По течението на митичната река Меконг
Има много начини да бъде изследвана Югоизточна Азия. От маковите полета и хероиновите нарколаборатории в Златния триъгълник до вертепите на Банкок и Сайгон, където човешката плът се предлага по-евтино от фалшиментова запалка Zippo. Всичко това може да бъде обходено, видяно и изпитано. Но това е лошият път. Индокитай е много повече от лепкава бамбукова лула, натъпкана с екстракт от papaver somniferum и малолетна проститутка за 10 долара. Със сигурност има много по-добър начин да се опознае тази земя. И той е... по вода, следвайки течението на митичната река Меконг.
Местните я наричат Голямата водна майка. Или понякога дори само майка. Защото наистина Меконг не е обикновена река. Тя дава живот и прехрана. Съдбата на десетки хиляди семейства зависи пряко от нея всеки ден. Но за чужденеца не е така. С мътните си бързеи, кални водовъртежи и зеленясали меандри Меконг може да изглежда съмнителна и даже ужасяваща. Ако си на някоя по-нестабилна лодка, имаш постоянния натрапчив страх, че паднеш ли – край, нещо ще те повлече към дъното и никога няма да можеш да изплуваш от тази кафеникава, клокочеща преизподня. При достатъчно дълго и напрегнато взиране човешката фантазия може да изфабрикува даже и мита за праисторическо чудовище, което всеки момент може да се покаже на повърхността.
Както е известно, за всеки атавистичен страх си има някакво реално научно обяснение.
В Меконг наистина има чудовища.
Но те са всъщност най-обикновени
риби – 3-4 метра дълги, тежащи
около 200-300 килограма.
Понякога и повече. Това е реката с най-много видове едри риби в света. А според някои класации Меконг дори надминава Амазонка по биоразнообразие въобще. Тук живеят и няколко стада от изчезващите иравадски делфини.
Но най-голямото и чудно нещо, което аз лично забелязах след дълги дни наблюдение, беше труп на свиня, който си плаваше спокойно в компанията на друга по-дребна гнилоч недалеч от мястото, където един от ръкавите на делтата на великата река щеше да се влее в Южнокитайско море. Въпреки че моето изследване беше започнало много по-нагоре по поречието, още в Лаос, където замърсяването не беше толкова голямо, колкото в Южен Виетнам.
Когато си решил да следваш течението на река като Меконг, най-невероятното в цялата работа е колко много неща може да научиш за света, докато то те носи. И разбира се, като слизаш на сушата от време на време.
За нас, българите, Лаос не е толкова позната страна. Помня, че много отдавна бях чел нещо на „Партиздат” за тайните войни на ЦРУ в Лаос, покрай виетнамската авантюра на американците през 60-те и 70-те години на миналия век. Както и за Златния триъгълник – царството на опиума в Югоизточна Азия. Но като цяло тази държавица, приклещена между по-известни съседи като Китай, Тайланд, Виетнам и Камбоджа, си беше тотална енигма.
Още с пристигането разбрах, че ако досега българите сме смятали, че нашият цар е първата коронована особа в света, приела висш републикански държавен пост, това съвсем не е вярно. В Лаос ни бяха изпреварили, и то с повече от 30 години.
Принц Суфанувонг става
първият президент на Лаоската
народнодемократична република
и дори утвърждава крепка коалиция
с лаоските болшевики,
които преди това са свалили от власт кралското семейство.
Лаос е от страните, в които столицата е най-безинтересното място. Така че Виентян спокойно може да бъде пропуснат. Отправна точка за изследване на страната е старата столица – Луанг Прабанг, там, където се срещат реките Меконг и Нам Кан. Това е едно ранобудно градче, чиито жители стават преди изгрев слънце и в 6 сутринта вече са коленичили по улиците с кошници варен ориз в очакване на монашеското шествие. Тогава повече от 200 монаси в оранжеви одежди излизат от пагодите и тръгват в колона по един, за да получат милостиня от жителите на Луанг Прабанг.
Будистките монаси имат право да ядат два пъти между молитвите и медитацията и каквото съберат сутринта по улиците – това е храната им за целия ден. Тук монашеството е както при нас едно време казармата – всяко момче поне за година-две минава през подстригване и послушание. В Луанг Прабанг и околността има десетки будистки храмове, а в един от тях преди много време е била пазена митичната статуя на Изумрудения Буда. Същата, която в наши дни е положена на пиедестал в главния храм на Банкок и обявена за най-голямата светиня на страната, събираща всекидневно тълпи от благоговеещи поклонници и любопитни туристи.
