Спасеният от Солун

Кой е Рафаел Камхи и защо не е качен на ешелоните на смъртта заедно с останалите 11 343 евреи от Вардарска Македония и Егейска Тракия

Пролетта на 1943 г. Гърция е окупирана от нацистите. В космополитен град като Солун, известен като Ерусалим на Балканите, евреите са близо 50% от населението. Още на другия ден след като хитлеристите влизат в града, на много централни места като кафенета и ресторанти се появяват надписи, които забраняват достъпа на евреи. Скоро е наложена забрана и върху търговската дейност на местните евреи. И така се стига до злокобния ден, в който тръгват и първите ешелони към лагерите на смъртта. 11 343 евреи от Вардарска Македония и Егейска Тракия остават самотни в своята трагична участ и се превръщат в жертви на генералния план на хитлеристка Германия да унищожи всички евреи на Европа.

Тази бройка щеше да е закръглена до 11 350 души, но седем души са спасени.

Сред тях по неофициална

информация е и дойката

на цар Борис Трети,

жената, която го е кърмила в първите месеци на живота му. По заповед на монарха в Солун спешно е командирован един от неговите доверени хора – офицерът за свръзка майор Митков. Там той провежда серия от срещи с представители на немското командване и лично с коменданта на града д-р Мертен.

„Тези хора получават българско гражданство по предложение на царя и министър-председателя“, заявява майор Митков, подавайки на коменданта списъка с имената.
Българският офицер остава в града, докато не вижда с очите си положителна резолюция върху документите. За един от спасените обаче е запазена удивителна кореспонденция.
Това е евреинът от Битоля Рафаел Камхи - един от първите дейци на ВМРО от самото й създаване в началото на миналия век, в чиято къща са укривани архива на организацията, оръжия, муниции, пари...
Запазено е писмо на генерал Коста Николов, председател на Съюза на македонските културно-просветни и благотворителни братства до тогавашния премиер Богдан Филов. В акцията за спасяването на Камхи през пролетта на 1943 г. се включват и трима известни дейци на македоно-одринската борба – Атанас Лозанчев, който навремето е член на Главния щаб на Илинденско-преображенското въстание, Лука Джеров, ръководител на революционното движение в Кичевската околия, и иконом Тома Николов, участник в революционните борби. Те също пращат свои писма до царя и премиера, в които изтъкват заслугите на Рафаел Камхи към българското национално-освободително движение.
Именно така се стига до спасителната акция от 1943 г., при която майор Митков, царски офицер за свръзка, получава задачата веднага да замине за Солун и чрез коменданта на града д-р Мертен бързо да организира „въдворяването на местожителство в България“ на Рафаел Камхи.
Точно това е било записано в документите, с помощта на които 73-годишният деец на ВМРО получава българско гражданство и се спасява от лагерите на смъртта. Българският натиск обаче не успява да спаси брата на Рафаел – Ментеш. Той и неговото семейство загиват в хитлеристките концентрационни лагери.

Кой е Рафаел Камхи? 

Роден е на 15 декември 1870 г. в Битоля и произхожда от древен сефарадски род, който след гоненията в Испания се установява на Балканския полуостров. В спомените на Камхи за Битоля, които се пазят в Централния държавен архив, на красив архаичен български език се разказва: „При нас българите бяха повече, а гърците по-малко. И тъй като повечето в квартала говорехме български, поискахме и в нашето училище да се преподава на български“. Османската власт реагирала светкавично на еретичната за времето си идея и Рафаел бил изключен от училището заедно с неговия директор Нахме, който също подкрепил изучаването на български език.

Архивът на Камхи е съхраняван

близо 70 години от неговия

съратник Наце Боболев.

Той го предава на наследниците си и неотдавна на Централния държавен архив го дарява Росен Начев, внук на Наце Боболев.

