Аз съм Захари, който преби кучето Мечо

В България насилието се превърна в национална политика, а жертвата винаги си го търси

Приятно ми е да се запознаем, аз съм Захари. Захари, който преби кучето Мечо. И изведнъж всички намразихте Захари, сетихте се и за кучето Мима, на което негови съратници отрязаха лапите.

И ти, който четеш това писмо, си Захари. Всички сме Захари, който е способен за удоволствие да пребие куче. Или жена, или хомосексуалист, или дете с увреждания, или циганин, или бежанец. Кой каквото си има, за да си изкара на него тъмните страсти.

Някак си прекалено символично, все едно е нагласено, в петък имаше протест. Протест срещу съдебната система, за да не вземат да пуснат Захари на свобода. В същото време бе световният ден срещу домашното насилие и за отбелязване на паметта на жертвите му. Но като че ли там нямаше емоция. Институциите и неправителствените организации направиха едни сухи информации със статистики как 2 от 3 жени страдат от насилие. Повечето от нас ги отминаха, без да им обърнат никакво внимание. Политиците обещаха тържествено, че този път вече ще напишат хубави закони, за да няма домашно насилие в България. Повечето от нас не им повярваха.

Защото в дните, в които скандалът със Захари, който преби кучето Мечо, набираше сила, никой не обърна внимание, че насилник преби жена на едно от най-оживените места в София – Женския пазар. А я преби, защото жената опита да защити друга жена, която насилникът бе решил да пребива публично.

Защото България е държавата, в която насилието се превърна в състезание, за което най-много да попаднеш в медиите.

Лесно е просто да си задаваме въпроса как стана така, че да пребиеш куче, е предизвикваща възмущение сензация, а когато някой спокойно претрепва някого на жълтите павета - не. Много по-трудно е да си признаем, че сами го направихме.

Вече никой не помни, но преди години в България се водеше спор дали да бъде ратифицирана Истанбулската конвенция срещу домашното насилие. И тогава всички вкупом паднахме в капана на пропагандата как така се легализира трети или петнадесети пол, как норвежците ще ни отмъкнат децата и какво ли още не. Политици като Корнелия Нинова и националистическите проксита на руската пропаганда изведнъж започнаха да организират протести. А тогавашният премиер Бойко Борисов реши, че ще предаде собствения си външен министър Екатерина Захариева, която защитаваше конвенцията, и ще се откажем от нея. В този смисъл, любителят на кучета Бойко Борисов също е Захари от Карпузица, който преби Мечо.

Сега, години по-късно, след като преживяхме COVID и антиваксърската истерия как ще ни чипират, когато всекидневно сме подложени на пропаганда заради войната в Украйна, става ясно, че в дъното на проблема стои бездействието на държавата да противодейства. През годините много ясно личи, че в основата на всичките кампании за “традиционни православни ценности”, включително и за подкрепа към Москва или неутралитет поне, са едни и същи тролове. Вече дори не си дават труда да сменят профилите си в социалните мрежи. В същото време в България досега не се е чуло дори за що-годе качествен опит за противодействие на кампаниите им, които ни разрушават като общество. Даже и църквата традиционно замълча, макар в Катехизиса никъде да не пише, че е богоугодно да претрепеш живо същество или дори да подкрепяш негласно убийството.

Вярно е, че една конвенция, била тя и Истанбулска, няма да реши проблемите ни. Но шумът в системата, създаден от тази пропагандна война за третия пол, изтри и последните остатъци от съчувствие и състрадателност в обществото.

Може и да звучи силно, но всъщност оправданието, че жертвата сама си е търсила насилието, стана официално държавно оправдание. Жената с къса пола сама си е просила да бъде изнасилена, утрепаният хомосексуалист сам си го е търсил, защото е педераст, Мечо сам си го е търсил, защото с години е оцелявал на мястото, наречено Карпузица, под носа на насилника Захари.

За да не е голословно, нека погледнем статистиката. През 2010 г., когато България започва да си признава, че съществува такъв проблем като домашното насилие, проучвания показват, че всяка 4-а жена е била жертва на насилие. Тази година вече са всеки две от три. А всяка десета е жертва и на сексуално насилие на работата си. Всеки ден в МВР постъпват сигнали от 7 жени и 3 деца, че са насилвани. И в същото време организации, които осигуряват защитени жилища за жертвите, за да могат да започнат живота си наново, се борят да събират подаяния, за да оцеляват. Държавата в тази политика я няма.

Най-много жертвата да случи на съвестен полицай, който все пак да предупреди насилника. Или поне да му тегли един бой да види хубаво ли е. За 2021 г. например 2816 жени и 935 деца са били жертви на насилие, и то според статистиката на МВР, която е възможно най-непълната в България.

Това обаче не е работеща система. А само поражда допълнително насилие. Защото, ако се заровим в случая на Захари, нищо чудно да видим, че самият той като дете е бил жертва или поне свидетел на насилие. Комуто никой не е помогнал и Захари е пораснал с разбирането, че е съвсем нормално, когато нещо те дразни, да му дадеш да се разбере. Дали е кучето Мечо, или малко дете, или жена, ако си намери, няма никакво значение. Да, Захари е насилник, който скоро ще бъде забравен. Дори да излежи някакво време в затвора, това със сигурност няма да го промени. Напротив, много е вероятно, като излезе, да си отмъсти. Но вече не на Мечо, а на някоя активистка за защита на кучетата или пък самотна баба в квартала, която му се е сторило, че го е погледнала лошо. А ние ще продължим да си тънем в нашата си нега, в която ни е все тая дали някой някъде умира заради бездействието ни. Защото сме Захари. И аз, и ти.