Големият шампион по фехтовка Васил Етрополски едва оцелял след среща с гигантска медуза
“Преди две години много исках да се върна в България и да си остана тук. Вече не искам. Знам, че е тъжно това, което казвам, но през последното ми идване тук видях европеизиране на всякакво ниво - пътища по-чисти, заведения, дори тоалетните на летището, у хората имаше надежда за нов живот. Споделяхме си с приятели да дойдем и да правим бизнес тук, като че нещата вървяха нагоре. Но... всичко изведнъж замръзна”.
Това признание направи легендата на родната фехтовка Васил Етрополски, който вече повече от 20 години живее и работи със семейството си в Америка. В момента той е тук да види роднините и къщата си в Широка лъка.
“Сега виждам отчаяние у хората, никакъв ентусиазъм. Нещата, които се правиха, по разни европейски програми ли, не знам, но вече не се поддържат. Тук в Широка лъка до Стойките например половината път го няма, отнесе го дъждът и никой не си мърда пръста да направи нещо. Ако падне кола обаче, ще дойдат телевизионните камери и изведнъж ще почнат всички да се кахърят как се е получило. Преди две години като се срутваха камъните, идваха, слагаха мрежи, действаха. А сега, сякаш
пак се
превръщаме в
онази изостанала
държава,
от която исках
да избягам
преди повече от 20 години”, тъжно констатира Етрополски.
Той уточнява, че не говори като политик, а само констатира факти. “Отбелязвам като пришълец сивотата, прахта. Ето и друг пример - тъстът ми трябваше да влезе в болница, а там всичко е в ужасно състояние. Не само че трябва да си носиш разни материали, но и сестрите искат да седиш 24 часа там и да обслужваш болния. Няма я грижата никаква. И болните излизат със системите навън, с едни подути крака, пушат и гледат отчаяно. Никой не чисти, минава се отгоре-отгоре на всичко, нямам обяснение”, споделя шампионът ни по фехтовка.
Друго, което дразни Етрополски, като се върне в страната ни, е ширещата се бюрокрация и “спъването” за неща, които можеш бързо и лесно да получиш.
“Като при документите например. Когато ти изтече някой, вместо да се продължи по лесния начин само с един подпис, пак се почва отначало - вадиш десетки неща, пак чакаш, пак се изнервяш. Знаете ли, че в САЩ съм си изкарвал паспорт по телефона! Хората са учтиви, усмихнати и гледат да помогнат, а не като тук - всичко става бавно и сложно, сякаш нарочно”, въздъхва фехтовача ни.
Световният шампион по сабя от 1983 г. във Виена е силно изненадан и от факта, че в анкета българите продължават да искат времето на управлението на Тодор Живков отново да се върне.
“Боже Господи, как е възможно? Цялата тази пропаганда как било много хубаво по времето на соца са глупости. Живееше се страшно примитивно, нямаше нищо, хлябът беше 20 ст. - да, но и парите ни бяха по 20 лева най-много. А какво да кажем за това безплатно здравеопазване? Правят ти желязна пломба, която пада на другия ден и всичко се правеше през пръсти, да се отбие номерът. Животът беше ужасен -
да не можеш
да се движиш
свободно,
да искаш
жителство,
да не казваш
каквото мислиш,
да се кланяш
на велможи
като Тодор Живков?
Аз не го познавах лично макар, че ме е награждавал”, спомня си звездата на българската фехтовка.
“Чувствах се принуден да водя живот, който не исках. По същия начин не харесвах отборните спортове, защото зависех от другите. На мен винаги ми изглеждаше, че те или не полагаха същите усилия, или разбирането им за игра беше неправилно. В такъв аспект съм силен индивидуалист, който живее според своите теории и възгледи. Америка ми се струваше, че е много по-близка до моите виждания от България. И знаете ли, Америка не е това, което виждаш, а това, което чувстваш - свободата, мащабите, начинът на живот, манталитетът на хората, отношението на другите към теб... Няма друга държава, която има такова отношение към емигрантите. Янките оценяват това, което можеш, а не какъв си бил. Харесва ми също, че не си обвързан - може да смениш работа, място на живеене, дори климата. Всичко се получава с лекота. Допада ми как хората възпитават децата си, винаги са усмихнати, помагат. Някой може да каже, че е скучно. В едно изречение, ако трябва да обобщя, животът е работа, съботи и недели. В България хората ми дават за пример, че е по-весело, защото може да се ходи на заведение и на кафене. Това не ме привлича. Занимавам се с програмиране, работя в една и съща фирма вече над 10 години и съм щастлив”, изповядва се спортист № 1 на България за 1986 г.
