Викане на 100-годишния дух на нацизма

Защо всекидневното замеряне със свастики може да е опасна игра във време на страх и разделение, възход на конспирациите, отвращение от демокрацията и бавен разпад на държавността

Руснаци и украинци. Израелци и палестинци. Политически противници в уж демократични страни... Днес всички взаимно и по един безогледен начин се обвиняват в нацизъм или фашизъм. Тази тенденция започна преди няколко години и бързо набра сила.

Помним как някои възторжени избиратели на Хилъри Клинтън без никакво стеснение наричаха фашисти всички гласуващи за Републиканската партия в САЩ. Отсреща пък Доналд Тръмп им отговаряше гръмогласно: Вие подменяте американската демокрация с ляв фашизъм!

Когато миналата година Джорджа Мелони стана първата жена - премиер на Италия, чухме коментари, че самият Дуче - бащата на италианския фашизъм Бенито Мусолини - се е преродил в рокля. А по-добре да не се подсещаме как президентът на Северна Македония Стево Пендаровски и цялата сърбоманска клика в Скопие по едно време ставаха и лягаха с "бугарските фашистички окупатори" на уста.

Пламването на войната в Украйна драматично нагнети емоциите и взаимните обвинения в обикновен нацизъм станаха всекидневие, разпростирайки се далеч отвъд фронтовата линия, след като мигновено бяха взети на въоръжение от поддръжниците на едната или другата страна.

"Укри" срещу "рашисти"

се втурнаха в безсмислено състезание по замеряне със свастики. 

През последния месец на израело-палестинската катастрофа терминът нацизъм, натоварен с болезнена историческа тежест, бе вкаран във всекидневно обръщение без никакво притеснение, че може да девалвира до банална хула, до дежурна обидна нападка. Така неописуемите страдания на поколението, преживяло Втората световна война, най-лежерно биват съпоставяни на едро с днешните проблеми. Честно ли е това?

Когато на 7 октомври "Хамас" проби стените и огражденията на Ивицата Газа, навлезе в израелска територия и уби 1400 души, сред които жени, деца и възрастни, а след това отведе в плен повече от 250 души, Израел нарече това най-голямото убийство на евреи след Холокоста. Палестинците лесно бяха сравнени с нацистите.

После, когато Израел отговори с бомбени удари, в които 10 хил. души - жени, деца и възрастни - в Газа бяха изпепелени, още по-лесно се намериха сравнения в обратната посока. Някои дори влязоха в поразителни детайли - Израел е затворил палестинците в Газа като в гето. Точно така, както навремето евреите са били затворени в гета, от които са можели да излизат само за малко и под строй, за да работят. И по същата схема в наши дни Израел допуска определена група палестинци да излизат от гетото Газа, за да работят.

Прогонването на палестинците в бежански лагери в съседните страни се сравнява с експулсирането на полските евреи от Германия.

При израелския удар по Газа се търсят съответствия с т.нар. Кристална нощ

- антиеврейския погром в Германия и Австрия от ноември 1938 г. Тогава, бесни заради атентата, извършен от евреина Хершел Гриншпан срещу германския дипломат Ернст фон Рат в Париж, германците подлагат на опустошение всичко еврейско, до което се докопат - хора, храмове, магазини... Гняв, насочен към изтреблението на "другия", на "различния", на "врага", от когото се снемат всички човешки атрибути. Дехуманизация на евреите, последвана от дехуманизация на палестинците...

Нека пак да се попитаме: Честни ли са тези сравнения? Щом едната страна е дръзнала да използва сравнения с нацизма, защо другата да се колебае да го направи? Взаимните обвинения и въобще препратките към фашистките практики и цялото онова мракобесно време днес като че ли са се превърнали в една лекомислена игра. Тази игра обаче може да се окаже опасна.

На какво реално се дължи този обезпокоителен тренд? Дали само на омразата и разделителните линии, които очертават все нови и нови рубежи, подпомогнати от ефикасната сила на социалните медии, където всеки на мнение, различно от нашето, се превръща в отявлен враг? Не пропускаме ли нещо друго, нещо важно, което, без да осъзнаваме, ни тика към възкресяването на зловещи сили и процеси, заровени и уж забравени за вечни времена под руините от Втората световна война?

