавина, мина край банката „Спини“, близо до църквата „Санта Тринита“, където бяха събрани няколко знатни люде, които обсъждаха пасаж от Данте и когато видяха Леонардо, го помолиха да дойде и да им го разясни.

В същия момент Микеланджело премина, един от тълпата му се обади, а Леонардо каза: „Микеланджело ще може да ви каже какво означава“. На което Микеланджело, мислейки, че това е казано, за да го хванат в клопка (незнание), отвърна: „Не, обясни си сам, моделчик на коне, какъвто си, който не е способен да отлее статуя в бронз, и за срам е принуден да се откаже от опита си“. Така казвайки, той им обърна гръб и си тръгна. Леонардо остана безмълвен и се изчерви от тези думи“.

За тяхно и наше щастие

от „сраженията“ на Да Винчи

и Микеланджело няма губещи.  Да Винчи и Микиланджело

Да Винчи и Микиланджело

В някои сблъсъци обаче има и господа, които се оттеглят доброволно. Не бива да се забравя, че демонстрираната омраза между двама съперници е и най-добрият способ за прикриване на възхитата към другия. Възхита, която още повече подлудява.

Казват, че най-плагиатстваният художник на столетието Пабло Пикасо издъхнал, простенвайки: „Модиляни“. Неговият приятел и конкурент. Този, който сякаш сам избира поражението.

Двамата са много различни като темперамент. Всеки от тях тайничко завижда на другия за това, което самият той не е.
Пикасо е амбициозен, неотстъпчив егоист и смазващ диктатор. Твори с неуморна продуктивност и хъс, извоювайки си слава и богатство още приживе.

Амедео Модиляни е волна личност, която минава през дните си със свръхизострена чувствителност и убеждението, че талантът му е израз на висши и непреодолими сили.

В началото Моди е силно повлиян от кубизма, който налага Пикасо в изкуството. В по-ранен етап двамата работят заедно и дори са приятели, но

строгият Пабло се отегчава

от пороците на Моди.

За него слабостите на „твореца с прокълнат дух“ са непростими. А може би е ревнувал именно от „демоните“, които правели конкурента му така атрактивен, така освободен да излива всяка емоция – и лоша, и добра върху платното.

Модиляни бил обожаван заради самоубийствения си артистизъм, който парижаните така ценели. Пикасо не можел да се отпусне така, че да се вихри в шантав танц на „Плас д'Арм“. Да не би да му липсва лудост...? Та тя прави най-великите творци. На всичкото отгоре този италианец, който иначе тъне в мизерия, има вкус да се облича и изглежда добре. Глупаво конте. Пикасо се дразни дотолкова, че казват, че веднъж се нуждаел от платно и тъй като нямал свободно под ръка, използвал картина на Модиляни, върху която се развихрил.

И на италианеца никак не му било лесно. Уморен от бедността, от това, че не може да продава като Пикасо, отвратен от арогантното пренебрежение на испанеца, затъвал. Не притежавал стоицизма и твърдостта на Пабло. Мразел го. Веднъж заявил: „Не ми говори за кубистите, те търсят само външните средства, без да се грижат за душата, която ги ползва. Геният трябва да проникне в нея незабавно“.
В крайна сметка „демоните“ побеждават Моди и той сам се предава в двубоя с Пикасо и в голямата житейска битка чрез пагубните си пороци. Но
Пабло не е щастлив. Липсва му неговият опонент. Пикасо и Модиляни

Пикасо и Модиляни

Иронично е, че съперничеството между двамата продължава дори след тяхната смърт, когато картините им се продават за рекордни суми. И винаги с няколко милиона проклетият испанец винаги изпреварва прокълнатия италианец.

Понякога „войната“, която

дава много на света, буквално

е братоубийствена.

Да се изправиш срещу собствената плът и кръв, може да започне с предателство и да послужи за създаването на две бизнес империи. В случая на братята Рудолф и Адолф Даслер – омразата им довежда до основаването на спортните гиганти „Адидас“ и „Пума“.
Момчетата не се раждат със сребърни лъжици в устата, а се научават на труд от малки, като синове на дребен обущар, който свързва двата края с изработка на чехли. Рудолф получава повиквателна за Първата световна война, но след като се завръща жив и здрав от фронта, с брат си отварят своя обувна фабрика („Гебрюдер Даслер Шуфабрик“). Разпределят си ролите според личните дарования – Ади е майсторът с иновативни идеи, а Руди търговецът с нюх към печеленето на пари. Насочват се към изработката на спортни обувки. С възхода на Хитлер на по-големия брат Руди хрумва идеята Даслер да станат последователи на Националсоциалистическата работническа партия. Връзката с нацистите оказва благотворно влияние върху бизнеса им.