После в разговора става въпрос и как националният ни тим е пътувал отвъд Желязната завеса.
“Ами как? Не пращаха с нас човек от сигурността. Може би някой от отбора е бил, но това не е важно вече. На мен два пъти човек от ВКР ми предлагаше да пиша, но отказвах”, обяснява Етрополски.
“Аз и брат ми Христо сигурно бяхме единствените елитни спортисти на България, които не бяха членове на БКП”, добавя той.
Така първо заминава брат му Вили, а после Васил и накрая близнакът му - Христо. “Сега всички сме на близки разстояния един от друг. Христо вече не е в Чикаго, а в Торонто, треньор е, Вили си е в Ню Джърси, сега се пенсионира и като се съберем, ставаме огромна фамилия с децата и внучетата всички”, смее се Етрополски.
Животът му отвъд океана е като в приказка, но шампионът не спира да работи за това. “Да, за някои е американската мечта. Живеем на Лонг Айлънд, до океана, сред най-дългите плажове в света. Но и това крие своите опасности”, коментира Васил.
С морето е свързан и куриозен случай от живота на сабльора. В едно от плуванията му в океана, го ужилва огромна медуза. “Винаги съм се страхувал от медузи. Оказа се, че тази е най-отровната в света. Пипалото може да стигне до 30 метра. Ръцете ми подпухнаха и се покриха с обриви. Повече от месец не можех да се излекувам. Слава богу, всичко се размина, но нещата бяха на косъм. Освен това при нас има много акули. Океанът не е като в дружелюбното Черно море. Там влизаш и не знаеш какво ще настъпиш. Диво е вътре”, разказва шампионът, който не вярва в методите на нетрадиционната медицина.
“Ако говорим за лекуване, не вярвам на баячки, гледачки, гурута.
Не вярвам
във Ванга и
предсказанията
Влайчо, Дънов и т.н. Това са конспиративни теории, които не подкрепям по никакъв начин. Ето сега при нас е модерно различни холивудски звезди да споделят опита си”, смее се Етрополски.
Единственият българин със световна купа на сабя и сега спортува - прави йога, тича и със съпругата си Радка ходят на дълги походи.
“Тя е голямата ми любов. Аз всъщност я спечелих именно през 1983-а, когато станах световен шампион. Тя не можа да ми устои. И не,
не съм се
дуелирал за нея,
предаде ми
се без бой
Хареса ми, защото чувствах, че ме обича”, откровен е Етрополски.
С днешна дата двамата са баба и дядо. “Дъщеря ми Анастасия свиреше на кларинет, сега има бебе на 8 месеца, живее близо до нас, помагаме много. Синът ми Михаил и той преподава в училище. И тримата ми внуци учат в него. Иначе по мъжка линия всички сме стояли един срещу друг със сабя в ръце - и с брат ми Христо съм влизал в дуел, и със сина ми, но я няма спортната злоба. Чупили са ми глава, ръцете ми са пробивали различни състезатели, но това е нашият спорт”, с усмивка споделя Васил.
В момента Васил е започнал да пише книга за живота си. Спрял е с творчеството по време на урагана Санди, сега продължава. “Бавно става, пиша, когато имам муза”, смее се спортистът.
Той е единственият българин със световна титла на сабя. През 1983 г. печели всичко във фехтовката - световно злато, Световната купа и турнира на звездите. Неговият близнак Христо има бронз от световното през 1983 г. и сребро през 1985 г. Три години по-рано двамата се класират на IV и V място на олимпидата в Москва.
Виновник за успехите на братята е техният треньор Николай Свечников, един от основоположниците на фехтовката у нас. Сред най-откровените изказвания на Васил е, че България ще си върне славата в този спорт само когато държавата започне да отделя сериозни средства. “За да се появят наши наследници, са необходими пари и шанс”, категоричен е той. Е, той вече се появи в лицето на българката Йоана Илиева.
Самият той не знае къде е сабята, с която стана световен шампион преди години. Бил е небрежен към купите и медалите на върха на славата. “Като млад не се интересувах от трофеите. Те бяха много, успехите - също. В един момент се оказа, че няма какво да покажа на децата си”, усмихва се големият шампион.
Сега обаче ще отнесе отвъд океана архивни кадри от БНТ. На тях ясно се виждат класата и блясъкът на Васил Етрополски.
