Васко Кръпката: Подкрепям Милена Славова само срещу хомосексуалните
- Дълго мислих дали да застана зад Милена, защото не харесвам руските ѝ хибридки
- Нейната постъпка избледня пред отвратителната злоба, с която я заляха. Аз съм широко скроен и коректен по природа, ама с нищо не бива да се прекалява
- Обичам днешна България много повече отпреди 34 години въпреки чалгата и опростачаването
- При соцбезвремието нищо не се случваше. Младите свирехме по мазетата и чакахме да пукне Бай Тошо, та нещо да се промени
- Бях в Буча и не съм същия човек. Най-трогателната история е на отец Андрей, който след станалото събира трупове по улиците и сам погребва 117 човека
Той е вечният борец за свобода във всякакви времена. Духът му не търпи окови, истината му извира от сърцето. Васко Кръпката неслучайно е един от най-емблематичните ни рок изпълнители, символ на демокрацията, който винаги има мнение по темите и събитията, вълнуващи обществото и света. Преди дни той отиде пред съда, за да изрази съпричастност с колежката си Милена Славова. Тази година също така стигна с китарата си и до Киев, където свири за повдигане на духа в полулегален концерт, защото „музиката помага не по-малко от оръжията” по време на война.
- Подкрепихте Милена Славова в нейния вече двугодишен конфликт с представители на ЛГБТИ общността. Какво смятате за обвиненията към нея в хомобофия и дискриминация?
- Не мога да съдя, но когато приятел е в нужда, разсъждавах много... мислих, чудех се дали да я подкрепя, но като видях какви заплахи получи като отговор на това, че тя обиди част от тях, заплахи към нея, към дъщеря й, изгавриха се с нейна песен, и просто реших, че нейната изцепка не е толкова фрапираща, колкото ответният удар. И някак си от нападателка се опитаха да я превърнат в жертва, давайки я на съд. Дойде ми в повече и някак нейната постъпка избледня в очите ми, след като усетих отсрещната атака и някак се погнусих от отвратителната злоба, с която я заляха.
- Настана ли време, в което бунтарите трябва да си мерят приказките?
- Ами щом разбуни духовете, пак си е бунт... не можем да очакваме от рок звезда да е много премерена в приказките и си е комплимент метъл-пънк динозавър да бъде съден от хомосексуални хора за остър език... Но никак не подкрепям това, че тя се впуска в някакви конспиративни теории, оплюва Запада и Украйна, споделя някакви хибридки от руските тролове... и т.н. Но това е друг разговор. В случая с това, че гейове я дадоха на съд, съм на нейна страна.
- Какво мислите за днешната политкоректност? Не ограничава ли все повече човек в поведението му и в свободата му да казва каквото мисли?
- Аз се мисля за достатъчно широко скроен и коректен по природа, ама с нищо не бива да се прекалява. Струва ми се, че западните общества започват полека да боледуват от пренаситеност, комплексарска толерантност към обратните, и малко чашата прелива. Вече е задължително във всеки филм да има черен - добре, ама и хомосексуалист - някак ми иде в повече. Задължителното ми идва в повече. Наложиха се политкоректни определения за гейовете и хомосексуалните жени, виждам по летищата 3 вида тоалетни: мъжка, женска и неопределена... е, кому е нужна тази демонстрация? Изобщо не съм консерва - нито политически, нито сексуално, но сексът за мен е интимна работа... започнеш ли да го развяваш като знаме, ставаш статукво.
- Вече всеки може да се обиди за всичко, както всеки може да се превърне в мишена на този, който се е почувствал жертва. Автоматично повечето хора започват да се автоцензурират…
- Ето дори и аз, дето баба ми викаше: „Уста назаем не ти требват”, каквото ми е на сърцето, това ми е на устата, се връщам няколко пъти, премислям какво да отговоря на въпросите ви. Абе, тортата взе да се разтапя и така се зараждат диктатурите. Много като се разпищолят с пороците си някои хора, другите започват да търсят спасение в някого, който ще дойде да управлява с „твърда ръка”.
Даже се намират разни „умници”, дето развиват теории, че видите ли, по-добре да се върнела задължителната казарма, че нямало достатъчно истински мъже... че те, гейовете, ще са най-щастливи в казармата.
- Подобна действителност - на опасността човек да каже каквото мисли - връща ли ви по някакъв начин, макар и различен, към „оковите” на социалистическия режим?
- Оф, това цензурата ми е много омразна, пък автоцензурата съвсем! Настават времена човек да си мери приказките. Хубаво, ама Георги Минчев, мир на душата му, има песен: „Бира, секс и рокендрол, за да се знае кой е силният пол...”.