Да, но през 1936 г. са проведени летни олимпийски игри. Нацистите са хвърлили милиони, за да респектират света с превъзходството на арийската раса. И какво става? Насред Берлин с четири златни медала триумфира чернокожият американец Джеси Оуенс. Познайте с какво са обути караката му? С шпайковете на Даслер!

Така при доста влошени отношения с нацистите братята посрещат Втората световна война. И двамата са изпратени на фронта. Ади е голям късметлия – много бързо е отзован, заради спешната нужда от майстори за войнишки ботуши. Талантът му го спасява, но нищо не може да се направи за Руди. Само че той не смята да умира геройски. С напредването на червената армия големият Даслер побягва към родния си град Херцогенаурах. По пътя е заловен от Гестапо и обвинен в дезертьорство.
Щастието му се усмихва, когато към концентрационния лагер в Дахау среща американска военна част. Добре че враговете се отнасят хуманно с военнопленниците си.

Руди е преживял и видял доста. Едно гласче в него все му напомня, че
брат му сякаш е галеник на съдбата. Ненавистта го човърка.
В същото време Ади е разпитван от окупаторите, освободен и върнат към ежедневната си работа, но на Руди е подшушнато, че негов близък роднина го е натопил, за да спаси себе си. Той няма съмнение, че това е малкото му братче, без да има доказателства.

Накрая

американците осъзнават,

че двамата Даслер не са посветени

в никакви особени нацистки тайни

и Рудолф е пратен обратно у дома.

Там двамата мъже, в чиито вени тече една кръв, се срещат отново, но не се прегръщат като братя, а се изправят един срещу друг като врагове. Всеки въоръжен с обвинения. Адолф е завзел бизнеса в отсъствието на Рудолф, който пък е крал от фирмената каса преди войната и най-непростимото... прелъстил е жената на брат си.
Това е краят. И началото. Бизнесът се разделя. Адолф създава компанията „Адидас“, Рудолф – „Руда“, която бързо прекръства на „Пума“. Двете фабрики са издигнати на двата бряга на река Аурах, която така и не пресъхва, както и ненавистта на Даслер един към друг до последния им дъх.

Парещи искри прехвърчат, когато

един срещу друг са

и двама Аполони

на френското кино.

Секссимволите Ален Делон и Жан-Пол Белмондо. Може да се каже обаче, че при тях приятелството винаги е било водещо, а враждата преувеличена. Но налице.

„Споровете ни бяха спорове между влюбени,
ние сме големи приятели“, споделя Белмондо в мемоарите си.
Днес актьорът е много по-мъдър, но някога си показваше рогата, когато ставаше въпрос за кой е „по-по-най“. През 70-те години Белмондо даже пренася суетата си в съда, като подава жалба, защото името на Делон било изписано с по-големи букви на афиша на техния съвместен филм „Борсалино“. Кой си мислите, че взел това решение?! Ами егото на Делон, който бил и продуцент на лентата. Накрая шрифтът е уеднаквен.

Копнежите на младостта от типа „искам да съм най-желан“ и мечтанията на артиста от рода на „искам да съм най-успешен“ се обезсмислят с натрупването на дните в трезора на миналото. И с времето остава най-ценното – приятелството, уважението и признанието.
Като истински мъже Делон и Белмондо не посмяват да отрекат, че са имали нужда един от друг, за да се превърнат в икони.

„Нямаше да има Белмондо

без Делон, нито Делон без Белмондо

– признава Ален. – Почти половин век ние си оспорвахме едно състезание, което и двамата оглавявахме! Това е!“
Аплодисменти за честността. И други са способни на нея, но по един не толкова директен начин.

Мъжкото конкуриране в изкуството е впечатляващо, но къде мислите е най-зрелищно... В спорта, разбира се.

На пистата към вечната слава във врата на абсолютния шампион трябва да диша постоянно абсолютен претендент. Формула 1 нямаше да е това, което е без Айртон Сена, стъпил завинаги на върха. Дързък почитател на риска. И без Ален Прост, запалил огъня у Сена. Разумен и премерен играч, неслучайно известен като Професора.