С постоянното назоваване на някакви въображаеми "нацизми" и "фашизми" не рискуваме ли да пробудим наистина демоните на злото? Точно както се случва в посредствените филми на ужасите, в които някой си играе на приглушена светлина да вика духове на мъртви от отвъдното. И накрая те идват.

Тези дни имахме

исторически повод да върнем лентата назад

точно 100 години и да видим дали отговорите на днешните въпроси не се крият именно там - във времето, когато пламват първите искри на зараждащия се нацизъм - Бирения пуч на 8 воември 1923 г. Тези искри, както знаем, ще доведат по-късно до опустошителния пожар, изпепелил Европа и преподредил картата на света.

Но припомняйки си внимателно събитията и процесите, предшестващи големия ужас, ще видим хора, живеещи в икономическа несигурност, в страх, омраза и разделение, объркани от безброй конспиративни теории, подмамени от безогледна пропаганда и демагогия до все по-голямо отвращение от демокрацията, до бавен но сигурен разпад на държавността... Потресаващи сходства с нашето време!

Биреният пуч - началото на края

Причините за случилото се: икономическа криза, страх на средната класа от комунистите, разочарование от вечно спорещите демократични партии и лекомислието на стария елит

Щурмоваци пред бирарията “Бюргербройкелер” в Мюнхен по време на Бирения пуч. СНИМКА: РОЙТЕРС

8 ноември 1923 г. Мюнхен. Към 8 ч вечерта Адолф Хитлер се е подпрял на една колона в задната част на бирарията "Бюргербройкелер" в Мюнхен. Вътре са се събрали почти 3000 души. След около половин час на входа започва блъсканица. Нахлуват въоръжени мъже. Хитлер чака този момент. Пробива си път през крещящото множество, стреля в тавана и се качва на подиума, където екзалтирано сякаш излайва: "Националната революция избухна!"

Той заявява, че баварското правителство е свалено и обявява формирането на ново управление. Подготвен е и поход към Берлин за завземането на цялата власт.

Хитлер е в стихията си. Той е вдъхновен от успешния поход към Рим на Бенито Мусолини и узурпирането на властта от италианските фашисти. Това му дава увереност, че може да повтори същия успех в Германия и да свали Ваймарската република. Но не всичко върви според патоса и фантазиите му. Властите се противопоставят, а жителите на Мюнхен отказват да го последват, макар градът на другия ден да осъмва облепен с плакати, които го възвеличават като райхсканцлер. Походът към Берлин се проваля, пучът е разгромен. Хитлер успява да избяга, но само след два дни е арестуван и обвинен в държавна измяна. 

Националсоциалистическата немска работническа партия (НСДАП) е забранена. Доскоро Хитлер се е опиянявал от усещане за непобедимост, но въображението му се сблъсква с реалността. Докато той седи в предварителния арест, пречупените кръстове изчезват от улиците. Но

демокрацията има

твърде много врагове

Дори сред чиновническото съсловие. И това проличава през февруари 1924 г., когато започва процесът срещу превратаджиите. Съдията проявява открита симпатия към обвинения. Разрешава му да превърне съдебната зала в сцена и да възвеличи жалко провалилата се хазартна игра като героизъм и мъченичество. Получава минимално наказание: пет години затвор с обещание присъдата да се трансформира в условна и да бъде освободен предсрочно. В съдебното решение изрично са посочени неговият "чист народен дух" и "благородната му воля".

Ако дотогава Хитлер е бил местна величина, процесът го превръща в идол на националистите и враговете на републиката в цяла Германия.

Затворничеството му е като пребиваване в хотел. Получава писма от почитатели, носят му цветя, приема стотици посетители. Там започва да пише първата част на книгата "Моята борба" – микс от автобиография и програмно послание.

Антисемитизмът и антимарксизмът се сливат в едно цяло. "Болшевизмът" не бил нищо друго освен инструмент на евреите в битката срещу "арийско-германската раса".

Редом с ядрото от радикален национализъм, с отричането на републиката и демокрацията, Хитлер добавя и последния елемент от своя "мироглед": визията за завладяване на "жизнено пространство на изток", за изграждане на германска империя от "раса на господари".