Този великолепен хит сега би прозвучал полит-НЕкоректно, ами колко прекрасни стари филми има, в които има закачки с хомосексуалисти, които сега биха се изтълкували като подсъдни подигравки... че чак за такава шега в Канада забраниха песен на Dire Straits за заигравка с обратните. Да, много от моите герои в рокендрола и в киното са проявявали коректност към хомосексуалистите, към проститутките, към травеститите, шегували са се с тях, приемали са ги, аз също ги приемам и имам приятели, но те не парадират със сексуалната си ориентация. Стане ли опасно да си казваш какво мислиш, вече ми напомня на едни други времена, когато беше по-безопасно да си затраеш, отколкото да изразиш мнение.
- Какво се промени според вас 34 години след падането на режима у нас, когато в тон с устрема към демокрация се роди и вашата легендарна група „Подуене блус бенд”? Вече има банани по магазините, но какво още липсва според вас?
- О, толкова много неща се промениха! Мисля, че сега сме най-свободни от доста време насам. България е част от цивилизацията. Въпреки проблемите на времената, в които живеем, между Изтока и Запада, обичам днешна България много повече отпреди 34 години. Дори и не сме сънували тогава, че можем да се качим на самолета и да отидем до Рим и обратно, и то на цената на един обяд в кварталната кръчма. Има свободен достъп и производства на хиляди стоки, които са залели пазара. Който има акъл и здрави ръце да работи, може да си урежда живота, да пътува, да съзидава, без да се подмазва на партията майка кърмилница. При соцбезвремието нищо не се случваше, повечето хорица се слагаха на партията, за да докарат някоя привилегия. Ние, младите, свирехме по мазетата и чакахме да пукне бай Тошо, та нещо да се промени.
Сега се случват толкова много неща. Да, времената са проблемни, ненаказани престъпници, корупция, мафия... ама няма опозиция на корупцията. Злите сили наложиха с бухалките чалгата и тя резонира в мисленето на поколения българи. „За крадец не ставаш, ти си будала” стана начин на живот за голяма част от населението. Ей това не се случи!
Не се случи просветата, а се случи опростачването. Аз все пак съм щастлив, че устоях и съм от другата страна на чалгата. С бандата издадохме 20 албума и постоянно сме на пътя. Все пак вярвам, че хубавите неща предстоят. Само се моля да свърши проклетата война.
- Още от началото на войната между Русия и Украйна не останахте безучастен и изразихте категорична позиция. През март свирихте в Киев. Какво се случи там?
- Ами като съм избрал Fender, а не „Калашников”, реших, че и музиката помага не по-малко от оръжията. Музиката е обратното на войната.
Концертът беше полулегален, защото при война не е време за веселби, но когато е с мисия, е друго. Беше на 1 март, в центъра на Киев. И с песни се размечтахме скоро, като дойде пролетта, да свърши проклетата война. Но не би... Другата ми мисия беше да се срещна с българи, които живеят в Киев, на легендарния Стъклен мост, който, откакто руснаците го обстрелват, но не го уцелват, става прочуто място за срещи. Там дадох интервю, в което представих „другата България”, не тази, която представляваше проруският ни президент Радев и служебното му правителство. Разказах за това, че у нас има много хора, които подкрепят Украйна и помагат. Разправих и за акцията на Манол Пейков, който събра толкова много пари, закупи страшно много генератори и дори при едно от пътуванията загина българският шофьор на буса с генератори от руски обстрел. Смятам, че тази мисия също беше важна, защото украинците имат нужда и от морална подкрепа, да знаят, че има българи с тях в борбата за свобода.
- Били сте и в Буча, където през април 2022 г. се случват зверства, които потресоха света. Вие какво заварихте?
- Там ме заведе Юри, който е роден и отраснал в България, баща българин, майка - украинка. Женен за украинка и от години живее между Буча и Киев, произвежда мебели. Когато в първите дни на войната 60-километровата колона с бойна техника бавно настъпва от Русия с намерение за 3 дни да превземе столицата Киев, Юри грабва двете си деца и жената, закарва ги в Испания при роднини и се връща, за да стане доброволец в отбраната на Киев.
Тогава украинците не разполагат с толкова оръжия, колкото сега, и измислят нещо като средновековна тактика. Копаят окопи в гората между Буча и Киев, довеждат с копане още една река и наводняват долината, която разделя Буча от Киев. Когато танковете доближават долината, взривяват моста и техниката се оказва обкръжена и не може да премине през наводнената долина. Тогава започва отбраната от окопите в гората и така атаката е спряна. Руската армия се нанася в Буча и започва сеч. Всичко, що се движи, се обстрелва. Ограбва се и се взривява де що има нещо за крадене. Статистиката говори, който не вярва.
Интересното е, че всъщност повечето украинци са се изнесли от Буча, както Юри. Останали са проруски настроените украинци и рускоговорящи, които не са имали къде да отидат, пък и са се надявали, че няма да им сторят нищо руските войници, като им заговорят на руски. Да, ама не, беше казал мислителят... почти всички избити... Ужасна работа! Най-трогателната история е на отец Андрей от църквата в Буча, който започва да събира трупове по улиците и собственоръчно погребва 117 тела в двора на църквата.
