Хетерофлексия - сексуалността на бъдещето

Частните случаи на би-любопитство, иконизирани от Марлон Брандо и Том Харди

Преди много години в интервю секссимволът на поколения жени Марлон Брандо казва, че хомосексуалността е ужасно модерна и че и той, като немалко мъже, е имал еротични преживявания със своя пол, но не се срамува от това. И няма смисъл, защото какво по-голямо доказателство за мъжествеността му от три брака, последвани от три развода (все с жени) и 11 деца, 3 от които от прислужницата му?

Така или иначе Брандо никога не се е вълнувал какво е мнението на хората за него. Това, което тогава не знае обаче е, че неговите експерименти по-късно ще бъдат определени като изцяло нов вид сексуално поведение, наречено хетерофлексибилност.

Думата идва от hetero – „различен“ и flexible – „гъвкав“. Етикетът е за онези, които по принцип са си хетеросексуални, но от време на време залитат към хомоизживяванията.

Идеята силно се разграничава

от тази за бисексуалността,

при която се приема, че тя или той харесва, може да се влюби и да доживее старините си с човек, който е я от същия, я от противоположния пол. Иначе казано, хетерофлексибилността е терминът, който обяснява нуждата на хетеросексуалните от някой еднократен дребен мръснишки експеримент с представител на същия пол. Или още по-невинно – всичко да си остане на ниво фантазия и до допускането, че евентуално биха се впуснали в авантюра със себеподобен, ако той ги пожелае. Но само толкова.

В тази графа спадат най-вече завършилите гимназия, които следват в колеж или университет, тоест предимно младите двайсет и няколко годишни. Интересното е, че думата, която ги описва има по-скоро положително значение, за разлика от названията, които категоризират по-крайни състояния в сексуалността (като хомо, би или далеч по-конкретното гей). По тази причина хората, принадлежащи в групата на експериментаторите, нямат нищо против сами да се провъзгласят за хетерофлексибилни.

Всъщност, колкото по-привлекателен е един човек за другия пол, толкова по-голям е шансът да е привлекателен и за своя. Това е нещо като неписан закон за биологични видове, които проявяват висша нервна дейност. Секси британецът и носител на БАФТА за „Генезис“ Том Харди също спокойно може да бъде причислен към хетерофлексибилните. Преди няколко години той заявява открито пред „Дейли Мейл“, че когато е бил по-млад му е било интересно да пробва с мъж. И го е направил. Навлизайки в 30-те си обаче затворил тази страница от живота си. 

Някои учени приемат проявата на еднократно желание за сексуален експеримент със същия пол като частен случай на би-любопитство. То се изразява в желание на даден човек за някакъв вид кратка връзка или поне сексуален контакт с обратния пол на този, към който имат интерес, без да се конкретизира дали става дума за хомо- или хетероориентираните.

Тоест обратното на хетерофлексибилността, а именно

хомофлексибилност, е

вторият възможен случай

на би-любопитството. При него, простичко казано, самоопределилите се като гейове например, биха могли да залитнат по идеята за секс с жена. Така се случва нещо, за което прототипът на писателката Кандис Бушнел - Кари Брадшоу беше ужасен преди около десетина години – че половете и сексуалните ориентации са на път да се преплетат и объркат до степен, в която няма да могат да бъдат разграничени и определени категорично в някоя от широко популярните групи на сексуално поведение.

Колкото и толерантен да е светът днес, то при всички положения масовото съзнание все още приема хомосексуалността и мимолетните й прояви за явление, което не е в реда на нещата. До известна степен това е и причината за появата на категорията хетерофлексибилност.

Принос за нея имат няколко десетки сексолози и още толкова поведенчески психолози, но за обикновения, работещ от девет до пет човек тя със сигурност служи и като вид извинение. Прикритието, което ползва, в случай, че по тъмно не е толкова „порядъчен“, колкото „трябва“. Може би затова се прогнозира, че тази група е на път да се превърне в най-голямата.

На практика хетерофлексибилността успокоява консервативното сексуално съзнание и му казва: „Хей, аз съм нормален. Просто ми е чудно, какво би било, ако...“

В крайна сметка излиза, че нюансите в сексуалното поведение стават толкова много, че е по-трудно на човек да сложи себе си или околните в някоя категория, отколкото на Pantone Color Institute да направи всичките си сложни проучвания и да каже какъв ще е цветът на следващата година.