Хитлер е освободен още на 20 декември 1924 г. Докато е в затвора, окончателно утвърждава мистичната вяра в себе си като определен от "провидението" спасител на немската нация. Вече си е научил урока: няма да вземе властта чрез насилие. Ще направи Германия националсоциалистическа, но с конституционни средства.

Само след няколко седмици НСДАП е разрешена отново в Бавария. Извънредното положение е вдигнато. Хитлер се среща на четири очи с баварския министър-председател, признава опита за преврат като грешка и се заклева за в бъдеще да бъде верен на закона. "Звярът е укротен" – заключава след срещата домакинът. Да, Хитлер има забрана да говори на публични места, но е свободен да се изказва на партийните събрания. Опитът за преврат и затворът стават най-големият политически капитал на Хитлер редом с дарбата му да говори. Десните врагове на републиката го наричат "героя от Мюнхен".

Хитлер прекарва дните си в кафене "Ноймайер", заобиколен от доверени лица и богати благодетели. Вече е напълно убеден, че е водач на грандиозно "движение", не просто председател на отцепническа партия. Истината е друга: НСДАП няма никаква тежест в обществото. Дори след като през 1928 г. Хитлер получава разрешение да се изявява публично из цялата територия на Райха, даже недоверчивите пруски власти са на мнение, че опасността е окончателно отстранена. На избори партията му рядко печели повече от 3% от гласовете. Силата на НСДАП е в организираността.

На изборите за Райхстаг през 1928 г. всеки осми, избрал НСДАП, е и член на партията, участва в протестни шествия или в щурмовите отряди. Партията се финансира почти изцяло от членския внос и сумите за вход. Организирайки впечатляващи спектакли, Хитлер пренася своите халюцинации върху привържениците си. Знамена, фанфари, униформи, маршируващи колони, гръмотевични викове "Хайл!" – всичко това дава усещане за сила и динамика.

Въпреки това НСДАП си остава малка партия.

Авторитарните копнежи

на много немци,

страхът от демокрацията, гневът срещу репарациите обслужват и други организации, например Немската национална народна партия на големия издател Алфред Хугенберг.

Буржоазията окачествява неудържимата агресивност, маниакалния антисемитизъм и екзалтираните речи на Хитлер като просташки. Консервативните среди се плашат от "социалната идея" и мъглявите му обещания да създаде "народна общност", а работниците не ги разбират. Особено след стабилизирането на икономиката изпълнените с омраза тиради на фюрера вече не действат както преди.

Ала към края на 20-те години хаосът се завръща. Немската икономика е в стагнация, когато на 24 октомври 1929 г. борсата в Ню Йорк се срива. Безброй предприятия затварят, безработицата в Германия рязко се увеличава. Наематели губят жилищата си, търговци затварят магазини, фермери остават без земя. Последствията са глад, престъпност, самоубийства...

Още преди мизерията да стигне своя връх през 1932 г.,

икономическата криза става

криза на държавността.

Започва я райхспрезидентът. Паул фон Хинденбург заема тази длъжност от 1925 г. Маршал от световната война, национален герой, той отразява блясъка на минала слава и мощ. Зад помпозната фасада обаче се крие сантиментален мъж, през целия си живот зависим от чужди съвети.

В периода на рецесия след 1929 г. Хинденбург се вслушва главно в съветите на генерал-майор Курт фон Шлайхер. Според него кризата е удобен случай парламентарната система да се замени с авторитарен президентски режим.

В края на март 1930 г. Хинденбург назначава депутата Хайнрих Брюнинг от католическата Центристка партия за канцлер и му дава пълномощия да управлява с извънредни разпоредби. Райхстагът е против и Хинденбург го разпуска.

На 14 септември се провеждат избори. НСДАП получава 18,3% от гласовете – с 15,7% повече, отколкото през 1928 г. Комунистическата партия получава 13,1%. Верните на републиката партии все още имат мнозинство в Райхстага, но не успяват да образуват коалиция. Брюнинг продължава да управлява с извънредни пълномощия. Парламентът го търпи, защото много депутати се опасяват, че нови избори ще укрепят позициите на крайните партии. Министър-председателят поема курс на строги икономии, който още повече изостря кризата.