От кея на града с лодка по река Меконг за около час се стига до
загадъчните пещери Пак У,
където по не особено ясни за нас
причини от XVI в. насам местните
хора методично събират и
подреждат статуи на Буда.
По скалите вече има хиляди и е гледка, която си заслужава плаването срещу течението.
Обикновено лодките, които чужденците наемат в Луанг Прабанг на път за пещерите, спират на десния бряг на Меконг в едно селце, наречено Бан Нонг Сай. Това място е известно най-вече с факта, че е станало повод за пиянството на мнозина. Местните хора пекат оризова ракия в самоделни казани, чиято технология се доближава до тази в много български села. И точно в духа на нашата стара романтика и традиции тук също производителите се заседяват в компанията на своите комшии и приятели с цел по-добър качествен контрол на концентрата.
Така и не разбрах обаче дали лодкарите имат договорка с ракиджиите в Бан Нонг Сай да им доставят чуждестранни клиенти или просто се отбиват, защото самите те обичат да консумират в работно време. За разлика от други азиатски народи,
лаосците носят на пиене
и вероятно това е едно от нещата,
които ги правят тъй близки
и симпатични нам.
Варенето на ракия, което се смята за изначално и основополагащо занимание за хората в Бан Нонг Сай, е дало начало и на множество други препитания. Като занаятчийство и знахарство. В селото, където видимо не живеят повече от 500 души, има поне три аптеки. С уговорката, че така наричаме местата, където се продават всевъзможно цярове, знайни само на местните хора. Въпросните аптеки представляват колиби и навеси с дървени долапи, по които са подредени стъкленици с невероятно съдържание.
Базата на всеки лек, разбира се, е оризовата ракия. В отделните буркани със самоделен алкохол плуват обаче различни неща – мечешки лапи, слонски пениси, змии, гущери и прочие гадини или специфични техни части. Отварата с мечешка лапа е едно от най-универсалните лекарства – предписва се за повече от стотина болести и неразположения на духа и тялото. Което обяснява търсенето на лапи и съответното присъствие на черната азиатска мечка в списъка на защитените животни.
Един такъв екземпляр е бил подарен от лаоския комунистически вожд Кайсон Фонвихан на българския му колега Тодор Живков в знак на братска обич през 80-те години. Въпреки че българското посолство във Виентян много отдавна е закрито,
и до ден-днешен в активите
на дипломатическата ни мисия
се води на отчет една черна мечка,
защото животното така и не било транспортирано до България. Съдбата му обаче остава все така неизвестна.
Ако не ви се пие микстура от оризова ракия и накиснати в нея черва, кокаляци, кожа и нокти, като универсален лек с почти същия успех в Луанг Прабанг се предлага чай от aкото на гъсениците на копринените буби. Както и самите буби, но пържени във вид на мезе за ракия.
Бан Фаном е точно такова място. Едва ли бих запомнил това село заради ръкоделия от коприна и памук. На 3 км от него обаче се намира гробът на френския изследовател Анри Муо – откривателят на Ангкор. Само преди по-малко от 150 г. цялата величествена красота на прочутите кхмерски дворци била скрита от света. Докато, проправяйки си път с едно мачете из лианите на камбоджанската джунгла, Муо не попада на руините на най-големия град в света през Средновековието.
По-късно, плавайки нагоре към днешен Лаос по река Меконг, Анри Муо заболява от треска и умира край Луанг Прабанг през 1861 г. Гробът му е забравен и джунглата го поглъща и скрива за повече от столетие. Един френски журналист се натъква случайно на него през 1990 г., почиства го и с изненада разбира, че е попаднал на мястото, където лежи великият откривател.
Самият Ангкор и днес все още само частично е разчистен от завзелата го растителност. Но без съмнение този впечатляващ комплекс е основният повод за милиони туристи от цял свят да пътуват до Камбоджа. И носи 70% от приходите на страната. Повечето хора свързват името Ангкор с централния храм Ангкор Ват, но това всъщност е огромен комплекс от дворци, храмове и съоръжения, който може да бъде обикалян със седмици. През XIII в., когато в Лондон едва ли е имало 50 хиляди души, там са живеели 750 хиляди!
Столицата на Кхмерската империя се разпростирала на 1000 кв. км и безспорно за времето си била най-огромният градски комплекс на планетата. Цялата конструкция всъщност е един огромен понтон, плаващ в мочурища. Уникалността на Ангкор се дължи на сложна система от канали и резервоари, които съхраняват водата, така че да има достатъчно през сухия период и съответно разпределят водните ресурси през дъждовния период, за да няма наводнения. Това са изключителни инженерни съоръжения. А в този край на света водата и до днес създава проблеми или с пълната си липса, или пък с преливащото изобилие.