Две противоположности, два магнита. Точно като Джеймс Хънт и Ники Лауда – други две легенди на Формула 1.

Някои казват, че именно находчивият французин Прост пуска мухата на собственика на „Макларън“ Рон Денис да привлече в тима талантливия бразилец Сена. Така двамата пилоти стават съотборници. Звездата на Айртон се оказва твърде ярка, егоцентризмът му – забележителен. Всички трябва да са в неговата сянка. За целта е готов винаги да играе на ръба на позволеното и отвъд него.

Прост и Сена нямат

конкуренция и винаги

се изправят един срещу друг

за честта на първото стъпало.

Бразилецът е така безразсъдно устремен към победата, че веднъж започва бясно да притиска французина. За малко не се стига до сериозна катастрофа на пистата „Ещорил“. Прост признава, че понякога дори се страхувал от своя съотборник.  Прост и Сена

Прост и Сена

Същинската вражда започва на състезанието в Сан Марино през 1989 г. Двамата имат уговорка да не се изпреварват на първия завой. Сена потегля пръв, а зад него е Прост, който, естествено, не атакува колегата си в първия завой „Тоса“. Герхард Бергер, стартирал от 5-а позиция, се е нахъсал и атакува мощно. В третата обиколка болидът на германеца излита от супербързия завой „Тамбурело“ и с над 200 км/ч се врязва в предпазната стена. На същия завой пет години по-късно Айртон Сена ще срещне смъртта си.

Колата на Бергер пламва като факла след жестокия удар, но за щастие пилотът е спасен от бързата реакция на маршалите. Състезанието трябва да започне отначало и всички се подреждат отново на стартовата права. Болидите тръгват, а секунди по-късно по лицата на всички в тима на „Макларън“ се изписва шок. На първия завой първи влиза Професора, но Сена натиска газта и го изпреварва, като нарушава договорката. След финиша той се оправдава, че споразумението им е станало невалидно заради рестартирането на състезанието.

Прост и този път запазва хладнокръвие и показва великодушие, но вътрешно е бесен. Измяна. Двамата вече не могат да се гледат.
Айртон е по-големият любимец в екипа заради страстта, с която гони целите си. Всички бързо забравят прегрешенията му.

Ален се пропуква по време на Гран при на Япония. Французинът води колоната, когато седем обиколки преди края бразилецът се опитва да го изпревари. Вместо да даде път, Професора завърта кормилото и двата болида се удрят, излитайки в чакъла. Сена успява да се върне на пистата „Сузука“, но впоследствие е дисквалифициран.

Двамата не си говорят, избягват да са заедно задълго на едно и също място и дори не се поздравяват. Заради яростното им съперничество през 1988-а и 1989-а тези две години се смятат за може би най-великите в историята на Формула 1. През 1993 г. Професора подписва с „Уилямс“ с настояването за специална клауза в договора, според която Айртон Сена няма право да припари до тима, докато той е там.

Истинските мъже обаче могат и да прощават. Някак неусетно за страничните наблюдатели отношенията между двамата се затоплят. Взаимното уважение е това, което те не могат да пренебрегнат и скрият.
Сена и Прост са абсолютното доказателство за това, че между конкурентите може да има гняв и размяна на „удари“, но
има и истинска необходимост от другия. И тя не бива да се отрича.

През 1994 г. на състезанието на „Имола“ Сена се забива с 310 км/ч в бетонната стена на фаталния „Тамбурело“ и загива. Няколко часа по-рано по време на тренировъчната обиколка шампионът се провиква по микрофона си в болида: „Специален поздрав за моя скъп приятел Ален – липсваш ни, Ален!“

Айртон Сена остава завинаги най-горе. И сякаш признава малко преди това на своя голям съперник: „Без теб нямаше да съм“.

Коментари

Няма коментари. Бъдете първия с коментар по темата.
Остави коментар:

Име:

Eл. поща:

Коментар:* (макс. 1000 знака)




Забранява се възпроизвеждането изцяло или отчасти на материали и публикации, без предварително съгласие на редакцията; чл.24 ал.1 т.5 от ЗАвПСП не се прилага; неразрешеното ползване е свързано със заплащане на компенсация от ползвателя за нарушено авторско право, чийто размер ще се определи от редакцията.