Уличната храна като културна забележителност
Храната е може би една от причините хората да пътуват и да опознават различни култури. Уличната е като бързия влак към това познание - с всички нейни причудливи вариации - от пържените скакалци в Хонконг до традициония вурст в Берлин. Това е любима тактика на младите пътешественици - да се слеят с местното население и рамо до рамо да хапнат нещо вкусно, откривайки нови неща.
Продавачите на улична храна са като магьосници. Повечето не разполагат с тежко и сложно оборудване, а само количка, скара, нагорещена плоча, няколко кухненски ножа и подправки. Обикновено храната на улицата винаги е прясна, тя е от местни продукти и според традиционните вкусове.
Уличната храна не днешна измислица. Нито дори вчерашна. Още в древна Гърция по улиците се е продавала пържена риба. Навсякъде в Римската империя също се е продавала храна по улиците. В Помпей са открити колички, за които се предполага, че са използвани точно за продажба на храна.
Така е било и в Китай и навсякъде другаде. Храната в движение винаги е била част от живота на човека. Днес тя съществува видоизменена, за да посрещне нуждите на модерния човек. В забързаното ежедневие хората нямат време за обяд, освен в някои държави, известни с двучасовите си обедни почивки (Франция) или сиеста (Испания).
Затова съвременният човек е принуден да яде бързо, евтино, но очаква и да е вкусно. Автоматично в тази история изключваме джънкфуда. Дори глобалните компании за бързо хранене се опитват да се променят, кога успешно, кога не, за да са в крак с тенденциите. Но не за тях ще говорим тук, а за уличната храна, която се променя спрямо различните навици и очаквания на хората по света.
Ето една бърза кулинарна обиколка.
В Мадрид и Барселона хората се редят на опашки, за да хапнат от тапасите на някой майстор. В Рим мегазвездата на уличната храна Габриеле Бончи е направил марка от името си и пицата на парче. Той е собственик на пицария, пред която гладни римляни и туристи не спират да се тълпят.
Антъни Бурдейн твърдеше, че
най-добрата количка за улична
храна се държи от една жена в Мексико.
Тя предлага тостади с всякакви добавки и 20 вида салца. Рано сутрин отива на пазар за пресни продукти – риба, пиле и зеленчуци, после изважда количките с чадърите от гаража и започва работа. А тостадите са малки кръгли тестени изделия, които се пържат. Те са основата, върху която да сложите всичко нарязано на дребно и да го полеете със сос по ваш избор.
Аржентина е известна с едно от най-добрите телешки меса в света, затова по улиците на Буенос Айрес се продават класическите емпанадас с месо и подправки.
Във Варшава е задължително да се опита тяхната прочута „запеканка”, която е голяма половина от франзела, запечена с гъби, шунка, доматен сос и кашкавал.
Истанбул е рай за уличната храна. Като започнем с големите сусамени гевреци, минем през дюнерите и баничарниците и задължително спрем на Босфора, където от клатещи се лодки рибарите подават мек бял хляб с прясно опечена риба, щедро гарнирана с лук и подправки.
В Париж не кроасаните са улична храна, а пържените картофи, завити във вестник. Спретнатите фургони, отрупани със семпли сандвичи от хрупкава франзела с местните видове салами, също спасяват в моментите, когато не разполагаме с два часа за обяд. Десертът също може да се яде на крак. Решението е в
симпатичните парижки велосипеди,
приспособени като мобилна кухня
за топли палачинки.
Англичаните са световноизвестни с фиш енд чипс, като картофите са заимствали от французите и техните „френч фрайс“. Но уличната храна в Лондон не свършва с това. Приносът на колониите са разнообразните традиционни ресторанти. Това е и предимството на мултикултурните градове със своето огромно разнообразие от улична храна от цял свят.
В Берлин е ясно, че къри вурстът за три евро и мега лютата горчица са издигнати на пиедестал. Препоръчваме горещо караваната, разположена пред самата Бранденбургска врата.
Но да не забравяме и Ню Йорк. Всички сме гледали полицейски и други филми, в които дори и богатите хапват светоизвестния им хот-дог от колички на всеки ъгъл. Но трябва да признаем, че азиатците са майсторите на уличната храна и са я извели на съвсем друго ниво.
Въпреки че местата не изглеждат винаги лицеприятни, хората се тълпят да пробват храна, която трудно може да се опита в Европа.
Но връщайки се на Стария континент, не можем да не минем през Балканите. В Сърбия е вездесъщата плескавица с хлебче и малка бутилка вино за преглъщане. В Атина почти отвсякъде се носи миризма на сувлаки, което не можеш да спреш да ядеш, защото Йорго е най-добрият в квартала.
Какво се случва у нас? Исторически погледнато,
имаме баници, милинки,
тук-там хот-дог и мекици.
За съжаление последните някъде изчезнаха. По-старите софиянци помнят, че на бул. „Витоша“ се намираше непретенциозно място, в което правеха най-хубавите мекици в града.
Както повечето хора помнят, всичко различно започна от дюнерите, които стъпиха у нас още през деветдесетте. Тогава всеки прибирал се от дискотека в ранни зори е минавал за по един на Попа, заедно с порция фалафели. С времето обаче консуматорът става претенциозен и при наличието на толкова места за арабска храна вече е важно да е качествена, а не просто изядена.
Около Женския пазар има арабски и турски закусвални, които не влизат напълно в понятието улична храна, но предлагат лаваш за из път или пита с прясно изпечено месо от съседния магазин.
Бургер камионите също не са рядкост в София вече. Самo по себе си това е радващ факт, защото показва, че ние не изоставаме от световните тенденции. Сърбите, живеещи в България, също не остават по-назад. Те започнаха да отварят фургони, в които да предлагат хамбургери с различни добавки и месо, донесено от семейните им кланици.
Радващо е също, че има малки бутикови магазини за храна, които предлагат продуктите си във вид на добре направена фокача или току-що изваден от фурната хляб. Печената царевица, фъстъци и кестени са отдавна част от градския ни пейзаж.
Стискаме палци да имаме повече качествена улична храна, защото не винаги човек разполага с достатъчно време за разточителен обяд на маса.
Коментари