Пътуването по Меконг неизбежно те отвежда до Тонле Сап – най-голямото сладководно езеро в Югоизточна Азия. По време на дъждовния период Тонле Сап увеличава три-четири пъти обема си. Заради това
селяните, които живеят в
този район, строят къщите си
на 6-метрови кокили.
През дните на сухия сезон местните хора оправят лодките си и подпорите на къщите, така че да са готови, когато придошлите води на езерото и мусонните дъждове залеят улиците и ги превърнат в плавателни канали.
Кампонг Плук е едно от тези плуващи селища, южно от храмовете Ангкор. Там по-голямата част от годината всичко е на вода. Частните градинки плават в ограждения пред къщите, отзад са свинарниците, качени на понтонни съоръжения от празни варели, а бензиностанциите са лодки, натоварени с туби гориво, които обслужват движението по водните канали.
Както и по времето на Кхмерската империя, и сега районът на Ангкор е заобиколен от меандри с оризови ниви, откъдето идва основната храна на местните хора. Всичко, което е било построено тук през изминалите векове, всъщност е благодарение на ориза – главната разменна стока в империята на кхмерите и едновременно надница и всекидневна дажба храна на работниците, впрегнати в изграждането на това архитектурно чудо. Никой не знае със сигурност какво се е случило в Ангкор и защо Великата кхмерска империя рухнала така ненадейно, за да направи от своята величествена столица един от най-мистериозно изчезналите градове в света.
В камбоджанската столица Пном Пен, точно срещу кралския дворец, Меконг се разделя на три – реката Тонле Сап поема към голямото езеро, а теченията на Долен Меконг и Басак водят на юг към Виетнам, където след стотина километра двете реки се преплитат в делтата, вливаща се в Южнокитайско море.
Интересното тук е, че по време на дъждовния сезон течението на реката Тонле Сап е от Меконг към езерото, а през сухия – тръгва обратно. Някъде през май, когато реката сменя посоката на течението, местните хора излизат с лодките си в своеобразно тържество, за да почетат знаменателното събитие.
Точно на това място, срещу двореца, Меконг може да осигури на всеки чужденец и новопристигнал спектакъла на едно наистина тотално преобръщане, без да е нужно да се чака ключовият ден между двата сезона. Независимо кой период от годината е, необходимо е само да наемеш лодка от единия бряг до другия. Тоталното преобръщане е факт. Позлатените куполи и величествените кралски пагоди сякаш изчезват в мътните води, а на преден план изплуват мизерни бараки с тенекиени покриви и прогнили дървени кейчета. Никъде досега по цялото протежение на Меконг метаморфозата на двата отсрещни бряга не е била толкова противоречиво абсурдна.
Колкото по-надолу
по течението се върви,
толкова по-сложна става
навигацията по реката.
Макар местните да разграничават Долен Меконг и Басак като две отделни реки, всъщност многобройни канали и каналчета ги свързват в един голям воден лабиринт. Във виетнамската част движението е толкова натоварено, че човек се чувства като на многолентова магистрала. Шлепове с всякакъв размер возят планини от речен пясък към Сайгон, където бумът в строителството предизвиква хроничен недостиг на строителни материали.
На места движението по реката е задръстено от баржи, натоварени с кокосови орехи и какво ли още не, лодки-бензиностанции, рибарски съдове от всевъзможен тип и обем.
В някои от каналите често се забелязват и туристически катери. Индустрията тук е в пълна сила. Малки и големи групи сноват като на конвейер между фабрики за бонбони от кокосово мляко, ферми за езда на блатни биволи и всевъзможни атракциони.
Заради масовизацията без никаква харизма е останало и едно иначе легендарно място – тунелите Ку Чи. Един
200-километров лабиринт
от подземни фортификации
и логистика, дълбан на ръка
от виетконгските партизани
в тила на американската армия
и простиращ се от делтата на Меконг чак до камбоджанската граница.
Въпреки всичко поречието на Меконг и нейните притоци остават едно от удивителните места на планетата. Само за последните десет години учени от различни страни са открили повече от хиляда нови вида растения, риби, влечуги, бозайници и птици.
Неотдавна от Световния фонд за дивата природа оповестиха, че край Меконг за пръв път е наблюдавана жаба, която се храни с пиленца. Тази особена гадинка е останала непозната на учените, макар преди това този район да е бил изследван.
Само миналата година по поречието на Меконг са открити 14 нови вида земноводни и около стотина растения. Сигурно и заради това, че все още е място, където лесно можеш да се почувстваш откривател, Меконг не е обикновена река.
Коментари