След Буча не съм същият човек. Не съм си представял, че в 21-ви век ще сме свидетели на такива трагедии.
- Как се надявате да приключи този военен конфликт?
- Това, че целият нормален свят застана с Украйна и осъди Русия, ми дава надежда. Спомням си времената, когато в Русия управляваха Горбачов, Елцин. Тогава нямаше русофили и русофоби, нямаше конфликти, светът се обединяваше, Рейгън и Горбачов си пиеха водката и уискито като приятели, падна Берлинската стена, бяхме братя и побратими с порив за един свободен свят, без нацизъм, болшевизъм, комунизъм, без диктат... но после кагебето се завърна в Кремъл и нещата загрубяха.
- Какво бихте посъветвали политиците ни в момента?
- Да са твърди в геополитиката. Много е важно да не се отклоняваме от цивилизационния път към свободния свят, защото не само ние имаме нужда да сме с Европа и света, а и те имат нужда от свежи, здрави и разумни хора, които знаят какво е липса на демокрация. Особено сега, когато империята на злото Русия агонизира и агресивно напада съседи, трябва непоколебимо сами да се освободим от „освободителите” веднъж завинаги. Сега е моментът да се обединим заради идеалите на 90-те, да живеем в Свободна Европа! И всички други междупартийни дрязги да минат на заден план. И ако може, лека-полека ченгета, отрочета, изобщо старата милиционерска клика да се отстрани от управлението на прекрасната ни татковина.
- Някога съжалявали ли сте, че преди години избирате да се завърнете към безпътицата в България тогава, когато имате възможност да останете в Копенхаген?
- През 1983 г. успях да се измъкна като барабанист на една група към Скандинавия и свирихме 6 месеца там. Тогава истински презрях диктатурата на пролетариата, както нежно наричаха тогава комунизма, защото видях как може да се живее в свободен свят. Размечтах се и България някой ден да е свободна.
Завърнах се най-вече заради жената на моя живот Елена. Никак не съжалявам. До ден днешен сме заедно в добри и лоши дни. Създадохме чуден дом и две страхотни деца.
Толкова хубави неща преживяхме, особено след като падна Стената. Толкова страхотни спомени... пътешествия... приключения. После често куфарът ми беше стегнат... и през Лукановата зима, и при Жан-Виденовия 3000 лв. долар и т.н. Но все си викам, абе, нали някой трябва да остане и да участва в почистването. И така като бягане с препятствия дните се нижат между купоните и премеждията.
- А живота си без музика някога представяли ли сте си?
- Мога да правя много неща. Скъсах се от бачкане. Строителство, дърводелство, авто-мото монтьорство, аудио-видео техника и пр. Но най обичам да свиря и да пея. През деня работя какво ли не, все нещо стягам - техника, таратайки, подобрения, а нощно време с китарата измислям песни. Изобщо животът ми е в песни. Там ми е силата.
- Кои артисти харесвате от актуалните действащи лица на музикалната ни сцена днес?
- Толкова са много. Всеки ден откривам нови имена в блуса, рока и джаза. Най-любими в момента са ми една международна банда, която се казва Blues Beatles и свирят парчета на Beatles с убийствени блус аранжименти, но продължавам да си слушам и старите кучета David Gilmour (Pink Floyd), Rolling Stones, Aerosmith и не толкова старите Joe Bonamassa, Beth Hard... и много други.
- Късметлии ли са за вас музикантите, които винаги са можели да напишат и изсвирят каквото пожелаят, докато някога за вас това е било истинска борба?
- Е, разбира се! Когато понякога се срещам със западни музиканти и им разказвам как при соца всички бяхме на заплата в ДО (Държавно Обединение) „Музика“ и имахме нормени концерти за месеца и получавахме 140 лв. заплата... и всяка песен минаваше на 4 комисии, недай си боже да изпееш нещо против властта и т.н., те абсолютно не могат да го проумеят. Това са два свята... и единият е излишен.
- От всичките ви парчета кое ви е най на сърце? Като се има предвид, че пет от текстовете на ваши песни са в Библиотеката на Конгреса на САЩ в алманаха „Любослов“ (годишник на българските писатели в САЩ и по света).
- На периоди съм. Зависи от много неща. Всичко ми минава през сърцето и се отразява в песните, щуротиите, които ни заобикалят. Светът, в който живеем, средата, в която растат децата. Любовта, злобата на днешните времена. Превратностите на събитията, всичко е в песните и периодите на растежа... Те, песните, са ми като деца, всичките си ги обичам.
- Завинаги ли класацията на най-важните ценности за вас ще остане, както сте ги подреждали: свобода, музика, любов?
- Казано кратко, РОКЕНДРОЛ!
Коментари