Косьо Цанев: Бях се подготвил да избягам на Запад преди 1989 г., но шофьор ме изпревари

Вече съм фермер. Живея в германско село в къща с голяма градина, 10 кокошки, петел, голямо куче, две деца и една жена. Селото има пет кръчми

Не знам как ме пропуснаха да вляза във ВИТИЗ, баща ми беше осъден от Народния съд на 15 г. строг тъмничен затвор

Заминах за Германия ден след като водих големия митинг на СДС на Орлов мост

- Какво ви доведе в родината, г-н Цанев?

- Поканиха ме за неголяма роля във филма “Преди да те забравя”. Режисьор е Станислав Дончев - Стамбата. Използвах няколкото дни в София да се срещна с приятели, да изгледам няколко постановки на Народния театър, нали от него започна актьорският ми път.

- Каква е ролята ви във филма?

- Играя мастит инвеститор, който решава да вложи пари в компютърната фирма на млади и амбициозни специалисти.

- Да не би думите мастит инвеститор да са евфимизъм на думата мафиот?

- Има такова нещо. (Смее се.) Мисля, че Стамбата остана доволен от мене. Като свършиха снимките, той каза на екипа си: “Днешният снимачен ден беше на Косьо Цанев, който дойде специално от Германия, за да изиграе тази неголяма роля.

- Какъв е Косьо Цанев в Германия?

- Пенсионер и селянин. Живеем в село Гюрншайтс, на 25 километра от Кьолн. Имам голяма зеленчукова градина, която иска много копаене. Имам 10 кокошки и един петел, голямо куче, две големи деца, жена и къща.

- Значи можем да кажем, че си земеделец, а не селянин?

- Най-точно е може би фермер. (Смее се.)

- Съвсем ли зарязахте актьорството?

- От време на време озвучавам клипове. Аз съм българският глас на две фирми - едната е “Бош”, а другата е за производството на земеделска техника. Участвам и във видеоклипове на немски език. Общо взето така ми преминава времето.

- В един разговор преди години ми казахте, че искате да направите пиесата “Даскал”, с която Велко Кънев обираше овациите в Народния театър. Какво стана с този проект?

- Да, много исках да направя моноспектакъла и в Германия. Свързах се тогава със Светлана, която е драматург в Народния театър и преводач на пиесата от френски на български език. Започнах да превеждам на немски българския вариант. Но ми се обадиха от екипа на автора, че той не желае да се прави превод от превода. И е в пълното си право авторът. Така този проект, за съжаление, пропадна. Тази пиеса въобще не е играна в Германия и нямах текста на немски.

- Как са близнаците Константин и Елена?

- Ами пораснаха, вече са на 20 години. Елена е бременна и скоро ще ме направи женски дядо за четвърти път. Явно съдбата така е пожелала - да имам три дъщери и само един син. Надявам се той да продължи рода.

- С какво се занимават децата ви?

- Константин следва в Бон по смесена специалност - икономика и философия. А Елена прави специлизирано обучение за физиотерапевт. Ще видим какво ние поготвило бъдещето.

- А съпругата ви Марита?

- Тя продължава да си работи за “Дойче веле”. Рано й е за пенсия. Но от пандемията насам повечето време работи в хоум офис. Един-два пъти в седмицата ходи в “Дойче веле”.

- Голямо ли е селото, в което живеете?

- Ами, голямо е. След като има пет кръчми. (Смях.) То се намира в една природна местност. Чисто е , тихо, спокойно... Както се казва - всичко е био.

- Да. На камерната сцена гледах постановката “О, ти, която и да си” по текст на Мирела Иванова. Останах много впечатлен от четирите актриси, които играеха в нея. И от момчето, разбира се - Юлиан Костов. Много добре направен поетичен спектакъл. Непременно ще гледам Мария Каварджикова в пиесата “Частици жена”.

- Мария получи награда за нея.

- Да - “Аскеер” за най-добра поддържаща женска роля.

- А видяхте ли се с Мария?

- Естествено. Ние през годините поддържаме много приятелски отношения. Мария ми изглежда уморена. Да не кажа - преуморена. Разбрах, че снима в сериал, който й харесал. Поразговорихме се - за театъра, за децата...

- Очаквате ли друга покана за участие в български филм?

- О, да! Ако е рекъл Господ. С радост бих участвал, ако ме поканят. На мен ми е много мъчно за киното. Но има и такъв момент - аз от дълго не живея в България и явно не съм в полезрението на младите режисьори. Те и не ме познават сигурно. Но ето - след двата епизода при Стамбата може да изскочи нещо по-голямо.

- Вие станахте известен с ролята си на Андрея Будинов в сериала “Пътят към София” по БНТ в далечната 1979 г. С какво си спомняте този сериал по едноименната книга на Стефан Дичев и режисиран от украинския режисьор Николай Машченко?

- С това, че сериалът стана причина да не се дипломирам с колегите си от ВИТИЗ. Професорът ми Енчо Халачев постави условие: или ще играеш театър, или ще снимаш кино. Викам - отивам да снимам. Заснех филма, взех си всичките изпити, изиграх си и допломните спектакли, но нямах заверен зимен семестър за последната година. И така на 24 май не си получих дипломата, малко тъжно ми беше, като гледах колегите. Взех я след година, вече като актьор в Народния.

- А как стана така, че още от студентската скамейка получавате щат направо в първия театър на републиката?

- В София беше дошъл съветският режисьор Андрей Александрович Гончаров, за да постави пиесата “Бяг” на Булгаков. Преди това я направил в Шотландия и тя се радвала на огромен зрителски успех. А по същото време постановката на “Бяг” в СССР е забранена. Ние бяхме студенти в четвърти курс и като дипломен спектакъл играехме едно фантастично представление - “Гледна точка” на Шукшин.

