Къде живеят уйгурите
Нова земя. Така най-често превеждат името на Синдзян – уйгурския автономен район, най-големият в Китай. Това е територия с площ от 1,66 милиона квадратни километра в северозападната част на Китай. Дом на 22 милиона души от 47 етноса, сред които уйгурите са най-многобройни. Това е тяхната земя. Но в Уйгурския автономен район живеят още хански китайци, татари, казахи, узбеки, монголи...
Урумчи – столицата на Синдзян, е малък за китайските стандарти град с едва 3 милиона души. Но и тук контрастите са налице. Луксозни небостъргачи съжителстват със старинни постройки, съхранили характера и духа на миналото. Лъскави витрини, нови автомобили и пъстро множество хора са първите впечатления у чужденеца. Организацията на движение обаче е така замислена, че на практика огромният трафик на хора, автомобили, автобуси, мотори, триколки и всякакви други превозни средства не е много стряскащ.
„Главата на тигъра“ – най-високият връх на Червената планина, наблюдава града от своите 1391 м. Наоколо винаги има достатъчно туристи или просто местни любители на чистия въздух и красивите гледки.
На 150 км югоизточно от Урумчи и на 154 м под морското равнище се намира Турфан. Градът е известен още от преди две хиляди години с фоггара –
системата от подземни
канали и резервоари,
благодарение на които
градът оцелява
и досега при знойните летни температури, достигащи 45 градуса по Целзий.
В древността градът е бил сред центровете на несторианството и будизма, но последните векове ислямът е основната религия. Джамията „Емин минаре“, построена в чест на генерал Емин ходжа, е един от основните ориентири в града.
За разлика от декорираното с различни орнаменти минаре вътрешният изглед на джамията е съвсем скромен. Приятният хлад в нея обаче подканя посетителя да влезе и смълчано да постои под купола в сумрака, предразполагащ към разговор със себе си или с Бог.
Пътуването към лозята на Турфан и Токсун продължава край китни дворове с малки къщи и изящно изрисувани порти. През прозореца на автобуса се реди калейдоскоп от цветни картинки: шарени гирлянди и елементи на соцарт, сергии с навеси и изнесени на тротоара легла с метални табли, приканващи за дрямка изнурените от следобедното слънце продавачи на грозде.
Край лозовите масиви,
между две реки като
естествена крепост
върху скалите се издига
древният Дзяохъ.
През полуразрушени порти главната градска улица изкачва стръмнината и отвежда към будистки храм. 2300-годишната му история е била милостива към домовете и дори към посудата, но жителите са били избити или пленени от нашественици, а мнозина са напуснали завинаги проспериращия някога град.
Легенди и истории изпълват фантазията ми с картини от минали епохи, които нямам търпение да проверя. Бях чела за „белите хора с дълги коси“, които живеели отвъд северозападната граница на Синдзян, чиито трихилядолетни мумии, с руси и червени коси, са с европеидни черти. Или за мумиите от таримската падина с татуирани подобни на родопско одеяло символи и европеидна ДНК.
Има теории, свързващи потеклото ни със Синдзянската праистория, а в Националния исторически музей на автономния район видях и отлично запазената мумия на жена от Дзяохъ със същите белези. Но това е обширна тема, която заслужава отделно внимание на специалисти.
Издълбани на ръба на отвесна скала в западната част на долината Мутоу, от т.нар. Хиляда пещери на Буда са останали около 60. Само шест са отворени за посещения на туристи. Приличат на стаи, измазани отвътре. Има и стенописи, но са доста повредени. Казват, че са пострадали от чуждоверски набези, но има и версия, че когато местните приели исляма, изпитали срам пред Буда, затова сами изболи очите му от стенописите, за да не вижда грехопадението им.
Коментари