Приживе Петко Петков признава: За дузпата срещу "Ювентус" се спънах сам
Легендата на “Берое” си тръгна от този свят на 73 години с мъката, че през 1979-а старозагорци изпуснаха италианския гранд
В петък малко след полунощ небесният рефер свири край на мача за голмайстора за всички времена на “Берое” Петко Петков.
Наричан приживе Легендата, Петков остава ненадминат в богатата беройска история със своите 144 гола със зелената фланелка в “А” група, други 56 вкарва за своя “Берое” в “Б” група, и то само за една шампионатна година.
Общо в актива му са записани 300 гола от всички първенства и мачове за Купата на България. Заради всичко това в края на ХХ век бе избран за футболист на столетието в Стара Загора.
Когато си тръгва от “Берое” към ЦСКА, неговият добър приятел Петър Жеков е вкарал 101 гола.
До последно Петко Петков остана на работа в детско-юношеската школа на своя “Берое”. Казваше, че това, на което първо иска да научи младите футболисти, е винаги да търсят топката. Това според него е най-важното във футбола - и за вратаря, и за нападателя. Смяташе, че е отживелица играчът да спира топката, самият той винаги се е стремял да тръгне бързо в атака със самото поемане на кълбото и така най-често надигравал защитниците.
Гордееше се, че като футболист притежавал рязък спринт, който му позволявал на късо разстояние да избяга от противника. А иначе имал затруднения да покрива модерния за времето си тест на Купър, който е за дълго бягане за време.
Твърдеше също, че не бил някакъв режимлия, който дори и вода гледа да не пие. Дори палил и цигари, но с уговорката, че човек трябва винаги да има мярка и да знае кое, кога и доколко е позволено.
Беше убеден, че голмайсторите се раждат, но и добавяше, че този талант трябва да се развива. Гордееше се, че като треньор за него не е имало значение на кой пост играе даден футболист - той посочи пътя към големия футбол както на вратаря Ивко Ганчев, така и на нададателите Данчо Митев и Гошо Гинчев, на защитниците Стойко Стойков и Пламен Мечев.
Напоследък не бил добре със здравето,
дори се
наложило да
му вадят вода
от белия дроб
Не отишъл дори на традиционнтата коледна сбирка на ветераните на “Берое” на прасе в края на декември, но уставно се явил на 6 януари за първата тренировка на беройци след новогодишните празници. Тогава изглежда била последната му среща с любимия стадион под Аязмото, на който на практика той почти не изневери през дългата си кариера на футболист.
Вечерта срещу петък се почувствал зле. Отвели го в една от старозагорските болници, но той изпреварил лекарите - починал, докато започвали да му правят задължителните изследвания.
Петков не страдаше от контузии на терена, само като млад играч на “Горубсо” (Мадан) веднъж чупил крак. Твърдеше, че най-голямото му отсъствие от игра било заради
хепатит, който
пипнал незнайно
как точно преди
финалите на
световното
първенство
във ФРГ през 1974 г., а болестта му попречила да играе там. Беше и сред резервите на България в Мексико 4 години по-рано, но така и не влезе в игра. Въпреки това записа 36 мача за националния отбор на България.
“По мое време централни нападатели в националния отбор бяха Георги Аспарухов и Петър Жеков, трудно се намираше място за мен”, признаваше Петко с по-късна дата.
Обичаше да казва, че ако е бил футболист на ЦСКА или “Левски”, сигурно тези му мачове щели да бъдат 66. Но никота не изневерява на зелената фланелка на Берое с изключение на една година, когато се записва студент по икономика в Свищов и трябва да играе за тамошния “Академик”. Дори и срещу своя “Берое”, на който обаче не вкарва гол. После го упреквали, че било нарочно. “Ами нали, ако бях вкарал, цяла Стара Загора щеше да ме псува”, оправдал се той.
Петко така и не става икономист, по-късно завършва ВИФ.
Разбира се, през годините са го искали от тогавашните грандове ЦСКА и “Левски”, както и от “Славия”. Даже една години го водили на заплата при “сините”, но работата не разсъхнала. След време научил, че е имало интерес от “Манчестър Юнайтед” и испанския “Еспаньол”, но скрили това от него.