Нарастващата бедност и безработицата тласкат избирателите към Хитлер. НСДАП печели главно от страха на средната класа, че би могла да слезе до презирания пролетариат. Дребните буржоа треперят от възможната комунистическа революция, разочаровани са от вечно спорещите демократични партии. Всичко това се влива в общо отвращение от Ваймарската "система".

Хитлер не предлага решения.

Той обслужва гнева,

възпламенява го. Обещава утопично бъдеще на величие и единство, на вътрешен ред. На местните избори НСДАП печели все повече гласове от средната класа, увеличават се и гласувалите за нея работници, безработни и дребни предприемачи.

Към 1932 г. НСДАП вече е масова партия – и защото "движението" на Хитлер изглежда по-модерно и по-емоционално от консервативната и либералната конкуренция. Фюрерът следва американския пример: качва се в самолета и хвърчи от мероприятие на мероприятие.

"Национален социализъм." Понятието комбинира две войнствени идеологии от ХІIХ и ХХ век. Колкото и неясна и интелектуално оскъдна да е, утопията на НСДАП увлича младежите. Не само защото кризата ги е лишила от възможности за развитие, а и защото младите по принцип отхвърлят закостенелия буржоазен свят. Хитлер им обещава промяна, идеали, приключения.

От януари до декември 1931 г. щурмовите отряди увеличават числеността си от 88 000 на 260 000 младежи. През пролетта на 1932 г. вече наброяват почти 400 000. Младите хора в кафяви ризи не само агитират, а упражняват и терор: улични схватки, престрелки с комунисти.

Най-сетне НСДАП влиза във властта – като резултат от цяла поредица интриги, ходове и машинации. Към края на април 1932 г. Шлайхер отива при Хитлер и го пита дали е готов да подкрепи десен президентски режим. Хитлер се съгласява – на цената на нови избори.

По съвет на Шлайхер Хинденбург уволнява Брюнинг и издига за канцлер крайно реакционния Франц фон Папен. Той е точно по вкуса на стария президент: принадлежи към старата аристокрация,

отличен ездач, представителен,

със скромен интелект.

Нито Хинденбург, нито Шлайхер забелязват, че Фон Папен е силно амбициозен.

На изборите през юли НСДАП получава 37,4% от гласовете – повече, отколкото е получавала всяка друга партия по време на Ваймарската република. Хитлер претендира за канцлерския пост. Хинденбург му отказва. В очите му Хитлер е един прост ефрейтор и заслужава само презрение. Да стане глава на правителството? Въпросът дори не подлежи на дискусия! Хитлер отказва да подкрепи кабинет без свое участие, затова през септември Хинденбург отново разпуска Райхстага. През ноември НСДАП си остава най-силната партия, но губи известен брой гласове.

Хитлер е изправен пред труден избор. Ако се включи в коалиционно правителство, ще се налага да прави компромиси и неизбежно ще загуби ореола си на спасител. Ако не участва, рискува да изгуби още избиратели. В началото на декември Шлайхер убеждава противящия се Хинденбург да назначи самия него за канцлер на мястото на Папен. Хитлер държи на своето: всичко или нищо. 

На първите страници на вестниците се появяват съобщения за среща между Хитлер и бившия канцлер Папен. Новият канцлер Шлайхер омаловажава този факт. На 9 януари Папен също потвърждава, че срещата е без значение, но това е лъжа: още същия ден отива при Хинденбург, за да му съобщи, че Хитлер е съгласен да участва в правителството, без да е канцлер. И това е лъжа, но Папен си осигурява съгласието на райхспрезидента да работи за отстраняването на Шлайхер. 

Хитлер вероятно е проумял, че честолюбивият Папен му дава последен шанс. На 15 януари в малкия автономен окръг Липе се провеждат избори за ландтаг. НСДАП хвърля в предизборната борба всички оратори, помощни отряди и ресурси, с които разполага. В резултат получава 39,5%. Не особено добре, но достатъчно да предизвика ликуването на пропагандния шеф Гьобелс: "Лавината на народното надигане отново се понесе".

Истината е, че 

парите на партията са на свършване.

Но Хитлер продължава опасния покер. Позовавайки се на изборната победа в Липе, отново иска от Папен да стане канцлер, обещавайки, че партията му ще вземе само още две министерски кресла.

