Как Господ подреди историята на Теди Салпаров
- След 30 усърдни години на терен либерото ще има време за близките си
- Искал да стане футболист, до VI клас живял в Русия, отивал на тренировки с автобус №204
Когато е на 14 г., Теодор Салпаров влиза в спортното училище на ЦСКА с намерение да стане футболист. Място обаче няма. Волейболната зала е само на няколко крачки, а майка му, която също е играла волейбол, го убеждава поне да опита. Три десетилетия, две олимпиади, медали с България и три поредни спечелени Шампионски лиги по-късно Салпаров не вижда случайност в тази история.
"Наистина така е решил Господ. Отидох като дете, запалено по футбола, а в крайна сметка волейболната зала беше на две крачки - било написано", разказва либерото пред "24 часа - 168 истории". Историята му с Русия обаче, където израства в спорта, започва още преди волейбола. Когато е на 2 г., родителите му заминават да работят в Коми в тогавашния СССР. Там бъдещият национал ходи на детска градина и учи до VI клас.
Години по-късно това детство се оказва неочаквано предимство. Докато други чужденци трудно свикват с езика и живота в местната Суперлига, Салпаров говори руски и познава манталитета. Когато играе в Сургут, температурите падат до минус 57 градуса. Пламен Константинов, по онова време в гръцкия "Ираклис", му се обажда и пита как е. "Нормално, -57 градуса", казва Салпаров. "Антифриз ли пиеш, за да не замръзнеш?", шегува се приятелят му. Само година по-късно самият Константинов подписва именно с "Газпром-Югра", а Салпаров признава, че е помогнал за трансфера. Тогава вече той е човекът, който може да върне шегата.
И във волейбола софиянецът не тръгва по предварително начертана права линия. Първоначално дори не е либеро. Играе като посрещач. Треньорът му в ЦСКА Стефан Христов преценява, че при ръст 187 см ще му бъде трудно да стигне до международни върхове на тази позиция, и решава да го преквалифицира. Така пост, на който младият Салпаров първоначално изобщо не е планирал да играе, впоследствие го превръща в един от най-разпознаваемите играчи.
Началото обаче е далеч от богатите руски клубове. На тренировка ходи с автобус №204. Когато получава първия си сериозен договор, прави нещо напълно нормално за млад човек, който дотогава е броил спирките до залата - купува мечтаната кола Mercedes E200. "Това ми беше мечта", разказва години по-късно.
После идват Русия, Турция, Франция, Казан и националният отбор. Салпаров е част от поколението, което отново накара България да говори всекидневно за волейбол. Бронз от световното първенство през 2006 г., бронз от световната купа през 2007-а, трето място на европейското през 2009 г., две олимпийски участия и над две десетилетия с националната фланелка. Сега предстои последният му мач изобщо. На 5 септември той ще събере в София хора, с които е делял съблекални, победи и загуби през различни етапи от живота си. Салпаров дълго време отказва подобна идея. На въпроса "Защо сега?" отговаря: "Защото вече бях наясно, че ще спра 100% с волейбола. Сега вече знаех, а и с оглед на това, че националният отбор тръгна възходящо нагоре в световната ранглиста и победите на тези млади момчета, сметнах, че е подходящото време. Така го усетих и почувствах за правилно".
Той нарича вечерта не бенефис или сбогуване, а "празник". "Говорим за около 25 българи от различни поколения и около 15 чуждестранни звезди. У всеки, с когото се чух, видях желание да дойде за този празник, както обичам да го наричам. При волейбола подобно нещо не е типично. По-характерно е да виждаме бенефиси при футболистите и за българските легенди от различните поколения този мач ще бъде много емоционален, защото ще могат отново да се срещнат с нашата публика, а какво е да играеш пред нея, не би могло да бъде описано с думи", споделя либерото пред "24 часа - 168 истории".
Сред стотиците мачове има един момент, който и до днес Салпаров описва като предсказание. След финала на руския шампионат през сезон 2006/2007 българска телевизия го пита коя е голямата му мечта. Той отговаря: Олимпиада. "Казах, че цел номер едно е с националния отбор да участваме на олимпийски игри. И само две години след това интервю вече имахме възможността да бъдем на първата ми олимпиада - Пекин 2008. Това е едно от най-запомнящите се неща. Не съм очаквал мечтата да се случи толкова бързо."
Между Пекин и Лондон идва периодът, в който голямата кариера за момент изглежда, че ще приключи. Тежка травма на лявото коляно. Следват операция и дълго възстановяване. В свои интервюта Салпаров разказва, че първите месеци са били посветени на най-елементарните движения - упражнения във вода, велоергометър, постепенно натоварване. Накрая трябва практически отново да се научи да бяга. Около него вече има хора, които казват, че след подобна контузия няма да се върне на най-високо ниво. Но ето какво разказа той за този период: "Когато човек обича работата си и всеки ден работи истински, това се отплаща. Доказах и на себе си, и на такива "доброжелатели", че няма невъзможни неща. Когато искаш нещо много силно, можеш да го постигнеш".
Следва олимпиадата в Лондон през 2012 г. България стига до полуфиналите и остава четвърта. Медалът е само на една крачка. Години по-късно една болка от онова поколение още не е изчезнала - Салпаров вярва, че България е имала състав за още повече.
Ако има човек, който минава през почти всички големи периоди на Салпаров в националния отбор, това е Пламен Константинов. Салпаров признава, че точно заради близките им отношения започнал да усеща друга отговорност. Затова имал правило - да тренира два пъти повече от останалите, за да не може никой да каже, че е в националния заради приятелството си с треньора. В друго интервю години по-късно ще признае, че преходът не е бил лесен и за двамата. Наложило се да разговарят сериозно "като мъже", след което установили границата - извън залата могат да бъдат Пламен и Теди, но на тренировка единият е треньор, а другият - състезател. Самият Салпаров описва Константинов като човек с "твърда ръка", която според него пасва на българския манталитет.