По онова време важало изискването всеки български футболист да е навършил 28 години, за да може да играе в чужбина. Затова чак през 1981 г. го пускат да играе в “Аустрия” (Виена) - отбора, на който през 1972 г. в един от европейските клубни турнири вкарва сам 7 гола - 5 от тях на първия мач в Стара Загора. Може да изглежда парадоксално, но с австрийците Петков става шампион на страната, а с “Берое” достига едва до третото място в българското първенство през същата тази 1972 г.
Но преди това му било съдено за изживее още един звезден миг със своя Берое. През октомври 1979 г. жребият определя старозагорци да срещнат на осминафиналите на турнира за Купата на националните купи италианския гранд “Ювентус” на Джовани Трапатони. За “бяло-черните”
по това време
играе едва ли не
половината
национален отбор
на Италия:
Дино Дзоф, Клаудио Джентиле, Марко Кабрини, Роберто Бетега... Въпреки това чудото е на път да се случи - в първия мач в Стара Загора домакините побеждават с 1:0. Голмайтор от дузпа е Гошо Стоянов-Бръснаря, но Петков е този, който изработва наказателния удар.
За този миг той разказваше: “Пазеше ме Джентиле, но в 81-ата минута, когато стана дузпата, се спънах сам в италианското наказателно поле. Беше валял дъжд, теренът на стадион “Локомотив”, където се игра мачът, бе разкалян. Пред мен бяха струпани много играчи, а аз реших да мина с топката точно през тях. То няма и откъде другаде да минеш... Аз се спънах в нечий крак, а съдията от Швейцария даде дузпата. После може би за компенсация изгони нашия защитник Теньо Минчев... Често потърпевшите изпълняват дузпите, но аз не бях дузпаджията в отбора, предпочитах да бия фалове от пенала - на това съм се учил от Петър Жеков. С него бяхме двойка нападатели в първата ми беройска година. Аз играех зад него и трябваше да го захранвам с топки. Така се бяхме сработили, че ако поискаше на носа, и на носа му щях да подам топката.”
Другото, което твърдеше за играта Петко Петков, бе, че
футбол се играе
не само с крака,
а трябва
да се мисли
и да се преценява добре всяка стъпка напред. И даваше за пример реванша с “Ювентус” в Торино. Там италианците повеждат с 1:0, но в 90-ата минута “Берое” има шанса да вкара гол и да продължи в турнира.
“В 90-ата минута ние атакуваме. От центъра подадох вдясно на Таньо Петров-Чопъра. Той спринтира, финтира защитниците и изсипа топката към вратата на Дино Дзоф, който в този момент беше паднал на терена и се беше изолирал от играта. Може би Чопъра искаше да подаде вляво на Валентин Пеев, но топката се завъртя и полетя към вратата на “Ювентус”. В такъв момент има три възможности: или става гол, или топката излиза в аут, или се удря в гредата и се връща на терена. Ти като футболист си длъжен да предвидиш третата възможност и да си готов да посрещнеш отбитата от гредата топка. Затова викнах на Таньо да спре и да чака топката. Но викнах така, че са ме чули и на резервната скамейка. Но не и Чопъра - той продължи да си тича и вместо топката влезе във вратата на Дзоф и се оплете в мрежата. А топката наистина удари гредата и се върна на игрището, където вече нямаше кой да я довкара в мрежата. Така пропиляхме златния си шанс. После дойдоха продълженията и домакините ни отстраниха, като ни вкараха още 2 гола. Вярно, при първия топката беше излязла в аут, но какво от това?”
Този мъчителен за него спомен обичаше да разказва често Петко Петков.
После българите разбрали, че в “Ювентус” играели за премия от 3 хиляди долара, която преди продълженията била вдигната двойно. Нашата премии за победа над “Ювентус” била 250 лева, после я вдигнали на 400.
Освен като футболист Петко Петков ще бъде запомнен и като треньор - както на “Берое”, така и на отбори като “Академик” (Свищов), “Локомотив” (Стара Загора), “Черно море” (Варна), “Загорец” (Нова Загора), “Ботев” (Гълъбово).
Поклонението пред легендата на “Берое” ще бъде в неделя, 12 януари, от 11 часа във фоайето на Старозагорската опера. Голмайсторът ще намери вечен покой недалеч от гроба на своя и на целия отбор на “Берое” благодетел - генерал Делчо Делчев.
Коментари