- Кои бяха другите от “ние”?

- Георги Мамалев, Елена Кънева, Мадлен Чолакова, Иван Балсамаджиев, Емил Джамджиев... “Гледна точка” имаше страхотен успех. Спомням си, че на последното представление имаше такъв наплив от зрители, че по “Раковски” пред ВИТИЗ дойде конна милиция, за да въвежда ред. И заради тези зрители, грехота беше да ги връщаме, играхме представлението два пъти, само с малка почивка. На едно от тези две представления присъства Гончаров, заедно с асистента си и с драматуржката на Народния театър Антония Каракостова. На другия ден отива при директора Дико Фучеджиев, за да подписват договор за постановката “Бяг”. И Гончаров му казва - без този, този и тази, аз няма да поставям пиесата на Булгаков. Това после ми го разказа Каракостова. И така ние 3-4 души от студентската сцена стъпихме направо на сцената на Народния.

- Баща ви е осъден от Народния съд, а вие постъпвате в Народния театър. Само на таланта ви, забелязан от съветския режисьор Андрей Гончаров, ли се дължи това назначение?

- Не знам, може би ми помогна и шансът. Но нека първо разкажа за татко. Осъден е по дело №1 на Троянския народен съд на 15 години строг тъмничен затвор, 20 години лишаване от граждански права и право да упражнява професията си поради една-единствена причина: учил е медицина в Хайделберг, Германия, по времето на Третия райх. И на дипломата му има печат с пречупения хитлеристки кръст, но тогава там просто не е имало други печати.

Баща ми тръгва за България в началото на септември 1944 г., за да отбие военната си служба. И на 5 септемви, деня в който Съветският съюз обявява война на България, негов колега, с когото пътуват заедно за родината, в Мюнхен му съобщава тази новина, току-що я чул по високоговорителите на гарата. Колегата му остава, а татко като истински родолюбец се връща да изпълни воинския си дълг.

- Колко години лежи в затвора?

- От 1945 до 1951 или 1952 и го реабилитират. Той излиза от затвора и се жени за майка ми, но животът му вече е съсипан, почина на 53 години. А преди това беше принуден да изтърпи още едно унижение.

Понеже не признаваха дипломата му от Хайделберг, го принудиха да се дипломира отново в Медицинска академия. Той даже взе две специалности, изпитвали го професори, които е учил на медицина.

- Вие имахте ли проблеми при кандидатстването във ВИТИЗ?

- Не. По-интересното беше, когато вече в Народния театър ми предложиха да стана член на БКП. Викам - да, нямам нищо против, но нека първо мама донесе тука едни документи да ги видите. Мисля си, че моето досие може и да се е забавило при кандидатстването и съм минал между капките. Видяха документите и партийният секретар Васил Стойчев спря да ме кани повече.

- Как гледаха на вас Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев, Гец и останалите “стари кучета”?

- А, много хубаво ни приеха. Тогава в Народния театър имаше невероятна атмосфера и първите ни стъпки на професионална сцена започнаха без каквито и да било спънки и проблеми. А в “Бяг” аз изиграх ролята на приват доцента. В едноименния филм на Алов и Наумов я игра големият Алексей Баталов.

- Някога мислехте ли да избягате на Запад?

- Да, но никога не ме взимаха на турнетата на театъра в западни държави. За първи път излязох при гастрола ни в Белград. Аз се бях подготвил, но ме изпревари шофьорът на колата, която караше декорите. След неговото бягство трупата ни се изпълни с “цивилни изкуствоведи” и вече нямаше начин.

- И все пак успявате. Как стана?

- През 1989 г. получих покана от “Бритиш кансъл” за специализация в Лондон. В Комитета за култура, изглежда, не са обърнали особено внимание на досието ми и ме пуснаха.

Заминах, но на връщане вместо в София кацнах в Мюнхен. Когато слизах от самолета на летището в баварската столица, си казах: “Даа, всичко е точно така, както съм си го представял...”.

- И как оцеляхте в Мюнхен?

- Исках да започна работа в радио “Свободна Европа”. Всеки ден звънях на Румяна Таслакова, но отговорът винаги беше един и същ - няма места.

Когато парите ми намаляха застрашително, отидох на един студентски пазар и за 1000 марки си купих фиат темпра - комби, син. И почти плачейки, поех към София. Пристигнах и на другия ден Румяна Таслакова му се обажда по телефона, че мога да започна на хонорар в “Дойче веле”.

Заедно с актьора Ангел Георгиев-Ачо, лека му пръст, водихме най-големия митинг на СДС на Орлов мост в навечерието на изборите през юни 1990 г. и на другия ден отлетях за Кьолн.

- Ще се върнете ли някога в България?

- Не. Не.

- Вие вече повече германец ли се чувствате?

- Аз съм европеец. Не е въпросът точно къде си роден, въпросът е къде се чувстваш добре. И новото ми семейство е в Германия. Не, няма да се връщам. Ще е само за творчески ангажименти, които очаквам.

Визитка

Константин (Косьо) Цанев е роден на 18 октомври 1953 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ. Още като студент е назначен в Народния театър. Става известен с ролята на Андрея Будинов в сериала “Пътят към София”. Освен на сцената играе и в много постановки на Телевизионния театър. Снима се във филмите “Не знам, не чух, не виях”, “Бедният Лука”, “Търновската царица”, “Стършел”, “Константин Философ”, сериала “Людмил и Руслана” и др.

През 1990 г. заминава за Германия, където работи като журналист в българската редакция на радио “Дойче веле” в Кьолн.

Първата му съпруга е актрисата Мария Каварджикова, от която има 2 дъщери: Александра и Гергана. През 1994 г. се развеждат. По-късно той сключва брак с германка, от която има близнаци - Константин и Елена.