Вечерта на 22 януари 1933 г. двама мъже се измъкват от ложа в берлинската опера: Оскар, синът на Хинденбург, и Ото Майснер, държавен секретар в президентството. Отиват с такси в Далем, където в една вила ги очакват Хитлер и Папен.

Папен вече се е примирил с кабинет на Хитлер. Вярва, че ще държи под контрол лидера на НСДАП дори в качеството си на вицеканцлер, благодарение на близостта си с Хинденбург. Остава само синът на президента и Майснер да убедят стареца да приеме Хитлер. В таксито на връщане младият Хинденбург се показва впечатлен от фюрера.

На сутринта Папен предлага на президента да назначи Хитлер за канцлер. Хинденбург упорства. На 28 януари Шлайхер най-сетне подава оставка. Папен усърдно работи за участие на консервативни политици в кабинета "Хитлер". Важно е да спечели Хугенберг, лидер на Народната партия, който презира Хитлер и се бои от него. Хугенберг е изкушен от възможността да получи няколко министерски поста за своята партия, но не приема първото условие на Хитлер: незабавно разпускане на парламента и нови избори. Папен тайно приема това условие на Хитлер и оставя Хугенберг в неведение. Следобед на 29 януари консерваторите са спечелени. "Спокойно, ще обградим Хитлер" – така Хугенберг убеждава скептичните си колеги.

Вечерта Папен представя на райхспрезидента списък с министри. Хинденбург, притискан от сина си и Майснер, вече е готов да назначи Хитлер за министър-председател. На следващия ден в 11 ч новото правителство ще положи клетва.

В понеделник, 30 януари, коалицията се събира в дома на Папен. Към 10,45 ч отиват в седалището на райхсканцлера за среща с Хинденбург. Едва влезли в кабинета на Майснер на партера, Хитлер иска от Хугенберг да потвърди съгласието си за нови избори. Лидерът на Народната партия категорично отказва. Избухва караница. Минава единайсет.

"Сглобката" на Папен

заплашва да рухне

Държавният секретар Майснер го предупреждава, че райхспрезидентът няма да чака дълго. Най-сетне Хугенберг дава съгласието си – от уважение към Хинденбург.

Адолф Хитлер полага клетва върху Ваймарската конституция. Гръмогласният политик става райхсканцлер. Син на дребен австрийски чиновник, лош ученик, посредствен художник, обикновен войник с чин ефрейтор, провален превратаджия и социален аутсайдер с ясно изразени невротични черти ще управлява Германския райх.

Любителите на конспиративни теории, които по това време не са никак малко, смятат, че това немислимо назначение е някакъв заговор. Комунисти и социалдемократи са убедени, че Хитлер е "наемник" на едрия капитал – в действителност обаче индустриалците и финансистите се разбират трудно с шумния агитатор и предпочитат да подпомагат традиционните десни партии. Поне в началото.

По-късно историците ще свържат Хитлер с Бисмарк, за да обяснят националсоциализма с деформация на немската политическа култура, ще я нарекат свръхагресивен "страничен път" към модерния свят. Други учени застават на противоположна позиция. Според тях

демагогът Хитлер се явява

демонът на немската история.

Днес като че ли доминира представата, защитавана от английския историк Йън Кершоу, смятан за един от най-добрите изследователи на нацизма. Според него в Германия се е създала обстановка на широко разпространено отвращение от демокрацията, обусловена от предвоенния национализъм, после и от военното поражение – само такава обстановка е в състояние да роди райхсканцлера Адолф Хитлер.

Други необходими условия са страхът от комунизма (Хитлер го стилизира в "еврейски заговор"), икономическата мизерия – и особено биографията на фюрера: отначало аутсайдер, после безмерно облагодетелстван от съдбата.

Датата 30 януари 1933 г. е продукт на историческа закономерност, трагични случайности, враждебност към републиката и лекомислието на стария елит – както и на характера и действията на Адолф Хитлер. Хората, запазили хладния си ум, правят извода, че на тази дата е победил театралният гений на демагогията. И оттам нататък той ще върви към логичния си край. Трябва да минат още 10 години, за да стане безпределно ясно, че по този гибелен път фюрерът е повлякъл всички.