Улица в Берлин свързва Марлене Дитрих и Дейвид Бауи

В берлинския квартал Червения остров се раждат или творят едни от най-известните артисти, музиканти и писатели в света

Какво е общото между Марлене Дитрих, Ерих Кестнер и Иги Поп? Всички те са комшии. Обитавали са най-популярната улица в света – улицата на гениите. „Леберщрасе“ се намира в западноберлинския квартал Шонеберг.
Това е особена улица не само защото на нея се раждат и живеят едни от най-известните музиканти, писатели и артисти в света. Това е и улицата на непокорните. Тя е сърцето на така наречения „Червен остров“ в Берлин – квартал, известен с въстанията и протестите си. Може би идва от името й – Юлиус Лебер е един от най-значимите борци срещу Хитлер и Третия райх. Социалдемократът е и един от най-важните германски политици на 30-те и 40-те години на миналия век. Първата звезда на „Червения остров“.
Улицата, на която той прекарва последните години от живота си, преди да бъде заловен и разстрелян заради съучастие в опита за атентат срещу Хитлер, организиран от кръга около Шауфенберг, получава неговото име през 1951 година. Юлиус Лебер се казва и мостът, който свързва Червения остров с останалата част на града. Това е един от най-известните мостове в Берлин, в който има над 1000 моста – повече, отколкото дори във Венеция. До прочутата улица се стига с линия 1 на градската железница. Първото, което се открива пред погледа, е огромен стенопис на една от къщите, на който е изписано лицето й. Марлене Дитрих. Синият ангел, пазителката на Червения остров.
Марлене е родена на същата улица през 1901 година. „Слава Богу, аз съм берлинчанка!“, е една от най-прочутите реплики на дивата, която освен с безкрайно дългите си крака се прочува и с непокорния си нрав. Тя, също както и повечето жители на Червения остров, се противопоставя на нацистите, отказва да работи за режима им и напуска Германия. 
Улицата и до днес е място, което привлича неконформисти. Десетилетия наред Червения остров е работнически квартал, днес там живеят предимно артисти, хора от гейсцената, но и хора от работническата класа, както и такива, които печелят повече от добре. Но духът на улицата не се е загубил. На нея няма луксозни ресторанти, лъскави галерии, никой не желае да развива туризъм с имената на звездите, родени там. Това е просто един жилищен квартал, в който хората отиват на работа сутрин и се връщат вечер. Чарът му се състои най-вече в това, че почти не е засегнат от бомбардировките и повечето къщи от т.нар. епоха Грюндерцайт – богатите времена на XIX век преди първия крах на борсата от 1873 г.
Разбира се, „Леберщрасе“ привлича посетители, най-вече фенове на Марлене Дитрих, но туристическата тълпа си остава извън Червения остров. Червен го наричат за първи път през 1878 година. Според легендата след два атентата, в които оцелява, кайзер Вилхелм І се завръща от лечение в Берлин и е посрещнат от града с море от знамена в бяло, синьо и червено. Само жителите около тогавашната улица „Зеданщрасе“ провисват червени знамена на прозорците и някои от тях са изгонени от страната заради социалистическа пропаганда. По време на Ваймарската република в квартала избират предимно червени, а при идването на националсоциалистите на власт по неговите улици есесовците се осмеляват да патрулират само в голям брой и добре въоръжени. Опърничавият си характер Червения остров не е загубил и до днес. През 2010 година неонацистите се опитват да си направят база в една от къщите в квартала, но съседите ги прогонват със съдебно решение, в което се постановява – освен да се махнат от Червения остров, бръснатите глави да се извинят публично и за „твърде високите викове хайл“.

 

Марлене Дитрих е типична дъщеря на Червения остров. Ражда се в една от къщите на „Леберщрасе“ през 1901 година буквално на метри от родния дом на своята най-близка приятелка и също голяма германска актриса – Хилдегард Кнефт. Напуска дома си чак през 1933 година, а през 1939 година взима и американски паспорт, отвратена от ставащото в родината й. Въпреки това Хитлер прави неспирни предложения тя да се завърне в Германия и да подкрепи Третия райх. Вместо това Дитрих започва да пее за американските войници, участващи във войната, и подкрепя еврейските бежанци. Не малко германци я приемат за предателка, затова отношението й към родината остава нееднозначно и след войната. За последен път стъпва на „Леберщрасе“ и в Германия въобще през 1945 година на погребението на майка си. Почива през 1992 г. в Париж, но е погребана в Берлин-Фриденау.
Хилдегар Кнефт е една от най-близките приятелки на Марлене Дитрих. Макар да са родени буквално през една къща, двете се срещат едва в късна възраст. Хилдегард е една от големите германски диви, но така и не постига международната слава на приятелката си. Актриса, писателка, певица, но най-вече истинска берлинска икона, която превръща берлинския диалект с песните си в истинско литературно бижу.

 

Дейвид Бауи обитава „Леберщрасе“ за кратко в рамките на двегодишния си престой в Берлин между 1976 и 1978 г. – едни от най-продуктивните в кариерата му.  Всъщност той не живее сам на тази улица – компания му правят други двама музикални титани – Иги Поп и Лу Рийд. По-късно се мести на „Хауптщрасе“ 155 в същия квартал. 

В това жилище продуцира една от най-известните песни за Берлин – „Хироу“, в която се разказва за любовната история на двама души в сянката на Берлинската стена.
Александър Дьоблин създава един от най-знаковите романи за Берлин – „Берлин Александерплац“, след срещи предимно с пациенти от Червения остров. Лекар с еврейски произход и писател, Дьоблин сменя неколкократно адреса си в Берлин след идването в града през 1888 г., когато е само 10-годишен. Живее във Фридрихсхайн, Шарлотенбург, Нойкьолн, като винаги предпочита да лекува хора от работническата класа. С буржоазията не се разбира добре. Най-известният му роман излиза през 1929 година. В него става дума за освободен от затвора берлинчанин на име Франц Биберкопф, който попада във водовъртеж от престъпления и предателства в Берлин на 20-те години.

Ерих Кестнер

Ерих Кестнер е друг велик берлински писател, който увековечава града и Шонеберг в романите си. „Емил и детективите“, написан през 1929 г., „Антон и Точица“ през 1931-ва и „Летящата класна стая“ през 1933-а се появяват в града, в който дрезденчанинът избира да живее през 1927 г. Тогава той е на 28 години. И в трите романа са описани най-популярните берлински кътчета. Кестнер остава да живее в Берлин през войната, макар националсоциалистите да го изключват от писателския съюз и да изгарят книгите му. Премества се чак през 1945 година в Мюнхен, където почива през 1974 г.