В спомените си Камхи отделя твърде малко място за своите заслуги към революционните борби за освобождението на Македония от османска власт. От свидетелства на негови другари става ясно, че още през 1894 г. той установява контакти с Даме Груев и Гьорче Петров, а на следващата година вече е активен член на тогавашната ВМОРО. Бащата на Даме Груев, който вдига къщата на Камхи, изгражда умело замаскиран тайник. Именно там години наред са укривани не само книжа, пари, оръжие и динамит, но и гонени от турците хора. Като виден еврейски търговец Рафаел е пътувал много и по различни маршрути без изобщо да събужда подозрения в османските власти.
В навечерието на Илинденско-преображенското въстание обаче турците попадат в дирите на братята Камхи. Залавят ги и след скалъпен процес ги интернират в Дебър. Но богати роднини подкупват властите и Рафаел се включва активно в организацията на въстанието главно със събиране на пари от имотни съграждани. Както е казал поетът: „Богатият с парите...“

Ето какво Рафаел Камхи пише в спомените си за въстанието: „20 юли 1903 г. Неделя – Св. Илия. Борис Сарафов и Димитър Стойков с риск за живота си пръснаха хана с една тенекия газ и го подпалиха. Пламъците осветиха Смилево. Турските войници напуснаха селото на път към турското село Обедник. Много от тях паднаха при бегането. Щабът се настани в Смилево“.

Според дейци на ВМОРО

Рафаел Камхи не само е

подпомагал въстанието, но и е 

взел лично участие в боевете

в Дебърско като войвода на чета.

Избрал си името Скендер бей. Според плана на въстанието в Дебърско не са предвиждани активни бойни действия. В редица документи обаче се съобщава за спомагателни акции като прекъсване на комуникациите на противника – разваляне на телеграфните линии и повреда на важни мостове в този край.
В спомените си Камхи пише: „Въстаниците с бунтовни песни „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, а искаме свобода и човешки правдини“ напредват на помощ за превземането на град Крушево. В Крушево звънят камбаните от трите църкви“.

Когато срещу въстаниците е пратена турска потеря от 8000 редовни войници обаче, положението става напечено. Тогава Даме Груев преценява, че не може да удържи позицията и нарежда отрядът му да се оттегли на близка височина. В Крушево остават баби, жени, деца...

„Крушево плати скъпо за свободата си“, пише в архива си Камхи. За десет дни били убити 117 четници, 15 жени, 5 моми и 6 деца. А 150 моми и жени били изнасилени. 159 къщи и 210 дюкяна изгорени, както и по-голямата част от чаршията.

На 13 септември турските съдебни власти разрешават на Рафе, както го наричат другарите му, да се завърне в Битоля, но само след броени дни по тайни канали той поема към София, за да търси ефективна подкрепа за въстаналия народ.

„На 11 ноември 1903 г. Гьорче Петров дойде в Битоля право при мен вкъщи и ми каза: „Рафаиле, готви се да заминеш за София, за да се явиш където е нужно, ти знаеш къде, да им разкажеш положението на народа, как умира от глад, боси и голи, без къщи, така щото преди да хване по-голяма зима, да се изпрати помощ, иначе всички ще умират от студ. Това е дълг на тебе, само ти можеш да извършиш това.

В София

казах на негово царско

височество княз Фердинанд,

че помощта трябва веднага,

за да може населението да се задържи и отстрани злото. Той ми отговори, че още днес ще нареди министърът на финансите Паяков да отвори един кредит за помощ на населението от Македония, пострадало във въстанието. Разправих на Сарафов цялата история как князът ме заплаши, а той ми каза: „Нищо не смее да ти направи, защото знае, че няма да му простим и за него ще да похарчим един грош, значи един патрон“.“ Вероятно става дума за острия тон, с който Рафаел се е обърнал към княза в стремежа си да уреди по-бърза помощ за останалите в беда българи.

По-късно Рафаел Камхи взема участие както в Балканската, така и в Първата световна война. С неговото име се свързва и т.нар. „Афера мис Стоун“.

През 1919 г. Камхи се среща с министър-председателя Теодор Теодоров и вероятно тогава му е възложено да се премести в Солун. И отново неговата къща е място, където дейците на ВМОРО винаги намират подслон, скривалище и защита.

Удивителна е кореспонденцията,

която видни българи разменят

в стремежа си да спасят Рафаел Камхи

от нацистките лагери на смъртта. 

Няма да я видите в неговите спомени. Тя стига до нас по железните закони на бюрокрацията, които са съхранили писма от негови съратници, упраж­нили невероятен натиск над цар Борис Трети и тогавашното правителство.

През май 1943 г. Рафаел Камхи пристига в София с паспорт на гражданин на царство България. Квартирният проблем бил решен веднага, като заживял в дома на свои приятели на столичната улица „Поп Богомил“. Къщата съществува и днес, белязана със символа на онези страшни събития от Втората световна война. През 1948 г. побелелият вече Камхи заминава за Израел, където остава до края на дните си. В няколко писма твърди, че има две родини и първата е България.