Когато отива в "Зенит" (Казан), Салпаров вече е спечелил много, но не и Шампионската лига. И точно този трофей се превръща в основната причина да приеме необичайната си роля в Казан. Заради ограниченията за чужденци той не може да бъде използван постоянно в руския шампионат. На практика клубът го взема най-вече за европейските мачове. За човек, който обича да играе постоянно, подобен сезон може да бъде мъчителен. Но Салпаров вижда друго - шанс да вземе трофея, който липсва във витрината му. Тренировките също са необичайни. Често е във втората шестица, а срещу него застават нападатели като Вилфредо Леон и Максим Михайлов. Да бъдеш либеро на "резервите" в подобен "Зенит", означава
всеки ден да посрещаш срещу едни от най-силните сервиси и атаки в световния волейбол. През 2015 г. обаче рискът се отплаща. "Зенит" печели Шампионската лига, а Салпаров е определен за най-доброто либеро. Следват още две поредни титли в турнира.
В тази руска част от кариерата му постоянно се появява още едно име - Владимир Алекно. Двамата работят заедно още в "Динамо" (Москва), когато Алекно е в началото на голямата си треньорска кариера. После животът ги събира отново в Казан. Самият Салпаров казва, че това сякаш са двама различни треньори. Не защото Алекно като човек се е променил, а защото междувременно зад гърба му вече стоят олимпийска титла с Русия, шампионати, купи и европейски трофеи. Според Салпаров обаче едно остава същото - Алекно е позитивен и с него може да се говори не само за волейбол. "Харесва ми да работя с него", казва българинът. В Казан той попада в отбор, пълен с хора, които другаде биха били централната звезда. Леон е един от тях. Когато руските журналисти искат от Салпаров да обясни колко добър всъщност е кубинецът, той използва футболен език: Леон е като Меси и Кристиано Роналдо, събрани на едно място.
Няколко години преди Казан идва друго предложение. През 2010 г. "Динамо" (Москва) обсъжда вариант Салпаров да получи руски паспорт. Това би било огромно професионално предимство - вече няма да заема място за чужденец и пред него ще се отворят още повече възможности. Има условие. На практика това би означавало да се откаже от националния отбор на България. Салпаров отказва: "Чувството да играеш пред родна публика, да чуеш химна преди мач - това е най-големият заряд
за един спортист. Когато дойде предложението, въобще не съм се замислял".
Въпреки че посвещава живота си на волейбола, голяма част от приятелския кръг на Салпаров се оказва във футбола. В Казан се сближава с Благой Георгиев, който тогава е в "Рубин", общува и с бразилеца Карлос Едуардо и с руския национал Олег Кузмин. В България сред близките му са хора като Димитър Бербатов и Мартин Петров.
През едно от летата между сезоните руските журналисти с известно учудване следят социалните му мрежи - ресторанти, срещи, море, и го питат кога всъщност се подготвя за сезона. Салпаров обяснява, че най-после е имал няколко месеца край морето и е използвал времето, за да се срещне с приятели, които през сезона почти не вижда. Сред тях посочва точно Бербатов, Мартин Петров, Георги Пеев и Захари Сираков. Това е другата страна на кариерата, която рядко се вижда. Докато сезонът тече, повечето спортисти практически нямат нормален социален живот. Още далеч преди окончателното отказване Салпаров започва да мисли какво ще има след последния мач. През 2016 г. отваря ресторант в Равда заедно с брат си Георги Георгиев. Заведението е част от морски комплекс, а Салпаров вече говори открито, че има собствен бизнес и е наясно, че кариерата на един спортист рано или късно приключва. "За хляб и масло ще изкарам", шегува се тогава, когато го питат дали вече е мислил какво ще прави след волейбола.
Но продължава да играе, докато усеща "импулса в сърцето", който го кара да се бори. Тази формула вероятно обяснява необичайното дълголетие на кариерата му. Докато той играе по света, животът вкъщи продължава, а успехът има цена, която е доста висока. Хотели, самолети, лагери, тренировки, а когато клубният сезон свършва, почти веднага започва националният. "Но това не е само във волейбола - обяснява той пред "24 часа – 168 истории". - Във всички спортове е така. Когато един човек е на високо ниво, играе постоянно за клубния си отбор, после за националния. Почти няма време за семейството."
Една история от Казан показва как изглеждат тези жертви в ежедневието. Когато Салпаров подписва със "Зенит", синът му Георги вече е тръгнал на училище. Преди това семейството го следва в Турция и Франция, но решават да спрат непрекъснатото местене от държава в държава. Те остават в България, а Салпаров живее сам в Казан. Тогава обяснява, че така поне може изцяло да се съсредоточи върху професията - тренировка, храна, сън, възстановяване и пак тренировка.
Половинката му Ралица Паскалева няма подобна връзка с волейбола, преди двамата да се запознаят: "Нейната професия също е огромен ангажимент -
снимки, отсъствия от дома и дълги работни дни. Разликата е, че работата през повечето време е в България".
След повече от три десетилетия, в които почти всеки ден е бил организиран около следващото физическо усилие, Салпаров за първи път няма нужда да знае какво следва: "Сега съм се отдал на семейството. Всичко е в Божиите ръце, не съм човек, който планира всичко от днес за утре. Чувствам се прекрасно, защото мога да прекарвам повече време с близките си".
